Силни политически крясъци, рекорд по експресни избори, изобилие от предизборни кампании и парламенти „на килограм“. Така изглежда българският политически пейзаж през последните години. А в този забързан оборот – за добро или зло - много от утвърдените назад във времето демократични и изборни традиции започнаха да се променят.

Някои претърпяха своето естествено развитие, други бяха избутани от законодателни актове, а трети – съвсем умишлено девалвирани.

В резултат четвърти увехнаха. Като ентусиазма на избирателите.

Броени часове преди откриването на поредното ново Народно събрание, на което всички стискаме палци за дълъг и ползотворен живот, с доза чувство за хумор, но и с леко кисела гримаса, ви предлагаме спомен за най-ярките парламентарни, политически и изборни традиции на Прехода. Които вълнуваха, възмущаваха, противопоставяха, ентусиазираха и скандализираха обществото.

И които вече не са същите.

1. Партийните цветове

Известен ли ви е партийният цвят на „Продължаваме промяната“? А на „Има такъв народ“? На ДПС?

Някъде из уставите на тези политически сили формално е записано в кои нюанси е техният лого дизайн. Отдавна обаче отмина времето, когато партиите се отъждествяваха почти изцяло с цвета си и всички знаеха кои точно са „сините“, „червените“, „жълтите“, „зелените“. Партийният цвят бе въпрос на символика и идентичност. Понякога въпрос по-важен от управленската програма и членовете на ръководството.

Днес тази традиция се пази само при „червената“ БСП – вероятно поради преклонната възраст на все още живата социалистическа партия. Нейните конкуренти от бурните години на Прехода или са в миналото, или на изкуствено дишане. Затова и цветовете им избледняха.

А заедно с тях отмина и още една традиция – на „сините бабички“ срещу „червените боклуци“.

2. Двуполюсният модел

По-зрелите поколения помнят израза „Стани да седна“. През 90-те години на миналия век той се превърна в синоним на десетилетния цикъл, в който СДС и БСП се редуваха на власт.

90-те обаче отминаха, антикомунистическият адреналин понамаля, дойде новият век, а с него и Царят. Той не беше нито ляв, нито десен. Беше цар. И макар учредената от него НДСВ да се записа в семейството на европейските либерали, за всички вече беше ясно – двуполюсният модел е мъртъв.

Ляво и дясно се размиха, появиха се центристи, балансьори, националисти и популисти. Партиите започнаха да се делят не по идеологии, а по интереси. Кампаниите започнаха да се превръщат не в състезание на политики и идеи, а на пърформанси. Избирателите започнаха да гласуват по симпатии и емоции.

А политиците започнаха да търсят нови и все по-неполитически начини да им ги осигурят.

3. Международният пресцентър

„Тук малко прилича на „Стройко“, възкликна преди години бившият и краткосрочен лидер на СДС Пламен Юруков по адрес на пълния с импровизирани телевизионни студиа Международен пресцентър след местни избори ‘2007.

Беше време, когато този Международен пресцентър се организираше във всяка изборна нощ. И макар наистина визуално да напомняше мебелно изложение, той имаше своята роля и тежест. В някоя от големите зали на НДК се събираха всички победители, всички победени, всички български и куп международни журналисти, анализатори, наблюдатели, бивши партийни ръководители и настоящи мераклии за власт. Накратко – там бе мястото, където официално се концентрираха всички емоции около току-що приключилия пореден вот.

Политическите сили даваха пресконференции по реда на представянето си, журналисти се биеха да вземат ред за въпроси, задаваха ги, лидери заявяваха намерения, правеха обещания, поемаха отговорности, хвърляха обвинения, оправдания и оставки. Всичко – пред камерите и телевизионните зрители.

Полека-лека обаче партиите започнаха да бойкотират Международния пресцентър. Първо ГЕРБ, след това и други. Докато се стигна до тъжната изборна нощ на 2017-а година, когато нито една политическа формация не се появи там.

С което предизвестената, бавна и мъчителна смърт на Международния пресцентър окончателно настъпи. А политическите сили окончателно и силово си присвоиха правото сами да решават кога и как да (не) споделят с публиката следизборните си мисли и намерения.

