Политическият живот в България никога не е бил цвете за мирисане. Всъщност политическият живот никъде не е цвете. Политиката е неизбежно зло и от всички пряко и косвено замесени в нея зависи това зло да има приемливи форми и прилични резултати. Защото с по-добро от него на този етап не разполагаме.

През последните дни едно социологическо проучване на „Алфа Рисърч“ показа, че в края на 2022 година българинът е по-песимистично настроен за близкото си бъдеще отвсякога. Доверието му към политическия елит и институциите е по-ниско отвсякога. Новото е, че вече мрази всички по равно - парламент, правителство, президент, лидери. Няма надежда, любимец или положителен герой.

Едно от възможните обяснения за това е, че (и) през 2022 г. бяха нанесени тежки, системни и може би необратими щети именно върху гореспоменатите приемливост и приличие на българската политика. До степен, в която тя започна да изглежда напълно неприемлива и абсолютно неприлична.

А основното средство за това „постижение“ бе постепенното девалвиране на всеки елемент от политическия живот, който би могъл да породи и съхрани доверие.

...

С тези думи, произнесени в необичайно трескаво новогодишно обръщение, президентът Румен Радев ни поздрави с настъпващата 2022 г.

12 месеца по-късно пътят изглежда всичко друго, но не и оздравителен. Самият президент обаче оздрави позицията си на държавния глава, управлявал България най-дълго чрез назначените от него служебни правителства – 475 дни до края на календарната година.

Част от това време (може би) беше по неизбежност – заради неспособността на серия парламенти да излъчат кабинет. Друга немалка част обаче Румен Радев си осигури сам – чрез умишлено и предварително заявено решение да протака конституционната процедура по връчване на мандатите за съставяне на правителство „по целесъобразност“ - да не ходи народът да гласува на предсрочни избори през студената и гладна зима, която сам пророкува. Това, че по замисъл работата му е да насърчава и подпомага съставянето на правителство, а не да предпоставя провала му, няма никакво значение.

Да видим какво друго нямаше никакво значение в политическата 2022 г.

На Корнелия Нинова трябва да ѝ се признае, че умее добре да илюстрира с метафори политическите сътресения – дори сама активно да участва в тях. 2022-а определено може да бъде описана като годината на политическото озверяване.

Тя започна с току-що положило клетва, макар и странно правителство от четири партии – една нова (Продължаваме промяната), една дясноцентристка (Демократична България), една лявоцентристка (БСП) и една на Слави Трифонов.

Несъвместима по идеология и манталитет, но обединена от общата си заявка да не допусне повече ГЕРБ на власт, четворната коалиция заскърца още през януари. И беше свалена само 6 месеца по-късно от ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“. Благодарение на Слави Трифонов, който оттегли подкрепата си за правителството.

Нямаше значение, че няма как и няма кой друг да управлява. Политическата изолация на ГЕРБ не бе приключила тогава, не е приключила сега, а може и никога да не приключи. При ДПС положението е още по-ясно – никой не иска да си играе с тях. Почти насилственото изтръгване на властта от единственото възможно, макар и на моменти наистина непохватно и нахално правителство на четворната коалиция, прати страната точно там, където се намира в момента – насред политическото нищо.

Ветото на България срещу Северна Македония за началото на преговорите ѝ с ЕС раздели четворната коалиция. Още с първите си дни премиерът Кирил Петков подкара серия от срещи и визити със северномакедонската страна в опит да разреши ситуацията, с което си навлече гнева на външния министър от „Има такъв народ“ Теодора Генчовска, на самата „Има такъв народ“ и на БСП. Всъщност и на президента - защитник на ветото, който още в началото на февруари скръцна със зъби срещу „подранилите визити“ на Петков в Скопие.

„Не са подранили, закъснели са“, отговори му Петков.

Шест месеца по-късно с намесата на френския президент Еманюел Макрон кризата изглеждаше потушена. България получи достатъчно гаранции за защита на интересите си, пусне ли Северна Македония на пистата към ЕС. Признаха го всички. Но нямаше значение. Защото Слави Трифонов го видя по друг начин – като национално предателство. Или поне така каза.

В същия период обаче стана ясно, че агониите не са били една или две. А много повече. И не са били само за външнополитическа чест и слава. А може би и за пари.

Свалянето на правителството се случи непосредствено след решението му да прекрати договора на държавата с частната лаборатория за контрол на товарите с храни на ГКПП „Капитан Андреево“. Дни след това решение ГЕРБ и ИТН поискаха оставката на шефа на агенцията по храните Христо Даскалов, осветил първи съмнителни практики на митницата – включително, че му е бил предлаган „подкуп в папчица с ластици“. Още ден по-късно Комисията за конфискация на незаконно имущество започна проверка срещу зам.-министъра на земеделието Иван Христанов. А той се оплака от отправени заплахи по случая, беше му назначена и охрана.

