Бунтът на Евгений Пригожин и оглавяваната от него ЧВК „Вагнер“ продължи само един ден, но прикова вниманието на света. Наемниците се насочиха към Москва и макар да не стигнаха до руската столица, успяха да покажат, че са фактор, с когото властта в Кремъл следва да се съобразява. Официално походът бе насочен не срещу държавния глава Владимир Путин, а срещу военното ръководство, но въпреки това носеше всички белези на опит за военен преврат и въоръжен метеж срещу законната власт.

Преди всичко, следва да напомним, че подобни „практики“ не са чужди на руската политическа реалност. И тук не говорим за двете революции от 1917 г. – Февруарската и Октомврийската, а за събития от най-най-новата история, т. е. след падането на Берлинската стена.

Само през последните 30-ина години Русия/СССР на два пъти бе разтърсвана от въоръжени вълнения. Първият бе Августовския пуч срещу Михаил Горбачов (1991) – тогава решителната намеса на Борис Елцин в потушаването му го „изстреля“ към Кремъл. А през 1993 г. руската конституционна криза мутира в краткотрайна гражданска война – между лоялните на президента Елцин сили и „пучистите“, водени от Руслан Хазбулатов и Александър Руцкой.

Но нека да видим къде другаде по света идеята за насилствено вземане на властта все още не е заключена в килера на историята. И къде властта е оцеляла след подобни опити.

Судан

Гражданската война в тази африканска страна продължава и към момента, със спорадични „примирия“ (настоящото заради мюсюлманския празник Курбан Байрям). Иначе, от средата на април тази година, там воюват силите на правителствената армия и паравоенните части RSF (Сили за бърза подкрепа).

Хронологията на конфликта е дълга и датира може би от 1989 година, когато полк. Омар ал-Башир взема властта чрез успешен военен преврат. Задържа се на власт до 2019 г., когато самият той е свален с преврат, а периодът на неговото управление се характеризира с почти непрекъснато напрежение – конфликт с Южен Судан, обвинения във военни престъпления в Дарфур, „избори“, на които е единствен кандидат… Но и след неговото слизане от сцената, емоциите не стихват, просто в момента „главните герои“ са други – ръководителят на суданските въоръжени сили генерал Абдел Фатах ал-Бурхан и лидера на RSF генерал Мохамед Хамдан Дагало.

Мали

Друга „гореща точка“, където размириците продължават и в днешни дни. Полковник Асими Гоита завзема властта чрез два военни преврата – през 2020 и 2021 г.

В началото на настоящата година той помилва 49 войници от съседния Кот д‘Ивоар, които бяха осъдени за заговор срещу правителството. Иначе, напрежението там е от по-рано – близо десетилетие страната е разтърсвана от джихадистко насилие, упражнявано от групировки като „Ислямска държава“ и „Ал Кайда“. Любопитното е, че в настоящия момент  в Мали действа и контингент именно на ЧВК „Вагнер“.

Казахстан

През януари 2022 г. в страната избухнаха протести срещу поскъпването на газа, които президентът Касъм-Жомарт Токаев определи като „опит за държавен преврат“. Потушаването на протестите доведе до над 150 жертви и повече от 8 хиляди арестувани, като „заслугата“ за това е и на руски военни части, призовани от Токаев по договор за отбрана.

В края на същата година Токаев бе преизбран на предсрочни президентски избори, с над 80% от гласовете, при над 70% избирателна активност.

Гвинея-Бисау

Държавата рекордьор по преврати – от 1974 г., когато получава независимост от Португалия, на нейната територия се осъществяват 10 военни пуча (успешни и неуспешни), а само един демократично избран президент е изкарал пълен мандат. Последният опит за преврат е от февруари 2022 г.  (неуспешен). Гвинея-Бисау се явява хъб за кокаина от Латинска Америка към Европа, което може би има връзка с борбата за политическа власт.

Турция

Късно вечерта на 15 юли 2016 г. турски военни части завземат сградата на държавната телевизия и обявяват, че поемат властта „за да опазят демократичния ред и човешките права“.

