Следва една история за необятните възможности и сила на човешкия дух. През октомври 1972 година самолет с 45 младежи от Уругвай и техни близки се разбива на близо 4 хиляди метра височина в заснежените хребети на Андите. Спасителната операция е неуспешна и е прекратена десет дни след падането на машината. Следват мъчителни над два месеца и борба с глада и студа в планината. Спасяват се само 16 от тях, макар и на висока цена. За да оцелеят са принудени да прибегнат до канибализъм. Кошмар, който се опитват да забравят цял живот. Днес се навършват точно 50 години от спасяването на оцелелите. С един от от тях разговаря международният ни редактор Елеонора Христозова.

Хората харесват вдъхновяващи примери. Тази невероятна история е един от най-забележителните. За оцеляването отвъд предела на човешките възможности. За свръхчовешката воля и сила на духа да оживееш, въпреки абсолютно безнадеждната ситуация, в която си изпаднал. Не случайно животът дава най-невъзможните сценарии за филми, каквато тази история става. Наречена – „Живи. Чудото в Андите”.

Преди 50 години – на 13 октомври 1972 самолет, пътуващ от Уругвай за Чили се разбива в Андите. В него пътуват 45 младежи, членове  на уругвайския отбор по ръгби и техни роднини. Повечето от тях са между 17 и 22 години.

При падането на самолета 12 души умират на място. Въпреки ужасяващия удар 33-ма оцеляват, макар и с наранявания.

На 3 600 метра височина обаче температурите са нечовешки,  храна почти няма. Живеят в останките на самолета и се надяват на помощ. Част от оцелелите умират заради тежки наранявания. На 10-тия ден разбират от радиостанцията, че светът ги смята за мъртви. И престават да ги търсят. Това е преломният момент, в който оцелелите започват да мисля как да се спасят сами. Следва още едно изпитание – засипва ги лавина, унищожава импровизираното им убежище и убива още 8 от тях.

От 45 души на борда на фаталния самолет, оцеляват едва 16 души. Ужасени чакат смъртта в продължение на 72 дни.

Избавлението идва като чудо дни преди Коледа - на 22 декември 1972 г., когато те са спасени. Защото 2-ма от тях предприемат опасна експедиция надолу към цивилизацията, за да изминат 80 километра през вечните снегове в последните 10 дни от изпитанието им и да намерят помощ.

50 години след това изумително оцеляване, ви срещаме с Третия участник в началото на финалната експедиция – Антонио Висинтин, който е бил готов да се бори с приятелите си през снежните преспи в търсене на помощ. Един от 16-те оцелели в Андите в тази ужасяваща история преди 50 години.

Разказ от първо лице, от Уругвай:

Искам да припомня тази абсолютно невероятна история за невъзможното оцеляване за по-младите поколения, 50 години след спасяването на оцелелите от самолетната катастрофа. Какво беше първото усещане, когато оцеляхте след разбиването на самолета - че получавате втори шанс и какво Ви предстои?

Не можех да повярвам, че съм оживял в началото, когато самолета се разби. После започна чакането да ни спасят. Първите 2 дни очаквахме спасителните екипи да се появят всеки момент. После започнаха да се прокрадват някои съмнения и попитах капитана на отбора ни, кога смята, че спасителите ще ни открият. Той ми обясни, че се намираме на труднодостъпно място в Андите и предполага, че вероятно ще им отнеме известно време, докато ни спасят. Затова и през цялото време чаках да ни спасят, докато не чухме по радиостанцията, че спират да ни търсят и спасителната акция е отменена.

Когато на десетия ден разбрахте, че са спрели да ви търсят и са решили, че сте мъртви, това ли беше повратният момент?

Да, това беше много трудно. Да чуеш, че за света ти си умрял. Никой не те търси. И ние бяхме сам сами в планината. Бях ходил до Чили, за да видя какво представлява снега. Така че за мен беше абсолютен шок да се окажем на почти 4000 метра височина в Андите, 3600 метра. В средата на нищото. В средата на Андите. Заобиколени само от заснежени хребети, планини с вечен сняг. Беше ужасно трудно. Когато се измъкнахме от останките на самолета и видяхме тези гигантски планински вериги, разбрахме, че ще е абсолютно невъзможно да се измъкнем от това място.