Днес всичко това също няма никакво значение. Съдът възстанови частната лаборатория там, където тя си беше – на ГКПП „Капитан Андреево“.

По случайност или по абсолютна нарочност, още в първите дни на годината шефът на КПКОНПИ и бивш главен прокурор Сотир Цацаров подаде оставка. Ден след това се оказа, че ДАНС му е отнела правото на допуск до секретна информация – поради ненадеждност. Цацаров обвини за това вътрешния министър Бойко Рашков и президента Румен Радев, които по думите му оказали натиск на ДАНС.

На 8 юни – същия ден, в който Слави Трифонов обяви край на правителството и агонията си – Кирил Петков обяви, че ще предложи за председател на същата КПКОНПИ Бойко Рашков. Това също нямаше никакво значение, защото не се случи. Но предизвика истинска буря основно в средите на ДПС и ГЕРБ.

Три дни по-късно от ГЕРБ обявиха, че ще внесат вот на недоверие.

А може би любопитен детайл е, че КПКОНПИ е същата комисия, пред която Слави Трифонов упорито отказа да внесе дължимата по закон декларация за конфликт на интереси. Това също се оказа без значение. И без последствия.

Без значение и без последствия приключи и безпрецедентният арест на Бойко Борисов и сподвижници от 17 март. Бившият премиер, пиарът му Севделина Арнаудова и ексминистърът на финансите Владислав Горанов бяха зрелищно задържани, след това зрелищно освободени и накрая тихо възмездени – съдът обяви ареста им за незаконен.

Според Бойко Рашков обаче в други времена, в друга държава и при друга прокуратура нещата нямало да стоят точно по този начин. Според него имало достатъчно доказателства, събрани в подкрепа на два от нашумелите през изминалите години случаи – за предполагаемо изнудване на укриващия се в Дубай хазартен бос Васил Божков, както и за снимките с кюлчета и оръжие от спалнята на Борисов.

А като стана дума за прокуратури, в унисон с едно от основните си предизборни обещания и площадни заклинания, още в първите си седмици правителството призова Иван Гешев да си подаде оставката. И задейства процедура за това във Висшия съдебен съвет. Тя тръгна от правосъдния министър Надежда Йорданова, отби се във ВСС, оттам зави към Конституционния съд, който разреши провеждането ѝ, върна се във ВСС, отложи се веднъж, после се отложи втори път и накрая Гешев... се справи.

Паралелно със собствената си битка за оставане начело на прокуратурата и след кратко затишие, Иван Гешев подхвана небивала и в голяма степен политическа, а не прокурорска активност. И съчета три в едно: Атаки по политическата класа, която обвини за нарастващите според него престъпност и беззаконие (непотвърдени от официалната статистика за престъпността). Срещи с представителите на същата тази политическа класа, за да си изясни намеренията им за реформи и законодателни инициативи. Обиколки из страната за сърдечни срещи с граждани и обществени групи – най-често пострадали от престъпление или несправедливост.

Че всичко това не е точно задача на главния прокурор също е без значение. Иван Гешев все така си е главен прокурор на Република България.

А Димитър Радев все още е управител на БНБ, макар мандатът му да изтече още през лятото на 2021 г.

Сагата с избора на негов наследник започна още през февруари 2022 г. И така и не завърши, защото ИТН и ПП не се разбраха. Хората на Слави Трифонов издигнаха своя Любомир Каримански. Хората на Кирил Петков – Андрей Гюров. Положението отиде към вътрешнокоалиционна война, в която бяха замесени оплаквания от заплашителни SMS-и и обидни думи като „леке“.

Месеци по-късно ПП оттегли Гюров. А парламентът не избра Каримански. Така и процедурата за избор на управител на народната банка остана без значение.

След изборите в края на 2021 г. заваляха оставки за слабо представяне. Корнелия Нинова, Христо Иванов, Атанас Атанасов... Всички те в 2022 г. са обратно на постовете си. Там е и Бойко Борисов – въпреки изборната загуба през ноември м. г. и въпреки многократните политически призиви да „отпуши“ партията си и да се отегли. Той също беше преизбран на партийната конференция без конкуренция, без „против“ и „въздържал се“.

Също преизбран, при това с голямо мнозинство от българското общество, президентът вече определя лансираните от самия него Кирил Петков и Асен Василев като „грешка“. А политическия им проект – като „шарлатания“. Дори и така да е, Румен Радев пропуска да види и каже колко много това помогна на онези, към които преди две години се обърна от площада със свит юмрук и призив „Мутри, вън!“

Има впрочем едно любопитно съвпадение в две изказвания през няколко месеца:

24 септември 2022 г. Тошко Йорданов: Борисов го преживяхме 12 години, ще преживеем и тия двамата.