В отговор президентът Реджеп Тайип Ердоган призовава привържениците си да излязат по улиците срещу войниците. Невъоръжени срещу въоръжени. Войниците обаче не посмяват да стрелят срещу сънародниците си и така опитът за преврат пропада.

За инициатор на метежа бива обвинено Движението на Фетулах Гюлен – турски бизнесмен и проповедник, намиращ се в емиграция. Режимът реагира с масови арести на предполагаеми „гюленисти“, включително и в армията – удобен повод да се отслаби влиянието на офицерския състав върху турската политика, тъй като историята на републиката изобилства от военни преврати.

Сирия

Гражданската война в Сирия представлява един продължителен опит за сваляне от власт на диктатора Башар ал-Асад. Започва през март 2011 г. с мирни протести, но твърде бързо ескалира във военни действия. Сформира се „Сирийска свободна армия“, която обединява опозиционните сили, като в нея първоначално доминират светски елементи, но с течение на времето контролът се поема от доста радикални групи (например, Ан-Нусра, фракция на „Ал Кайда“), за които определението „умерени бунтовници“ е доста далеч от истината – същите могат да бъдат приемани за „умерени“ само в сравнение с „Ислямска държава“, която също участва в конфликта

Като прибавим и наличието на кюрдски милиции, плюс други въоръжени формирования, се оказва, че в продължение на няколко години в Сирия се воюва „всеки срещу всеки“, а страната е обявена за „провалена държава“ от редица международни наблюдатели.

В крайна сметка, Асад удържа властта (макар в един период лоялните му сили да контролират едва 10% от територията на страната), а Сирия се явява основен „донор“ на бежанци (също и претекст за мигранти от други държави да се представят за „сирийски бежанци“).

Либия

След ликвидирането на Муамар Кадафи в края на 2011 г., средиземноморската страна на практика е в състояние на разпад, като властта е поделена между враждуващи въоръжени фракции.

Част от групировките са съставени на чисто племенен принцип, което показва на колко нездрава основа е била скрепена в миналото самата либийска нация – първо от крал Идрис, после от Джамахирията. Към момента за министър-председателя се добавя уточнението „признат от ООН“, а сградата на парламента бе запалена от протестиращи през юли миналата година.

Египет

Макар „Арабската пролет“ от 2010-2012 г. да се разпростря в няколко държави, в най-голяма степен това движение се асоциира с Египет. Дългогодишният президент, диктаторът Хосни Мубарак, бе свален от власт след многохилядни протести, но след временно управление на военните, властта по демократичен път се оказа в ръцете на радикалните „Мюсюлмански братя“.

Така скоро след диктатора дойдоха ислямистите. А спасението от тях се оказа… отново армията, в лицето на военен преврат, начело с генерал Абдел Фатах ал-Сиси. Той е държавен глава на Египет и до момента, макар още през 2014 г. да организира избори, които потвърждават властта му. Прави същото упражнение и през 2018 г.

Ирак

След края на първата „Война в Персийския залив“ и разгрома на иракската армия от многонационалните сили (1991), кюрди и шиити се вдигат на въстание срещу властта на диктатора Саддам Хюсеин.

Кюрдското малцинство определено има за какво да воюва, особено след газовата атака над Халабджа от 16 март 1988 г., когато мирни жители са обгазени с химическо оръжие (мотивът е предполагаема тяхна колаборация с иранските сили, а действието се развива по време на Ирано-иракската война). Шиитите пък се оплакват от дискриминация в преобладаващо сунитския иракски режим. Въстанието обаче е потушено, а Саддам Хюсеин запазва властта чак до края на втората „Война в Персийския залив“ (2003). В края на 2006 г. той е осъден на смърт за престъпления срещу човечеството и обесен.

Опити за преврат са документирани и в други държави – Черна гора (2016), Германия (2022), но там не се стига до въоръжени сблъсъци, а само до съдебни процеси. През 2021 г. военни искат оставката на премиера на Армения Никол Пашинян, което той окачествява като „опит за преврат“. Тази година пък министър-председателят на Молдова Мая Санду обвини Русия, че планира проруски преврат в страната.