Кое беше най-страшното за Вас - да се справите със студа, с гладуването или с пълното отчаяние?

И трите. Гладуването беше много тежко, но ние трябваше да свикнем да се храним някак. Студът също беше ужасяващ, режещ, но трябваше да се справим с него. Ние нямахме нищо, което да облечем допълнително, за да се затоплим. Така че трябваше да се справим и с това. А за отчаянието...не бяхме толкова отчаяни. Мислехме, че нещо ще се случи, или че ние трябва да предприемем нещо, за да променим ситуацията.

Имали сте жестока морална дилема, как я преодоляхте?

В ситуацията, в която се намирахме, дилемите не бяха твърде много. Едната беше да живеем. Другата беше да умрем. И ти трябва да избереш какво искаш да се случи. И ти се налага да направиш неща, които не си и допускал, че някога може да ти се наложи да направиш. Но ние бяхме сами, на произвола на съдбата, насред планинските хребети на Андите. И трябваше да се справим сами някак. И имахме наши собствени правила там.

Лавината, която падна, докато се борехте да оцелеете, и загубата на още 8 души. Това ли е моментът, в който сте осъзнали, че трябва да намерите начин да се спасите сами?

В началото бяхме 33-ма оживели, а след това ни затрупа лавината, останахме 16. Непрекъснато се опитвахме да правим малки експедиции, за да се опитаме да разберем къде точно се намираме в Андите. Без никакъв успех. Знаехме, че сме някъде сред високите върхове, защото имаше огромни склонове, които се спускаха надолу с километри. Давахме си сметка, че сме някъде по средата на Андите. Трябваше да направим нещо. Едно от тях беше да се съберем няколко приятели. Това беше много тежко решение. Но когато го вземеш, то е всичко. И то беше част от правилата, които имахме в планината. Ние всички се опитвахме да намерим начин да се измъкнем от планината. Това беше основната ни цел. Всичките 16 трябваше да продължим напред, за да се измъкнем някак от планината. Така че започнахме да разделяме работата си. Започнахме да предприемаме по-често експедиции. Трябваше да изберем и кои да са участниците в тези преходи.

Спасителната експедиция бяхте вие и още двама души, Роберто Канеса и Фернандо Парадо. Но вие се връщате обратно, защо?

Да, първият екип бяхме Роберто Канеса, Фернандо Парадо и аз. Като начало ние бяхме приятели още от училище, заедно с Рой Харли и Карло Паез. Затова казахме на групата, че това трябва да са участниците в експедицията. Но останалите решиха, че да тръгнат 5-ма е твърде много. Затова решиха екипа за спускане да са трима души. От тези тримата бях избран единият да съм аз, а другите Роберто Канеса и Фернандо Парадо. Ние бяхме тези, които трябваше да се спуснат надолу от Андите, за да намерят начин да спасят момчетата от това място. Започнахме поредната експедиция, но без успех. Натъкнахме се на опашката на самолета. Намерихме батерии, трябваше да вземем радиостанцията, и други неща, които очаквахме да работят. Но не, нищо не стана. Мислехме, че ще е лесно, ще вземем батериите, радиостанцията и просто ще се обадим и ще кажем, ние сме тук, спасете ни. Нищо не беше лесно там. Оказа се, че е невъзможно техниката да работи. Така че след няколко експедиции до опашката на самолета, изчакахме за по-добро време. През декември там е летен сезон, така че вече нямаше снежни бури. Така че решихме, че вече е чисто, за да тръгне новата експедиция на следващия ден. Така че тръгнахме, но вместо да продължим на Изток, поехме на Запад. Защото предполагахме, че планините пред нас са голямо изпитание и е проблем да бъдат изкатерени, за да се достигне до място, обитавано от хора.

Когато най-накрая ви намират, повечето от вас са отслабнали с 30 килограма. Вие как бяхте?

Да, аз бях около 90 килограма, когато паднахме в Андите, а когато ни спасиха бяхме само 60. Повече или по-малко почти цялата група загуби около 30 килограма.