4. Предизборните лидерски дебати

За последен път българската публика видя подобен диспут през 2009 г. Тогава в ефира на БНТ дебатираха лидерите на БСП Сергей Станишев и на ГЕРБ Бойко Борисов.

Това никога повече и с никого не се повтори. Но за сметка на това обясненията и оправданията за всеки пореден несъстоял се дебат се повтаряха до втръсване - кой кого първи поканил, кой за кого бил (не)достоен, как темата била подходяща по-скоро за експерти и как като цяло този дебат няма да може да стане.

В резултат ефирът бе задръстен от неумели в политическия дебат „експерти“. А „експертизата“ на политическите лидери остана в удобството на собствената зала за пресконференции, собствения диван, собствения сарай и собствения лайвстрийм.

Така и този инструмент на публичността постепенно девалвира и все повече остава в историята.

5. Хартиената бюлетина

По-нагоре стана дума колко важни бяха навремето партийните цветове. Толкова важни, че дори изборните бюлетини бяха в съответната окраска. Поради голямото изобилие от партии цветовете често не достигаха за всички желаещи, затова законът бе предвидил и възможност за всевъзможни чертички, ивици и лентички в заветния нюанс.

Шарените картончета за гласуване отидоха в небитието чак през 2005 година, когато парламентът прие занапред да се използва бяла интегрална бюлетина. А тя впрочем бе гласувана след точно същите депутатски скандали, тревоги, опасения и обвинения, с които през последните години бе съпроводено въвеждането на изцяло машинното гласуване.

А то от своя страна изпрати в миналото чувалите с бюлетини, струпването, среднощните бдения и скандали в Районните избирателни комисии, и най-вече купищата грешки в ръчно попълнените изборни протоколи.

Хартиената бюлетина не е отменена напълно и по закон все още се използва в малките населени места и като резерва при повреда на машините. Ако някое ново мнозинство не даде крачка назад  обаче, пътят ѝ засега изглежда ясен и начертан – към миналото. 

6. Изцяло пропорционалната избирателна система

Въпреки яростните дебати „за“ и „против“ въвеждане на мажоритарна избирателна система у нас, реално гласуването в България чудесно съчетава пропорционалния с мажоритарния елемент чрез преференциалното гласуване. През последните години чрез него избирателите успяха да вкарат в парламента не един и двама свои любимци, спечелили доверието им с лични качества и персонална кампания.

По този начин преференциалното гласуване се доказа като работещ механизъм, който частично иззе от партиите едноличното право да редят кандидат-депутатските листи само и единствено по свое усмотрение.

Също новост от последните години е правото на легитимен протестен вот. Макар да не води до никакви реални последствия при разпределението на мандатите, квадратчето „не подкрепям никого“ явно има своите многобройни почитатели. Последните избори го доказаха особено убедително.

7. Високата избирателна активност

За нея вече се изговори много, но в същото време рекордно ниските ѝ стойности си заслужават вниманието. Парламентарните избори в България винаги са се радвали на относително висока активност. Но на последния парламентарен вот тя отбеляза рекордно дъно под 40% - безпрецедентен резултат в най-новата ни история.

Част от причините за нея се дължат на друга традиция, която за съжаление остава порочно устойчива – неактуализираните избирателни списъци, които все още са пълни с т. нар. „мъртви души“. Те обаче не са достатъчно да обяснят срива на доверието у избирателя към политическото представителство. Причините са комплексни и предмет на друг, много по-задълбочен анализ. Но сред тях със сигурност не е едно друго явление, от което новата ни политическа реалност се отърва.

8. Автобусите от Турция

Никоя автогара в България не се е радвала на такъв масов журналистически интерес през годините, както Кърджалийската. Безспорно един от най-ярките феномени на ранната българска демократична традиция бе т. нар. изборен туризъм. Дойдеха ли избори, екипи на всички национални медии тръгваха към кърджалийско в очакване на организираните автобуси с гласоподаватели от Турция.

В продължение на дълги години ги дочакваха. Но и тази традиция вече не е, каквото беше. Серия законови промени като въвеждането на задължителната уседналост сведоха автобусите на автогарата в Кърджали по избори до обичайния им за всеки делничен ден график. Българските изселници вече масово упражняват правото си на глас в Турция.