5 декември 2022 г. Румен Радев: Както надживяхме автократичния модел, така ще надживеем и тази шарлатания.

Така още два важни фактора в политическия живот останаха без значение. Достойнството. И последователността.

Мачът между ПП и президента беше започнал да приключва още с първите месеци на правителството. Но войната в Украйна извади официално наяве и войната между тях. А тя се съсредоточи в две основни направления:

1. Енергетика
2. Оръжия

Макар дружно да осъдиха руската инвазия в Украйна, политическите сили се разделиха именно по тези ключови (и финансово атрактивни) теми, свързани с войната. И съвсем не е изключено те също да имат отношение към политическата безизходица, в която страната се намира сега.

Хронологията на събитията е трудно да бъде обобщена, затова по-добре да се изреди:

24.02 Румен Радев и Кирил Петков осъждат войната. Парламентът приема декларация в този дух. Министърът на отбраната Стефан Янев призовава „да не използваме фриволно думата “война“, защото Путин я избягва“.

25.02 Румен Радев обявява, че Русия ще спечели войната.

27.02 Разнобой в управляващата коалиция, БСП е против санкции срещу Русия.

28.02 „Никой министър няма право на собствена външна политика, особено по фейсбук“: Кирил Петков иска оставката на Стефан Янев. Румен Радев предупреждава, че това е риск.

1.03 За министър на отбраната е избран Драгомир Заков, предложен в последния момент вместо очаквания Тодор Тагарев. Корнелия Нинова обявява, че БСП няма да подкрепи предоставяне на военна помощ за Украйна.

2.03 България гони двама дипломати от Русия.

3.03 Симпатизанти на „Възраждане“ обстрелват със снежни топки Кирил Петков и членове на управляващата коалиция на връх „Шипка“. В отговор президентът коментира: „Не е работа на НСО, на ДАНС и на МВР да рият сняг пред премиера“.

8.03 Извиват се опашки по бензиностанциите заради слухове в социалните мрежи за драстичен скок на горивата. Някои от тях - спонсорирани от ГЕРБ. Същото се случва и няколко дни по-късно заради олио на промоция в супермаркетите. Безуспешни остават опитите на властта да успокои топката:

Александър Николов:  „Всяване на паника и хибридни атаки“

Корнелия Нинова: „Има олио да залеем цялата страна“

Никола Минчев: „Някои кръгове умишлено насаждат паника“

18.03 Румен Радев обявява, че предоставяне на военна помощ за Украйна ще е въвличане на България във война.

25.04 Кирил Петков си навлича гнева на обществото с призив да се дари „по една заплата“ за оръжие на Украйна.

27.04 Русия спира газа за България.

27.04 Започва открита конфронтация между премиера и президента по темите „оръжия за Украйна“ и „спрени газови доставки“ от Русия.

Там мачът свърши – по Асен Василев. Ден по-късно Кирил Петков и депутати отидоха в Украйна да засвидетелстват подкрепа на Володимир Зеленски.

А няколко месеца по-късно и правителството свърши. Първо бе свален председателят на парламента Никола Минчев. А след това и целият кабинет. Формално вотът на недоверие на ГЕРБ, подкрепен от ДПС и „Възраждане“, бе за провал в областта на икономическата политика. В София избухнаха протести – граждански срещу свалянето на правителството. И партийни – в негова подкрепа.

Десислава Атанасова: „Омразата ви довърши, не опозицията“

Гроздан Караджов: „Нито ДПС, нито мафията са им виновни, че не могат да управляват“

Слави Трифонов: „Петков и Василев, искрено ви пожелавам да се задавите с власт“

Не успяха да се задавят с власт. Опитите за разцепление на ИТН частично успяха, но не и тези за съставяне на ново правителство. „Продължаваме промяната“ не можа да събере мнозинство, ГЕРБ не пожела да го събира, БСП също се отказа.

И така след малко изтекли записи от закрити заседания, много гняв, обиди, обвинения в пазаруване на депутати и съвести, и бойкоти на пленарната зала, се стигна до поредните, четвърти поред избори за година и половина. И до поредния служебен кабинет на Румен Радев, който даде всичко от себе си да закърпи отношенията с Москва и „Газпром“, докато ЕС заедно и поотделно търсеше алтернативи и налагаше санкции на Русия. Членството на България в този европейски съюз в голяма степен се оказа... без значение.

Избори без значение. Така ги дамгосаха политиците, така ги възприеха избирателите. Рекордно ниска избирателна активност под 40% прати в Народното събрание почти същия състав от партии. Изпадна единствено „Има такъв народ“, която постави рекорд по най-експресен срив на доверието от началото на демократичните промени. И днес е политическа сила без значение. Натам се е запътила и столетницата БСП, която вече е пета политическа сила. Оставка впрочем отново нямаше.

