“Европа на релси” е поредица на Кристиян Юлзари. През последното си лято като тийнейджър той обиколи Европа с влак. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще разкаже какво е да пътуваш в продължение на месеци само с раница и камера. Всички части от поредицата може да видите ТУК.

Случилото се в Италия не може да бъде описано в текст, разказано в репортаж по телевизията или пък предадено чрез снимки. То трябва да се изживее. Въпреки това ще се опитам да предам максимално достоверно какво преживях за една седмица на Ботуша, прекосявайки го от Сицилия през Рим и Милано, та чак до Алпите. 

Тръгвайки с влак от Загреб към хърватския Слънчев бряг - Сплит - си дадох сметка, че съвсем скоро ще напусна Балканите. До този момент успявах поне малко от малко да разбера местните езици - понякога това беше една дума, понякога цели изречения. Отсега нататък обаче полиглотът в мен щеше да се предаде пред разнообразието от латински езици. От другата страна на Адриатическо море ме очакваше нов свят. Западен. Нямах търпение да се потопя в него.

Сплит е вторият по големина град в Хърватия и най-големият в Далматинското крайбрежие. Това е входната врата към хърватските острови, които наброяват над 1200. Пристанището на Сплит е отправна точка и към страната на Ботуша. Малко след 19 часа всеки втори ден от седмицата от тук тръгва ферибот, който на следващата сутрин акостира в италианското градче Анкона. За пасажерите на борда фериботът предлага както спални каюти, така и зона с пътнически седалки. Аз избрах да се поглезя и резервирах каюта. 

Толкова се вълнувах от предстоящата нощ на борда на кораб, че за отрицателно време загубих магнитната карта за достъп до стаята си. Впуснах се в усилено издирване на изгубената пластика, с която точно преди секунда бях успял да вляза в каютата си. Търсих къде ли не - обърнах с главата надолу помещението с размери на затворническа килия, но картата сякаш бе паднала зад борда. Корабът щеше да потегли всеки момент, а аз копнеех да наблюдавам отплаването от палубата. Бях изправен пред същинска дилема. Една опция беше да продължа издирвателната операция. Аз избрах другата - събрах в една торба всичко най-важно за оцеляването ми през следващите часове (малко храна, вода и връхна дреха) и напуснах кабината - без да има как да се върна обратно вътре. Не и без магнитна карта. Някак си желанието ми да съзерцавам залеза от палубата на кораба, докато той пори вълните в Адриатическо море, беше по-силно от вероятността да се наложи да спя цяла нощ на пода в някой от коридорите на ферибота.

Седнах на ръждясалия метален корабен корпус и наблюдавах как с всяка изминала секунда тази същинска морска птица се отдалечаваше от хърватския бряг. Тюркуазено синята вода се пенеше, за да проправи път на моята грамадна лодка. Постепенно слънцето отстъпи място на луната и настана мрак. А когато си по средата на Адриатическо море, това е съпроводено със студен бриз, който кара кожата ти да настръхне. В крайна сметка от рецепцията на ферибота (оказа се, че тя работи денонощно) получих дубликат на картата си, та успях да се възползвам от удобствата на каютата си. Драмата с изгубения ключ приключи.

На следващата сутрин се събудих от грохота на кораба - “Звукът ми е познат. Чувал съм го във филмите. Това е сигнал, че акостираме!!!”. Този мисловен процес се разигра в главата ми за около минута и след още толкова вече бях станал и събирах разпиляните си вещи от среднощната издирвателна операция. Докато се усетя, вече бях напуснал кораба и отново бях на твърда земя. Три часа с влак по-късно стоях пред жп гарата в Рим. За учудване на мнозина скептици успях да обиколя този вечен град за по-малко от 24 часа. Дори ми остана време да опитам от известното италианско джелато.

Почти 11 вечерта е. Моят италиански гастрол тепърва започва. От Рим се отправих към о-с Сицилия. С влак. Пътят до там на релси продължава 13 часа, като пътниците не е необходимо да напускат влака в нито един момент - композицията се качва на ферибот и така напуска континтална Италия. По-късно разбирам, че това е последният в Европа останал подобен жп маршрут. Пътуването обаче далеч не беше най-необикновеното в тази нощ.

Билетът ми беше за спално място в кабина с общо четири места, т.е. очаквам още трима спътници. Един по-един персонажите влизат в кабината и всеки заема отреденото му място. Първо влязоха Диана, около двайсетгодишна германка, заедно с баща си. Двамата са тръгнали на обиколка из Италия. Не след дълго при нас се присъедини и последният член на малкия ни кабинен екипаж - събирателен образ на героите от приказката “Маншон, полуобувка и мъхеста брада” - нисък мъж на средна възраст, от Бангладеш, тук-таме с дупки по дрехите, брадясал носещ в едната си ръка сак, а в другата бутилка от Кока-Кола със съмнителна жълта течност.

Нощта беше дълга и безсънна за всички без господина от Бангладеш, който хъркаше толкова силно, че, убеден съм, хората от съседните кабини също са имали възможност да се насладят на тази симфония по всички стандарти на световната музикална сцена. На този фон аз и Диана се заливахме от смях, защото… Ами, само това можехме да направим в тази иначе трагикомична ситуация.

Малко преди обяд на следващата сутрин пристигнахме в Палермо и увековечихме тази паметна нощ със снимка. За съжаление от нея липсва главният герой на нощта - Маншон, полуобувка и мъхеста брада в едно. Но споменът за него дълго ще кънти в ушите ми. Буквално.

Дните ми на остров Сицилия преминаха под знака на гастрономията. Пазарът в Палермо предлага потапяне в местната сицилианска кухня - от месни специалитети, през рибни деликатеси и сочна пица до традиционни сладки. Там можете да намерите всичко това, докато на фона на италианска музика улични търговци ви приканват да купите чушки и домати на половин цена. Идилия.