Това право беше временно ограничено с въвеждането на лимит от 35 секции на държава зад граница, което веднага бе отиграно със зрелищна демонстрация на ГКПП „Капитан Андреево“ в стил „Голямата екскурзия“. Участниците бяха хиляди изселници, тихо организирани да дойдат и да пуснат бюлетината си тук в знак на протест срещу ограниченото им право на глас. И „Обединени патриоти“ в ролята на яростни бранители на българския изборен процес от чужди попълзновения.

През годините на действието си изкуствената бариера с 35-те секции успя изкуствено да намали гласовете за ДПС в Народното събрание, но не и броя на мандатите му, нито пък влиянието му. За сметка на това донесе куп нерви и главоболия на останалите гласоподаватели зад граница. И в крайна сметка бе отменена през 2021 г.

Също като изборният туризъм на автогарата в Кърджали.

9. Гласът от махалата

Още една много голяма тема от българската изборна действителност бавно залязва. След последния парламентарен вот бе отчетена рекордно ниска избирателна активност в ромските махали, които обичайно са способни да окажат сериозно влияние в разпределението на парламентарните сили. Наблюдатели коментираха, че голямата серия от избори е изтощила финансово партиите и те вече не могат да си позволят (иначе криминализираното) купуване на гласове сред ромското население.

Възможно е обаче и друго обяснение - че изборното изтощение е обхванало цялото общество. Съвсем цялото. Включително и политическите партии. Защото в миналото остана и още нещо, което съвсем не работи за повишаване на симпатиите у гражданите към политиците.

10. Добрите обноски

„Жельоо! Ти знаеш ли, че си един турчин с фес!“

Годината е 1992-а, а обидата е изречена от кандидата за президент Велко Вълканов по адрес на опонента му Желю Желев по време на предизборен дебат в ефира на БНТ.

Българският политически фолклор винаги е бил богат на „изцепки“. Персоналните нападки и обиди срещу опонентите обаче до неотдавна бяха рядкост. Повечето политици спазваха неписаното правило – атакуват се не личности, а позиции, действия и идеи.

Полека-лека и тази граница беше сгазена. Днес „малоумник“, „мафиот“, „крадец“, „лъжец“, „леке“, „фашист“ са обичайна част от депутатския словесен арсенал. Все по-често политици си позволяват публично и ехидно да се съмняват в психическото здраве на опонента. Да се подиграват на външния му вид – лично и в социалните мрежи. Или да му показват конфигурация от три пръста с преобладаващ среден.

Беше и време, когато пленарната зала беше неприкосновена. В нея бе разрешено внасянето единствено на документи и компютри, необходими на народните представители за заседанието. Не се позволяваше да се влиза дори с бутилка минерална вода. Лозунги, плакати, агитационни материали бяха строго забранени.

Смисълът на тази строга официалност бе в посланието, че всички депутати – без оглед на политическата си принадлежност – изповядват еднакъв респект към законодателния орган в страната и не си позволяват да злоупотребяват с него.

Днес по банките в законодателния орган кенчетата от безалкохолни напитки, пластмасовите чаши с кафе и опаковките от вафли са обичайна гледка. Наред с народни представители, облечени в дънки и тениски с неуместни за официална институция щампи. Последното, за радост, все още е рядкост. Но пък политическото лозунгаджийство е почти всекидневие.

На този фон голям минус за новото събрание ще бъде още една липса.

Хасан Адемов

Един от последните мохикани на старата парламентарна школа вече няма да бъде народен представител. След четвърт век в Народното събрание д-р Хасан Адемов от ДПС предава щафетата на новото поколение. Той не е формално част от нашата класация, но със сигурност бе важна част от парламентарната традиция.

Каквото и да е било отношението към политическата му сила, Адемов сам по себе си успя да съчетае качествата на достоен парламентарист – професионална експертиза, политически опит и диалогичност. Името му никога не се забърка в скандал, а той се радваше на уважение от страна на всички парламентаристи през всичките си години в Народното събрание.

След д-р Адемов единственият ветеран със същия стаж в Народното събрание остава неговият съпартиец Рамадан Аталай.

А това означава, че, за добро или зло, в миналото остава почти цялото старо поколение на парламента. Докъде ще го заведе новото, ще покаже бъдещето.