Помогна ли ви това, че бяхте млади - само на 19 години? Най-младият беше на 17 години?

Аз бях 19 годишен, Карлитоз Паез също. Разликата е, че мой приятел Октаво, който почина, е през юли, а Карлитоз през ноември. Но, да имаше доста на 19 години.

Освен физически, е трябвало да оцелеете и психически, как се справихте с това? Как се възстановихте психически от това преживяване?

Това е интересен въпрос. Мисля си, че малко не осъзнавахме ситуацията. Не знаехме, че трябва да се борим срещу планината. Тук в Уругвай няма планини. Така че трябваше да проявим уважение към планината, към огромните преспи, да се научим да се справяме със снега. Ние бяхме свикнали да ходим само през зелени поля. След време се научихме, вече знаехме как да ходим през снега, как да обикаляме. Но никога не сме чувствали, че сме в опасност, защото опасността беше част от играта. Винаги рискувахме, много, за да можем да оживеем. Някои казват, че сме били много силни духом. Но главното нещо, което мислехме е, че искаме да се приберем вкъщи, да бъдем отново с бащите, майките и братята си. И това беше основната ни цел. Ние имахме още много ключови неща, които направихме, за да запазим живота си. Дисциплината в различните хора от отбора - някои приготвяха храната, други оправяха самолета като убежище, трети разтопяваха вода, други правеха спални чували. Всеки имаше задължения и отговорности. И мисля, че това беше много важно, за да се измъкнем от планината. Но в същото време да държим съзнанието си заето. Но също и заето с основната ни цел - да успеем да се спасим.

Събирате ли се с другите оцелели?

Да ние се събираме на 22 декември, организираме голяма вечеря с целите си семейства. Вече не сме 16, останахме 15, защото един почина. Но се събираме 150 души с нашите синове и внуци. Вече сме много хора. Наричаме се помежду си братя. Защото преминахме през ужасяващи преживявания. И това, през което преминахме в Андите, това е преживяване, което никога няма да забравим. То ще бъде винаги част от нашия живот. И ние ще продължим да живеем с него, докато сме живи.

Още веднъж Ви благодаря, за мен беше чест. Бъдете здрави Вие и останалите невероятни хора в тази невъзможна история за оцеляване.

Благодаря много, за мен беше удоволствие да говоря с вас и да споделя част от историята.

Да се докоснеш до оцелелите

Продължаваме с нашият колега, журналиста от „Клуб Z“ Момчил Инджов, който ми помогна да открия Антонио. Той ще ни разкаже за останалите големи герои в тази история Роберто Канеса и Карлитоз Паес, с които е говорил преди време. Двамата изминават 80 км. за да намерят помощ.

Да започна с това, че те са главни герои според знаменития филм "Живи", в който ролята на Фернандо Парадо изиграва великолепно Итън Хоук. Джош Хамилтън изигра Роберто Канеса. Джон Малкович изигра Карлитоз Паес, но на стари години, не младия Карлитоз. Разговарял съм с Карлитоз, с Роберто Канеса и с господин Атонио Висинтин, и с Густаво Сербино. Използвам случая да го поздравя.

Всеки е герой от тях, всички казват, че са герои. Няма някой, който да е по-голям герой от другите. Да, безспорно студентите по медицина, те са тези които казват какво трябва да се направи – Роберто Канеса, Густаво Сербино и Диего Сторм, който обаче загива при лавината.

Те са медици, те знаят как човек може да оцелее. Трябва да се знае, че този самолет е за къси полети, отиват да изиграят един мач в Сантяго по ръгби. И да се върнат след това, след един-два дена. Самолета е 2-3 часа полета, на борда има бонбони, лешници, бадеми, вино.

Но тази храна много бързо свършва….

Естествено за 3 дни свършва.

Как после Роберто Канеса успява да ги убеди в това, което е много трудно приемливо за много хора тогава?

Всичко настъпва на 10-тия ден, когато чуват по радиото, един от хората чува по радиото, имат транзистори, успява да хване и чува, че никой вече не ги търси и ги смятат за загинали. И точно тогава според филма Фернандо Пародо го каза, но всъщност студентите по медицина са тези, които го казват. Да, Фернандо казва - аз ще изям пилота, защото той ни нахендри тук. Но истината е, нали знаете, че в един филм винаги има художествен елемент. Студентите по медицина казват, не може да се каже кой точно първи от тримата. Но някой от тях казва, момчета за да оцелеем имаме храна. Има, ето я храната.