Но пък в последния момент и някак странно в парламента влезе новоучреденият „Български възход“ на Стефан Янев.

Показателно рекорден бе и броят на избирателите, решили да гласуват с „Не подкрепям никого“ – близо 90 000.

Рекорд по най-продължителен избор на председател бе записан още при откриването на 48-ото Народно събрание. В безпрецедентен взаимен саботаж те провалиха всяка възможност да излъчат ръководител на парламента. И така ГЕРБ, ДПС, БСП и „Български възход“ стигнаха до компромисното решение да подкрепят най-старшия – Вежди Рашидов. Дали той е способен да ръководи пленарната зала и дали има юридическите и психологически качества да го прави, се оказа... без значение.

Но пък се положи началото на нова традиция – на безкрайните среднощни заседания. В които решения се вземат по силата на силата и с аргументите на математическото мнозинство. Едно такова 17-часово заседание прекрои тотално Изборния кодекс – неочаквано, в последния момент, без предупреждение. После и това се оказа без значение. След серия словесни зигзаги от страна най-вече на ГЕРБ, повечето промени не бяха гласувани в пленарната зала.

Но заедно с БСП и ДПС, ГЕРБ заедно върнаха хартиената бюлетина и обезсмислиха машинното гласуване. С което 8-годишен поетапен труд по въвеждането на машинния вот, закупуването на скъпоструващите устройства, обученията и серията по-големи и по-малки битки по това нововъведение, се оказаха без значение.

Имаше значение единствено за новото разпределение на силите в парламента, в който вече почти никой с никого не си говори. Затова не е и странно, че правителството с първия мандат на ГЕРБ и кандидат за премиер-министър проф. Николай Габровски не бе подкрепено. Следващият, който най-вероятно също няма да бъде подкрепен, е акад. Николай Денков – кандидат на „Продължаваме промяната“.

Защото, както той сам иронично отбеляза по адрес на Бойко Борисов и неговите самооценки, „и истинския Меси да предложим, няма да събере мнозинство“.

От друга страна, дори да го събере... Ще има ли вече значение?

В продължение на дълги години депутатската ваканция беше трън в очите на обществото. Защото е прекалено дълга. Преди броени дни 48-ото Народно събрание реши да съкрати своята. И това също се оказа без значение. Защото вече не е важно. Важно е, че там хората взаимно се наричат „лъжец“, „крадец“, „страхливец“, „луд“. Важно е, че високопоставени политици ден през ден всяват страх сред населението от „ядрена война“ и „трета световна“. Важно е, че напук задръстват парламента с еднотипни въпроси за парламентарен контрол – по триста, по четиристотин, по петстотин – само и само да побъркат политическия враг. Важно е, че това, което се прави, няма никакво значение. 

Задръстиха се и от срещи – за бюджета, за правителството, за другото правителство, с Плевнелиев, без Плевнелиев. Никой вече не беше в състояние да се ориентира кой с кого и по каква тема се среща, но демонстрираха, че се срещат и търсят „диалог“. Всъщност предизвикаха само объркване и раздразнение.

Също като с мъртвороденото решение за Зелен сертификат, с който да се влиза в парламента. Който също нямаше никакво значение. И такава тема имаше през 2022 година, да. Беше през януари.

А тя се превърна само в първото от поредица доказателства, че няма и няма да има никакви задръжки при изнасилването на целия демократичен инструментариум за собствени цели. Вече дори няма значение какви са целите – партийни, финансови, или чисто и просто за да си победил този, когото мразиш. Резултатът е, че няма никакво значение. 

...

Много семейни хора са наясно, че половинките им са неверни. Но предпочитат да си затворят очите за това, докато в дома царят хармония и разбирателство. И не питат. Ако обаче неверният партньор започне грубо и арогантно да демонстрира завоеванията си, хармонията и разбирателството най-вероятно ще отидат по дяволите. Защото става обидно. Става незачитане.

Горе-долу същото е и с взаимоотношенията между обществото и неговия политически елит. Хората не са малоумни. Те знаят, че няма откъде да си набавим съвършените, чисти като пролетна роса политици. Прощавали са и биха простили много прегрешения. Но само докато не им избодат с тях очите.

През 2022 г. те ги избодоха.

Годината в обзорите на Euronews Bulgaria

2022: „Адът слезе на Земята“. И влезе в Украйна

За Меси и Мбапе, за майките и малките – истории и уроци от Мондиала в Катар

Политическата 2022-а година, в която нищо нямаше значение

Развитието на енергийната криза в България през 2022 г.

Европа през 2022 г.: Краставицата се изкриви в крайнодясно

10 кошмарни месеца от историята на Европа

Изборите по света: Кой за какво гласува през 2022 г. и кои са големите победители