Въпросът е, че това е бил единствения им шанс да оцелеят.

Това е единственият шанс и някои от тях се ужасяват, затова решават да се молят. Първо една вечер на размишления. Те са католици. Да размишляват какво ще се окаже. Какво ще стане от тях. Всъщност те не ядат живи хора. Те се хранят с труповете на мъртъвците. И всеки дава клетва в крайна сметка, че е съгласен и настоява, че ако той умре, другите да се възползват. Това е думата – да се възползват от неговото тяло, за да могат да се спасят и да оцелеят. Вижте, това е съвсем разбираемо...

Интересно е, че роднините им прощават....

Да, прощават им, защото това което са се разбрали е, че те никога няма да кажат публично с чии тела са се спасили. Карлитоз Паес ми каза, че са около 20 души. Без да кажат имена. Казали са с кого са се нахранили само на близките. Близките не само, че не са им се разсърдили. Те са горди, че техните загинали деца са послужили за спасяване на оживелите.

Като форма на донорство, самите роднини го наричат форма на донорство.

Да, разбира се, че е донорство, освен това има много голямо значение, че всички тези, които пътуват в самолета, цялата група от 45 човека, те се познават. Те са студенти, от едни по-висши слоеве на обществото в Уругвай, висшата средна класа – “upper middle class”. И родителите им се познават. От много години са били заедно, така че е много по-лесно да се преживее това. Много важен момент е, че тъй като са католици, Папа Павел VI тогава лично ги опрощава и казва, че те не са направили нещо лошо. Една част от тези хора сега се занимават с мотивационни речи, най-вече Карлитоз Паес. Той е един вид неофициален говорител на групата. Той дава пресконференции, срещу пари разбира се, но това е за екипна работа. Важна е екипната работа. Аз съм чел неговата чудесна книга „След десетия ден“ - не напразно се казва така, защото след 10-ия ден разбират, че не ги търсят. Той разказва, че капитанът на отбора Марсело Перез смята себе си за главния виновник, защото той е организирал мача и той престава да бъде лидер. Психически рухва, но всички останали го убеждават, че не е виновен. Капитанът загива за съжаление в лавината. Всички много го оплакват. През първите три дни той разпределя храната, която намират на борда в началото, така че да има за всички и да не свърши бързо.

Преди 12 години имаше едни затрупани чилийски миньори. Един от групата оцелели - отиде да ги подкрепи отгоре.

Густаво Сербино – един от авторите на идеята за спасяването е пък вдъхновител на уругвайския националния отбор по футбол. На това световно първенство Уругвай се представи слабо, но на предишното стигна до четвърт финал и победи Португалия. Звездата на отбора беше Единсон Кавани и лично Густаво Сербино е един вид човекът, който непрекъснато го окуражава „днеска трябва да играеш, днеска трябва да вкараш гол“ – нищо общо с оцеляването, но той го окуражава.

Алфредо Делгадо е много важен човек. Tой е по́ на заден план сякаш, но той е човекът, който обявява първи какво са правили. Това е много важен момент, когато те оцеляват, спасяват ги и дават пресконференция и ги питат какво ядохте, защото вече започват вече да се досещат. И той става и казва „Както Христос с причастието, така и ние“. И както описва Карлитоз Паес в книгата си след около минута тишина следват аплодисменти. И оттогава вече отношението към тези хора е такова, че... тези хора и днеска се ползват с едно голямо уважение и разбира се правилно.

Ще завърша с това, с което ми каза Карлитоз Паес преди години, че ако днеска попадне в такова положение, ще направи същото.

Някои от тях беше казал, че не би се качил на този самолет.

Карлитоз Паес каза, че обича да пътува.

Важно е, че това е една страхотна вдъхновяваща история за много хора и затова искахме да я припомним точно 50 години, след като те са открити и спасени на 22 декември 1972 г.

Това е победа на духа – на човешкия дух и човешката воля.