“Европа на релси” е поредица на Кристиян Юлзари. През последното си лято като тийнейджър той обиколи Европа с влак. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще разкаже какво е да пътуваш в продължение на месеци само с раница и камера. Всички части от поредицата може да видите ТУК.

Какво ли ще стане, ако веднага щом завърша училище, обиколя Европа с влак? Този въпрос се загнезди в съзнанието ми отдавна. Идеята да пътувам без план и посока в продължение на дни и седмици ме пленяваше. Исках да избягам от педантично и подредено ежедневие, в което всяка минута е разчетена. Копнеех да се събудя и да не знам какво ще правя днес, къде ще отида, какви чудаци ще срещна и какви истории ще чуя от тях. И вместо да се чудя какво би се случило, реших да рискувам и просто да го направя. Нека обаче започна историята малко по-отдалеч. 

Казвам се Кристиян и от дете обичам да пътувам с влак. Романтиката в купетата. Историите на непознати хора, които след 6-часово пътуване се превръщат в мои влакови приятели. Пейзажите, които съзерцавам през отворените прозорци на вагоните… Това са само част от нещата, които ме привличат в пътуването на релси. Ето защо през последното си лято като тийнейджър се впуснах в най-голямото си приключение досега - да обиколя Европа. С влак. 

Всичко започна с едно писмо, написано от… мен за… мен 

Седмицата преди завършване на училище е вълнуваща, но и някак странна. За човек, който чакаше този момент да настъпи с нетърпение, възможността да кажа финалното сбогом на прашната училищна класна стая беше като да скъсам оковите на дълго токсично взаимодействие. Това беше училището за мен. За съжаление. Потискащо всяка капка приключенски дух и любопитство. Знаех, че оттук нататък няма да чувам в понеделник сутрин дежурното: “Вие сте най-лошият клас!” Впрочем, учителите казват това за всички паралелки. Знаех, че няма да стоя на един чин с най-близкия си човек в класа. И че няма да препишем на гадното контролно по немски другия вторник или на това по история в петък. Просто защото следващ вторник или петък в класната стая на 12. “в” няма да има. 

И кой казааа?! 1...2…3…4…5….12. 

“Сега важният въпрос е: “Какво ти се прави?” Какво ти се прави на теб? Не какво твоите родители искат да направиш, а какво искаш ти самият. Стегни си багажа, отиди някъде за около седмица, помисли какво искаш да правиш в бъдеще и започни да работиш върху мечтите си. Не се страхувай да се провалиш. Бъде готов да сгрешиш, да се изправиш и да продължиш.”  

Тези думи написах в писмо до себе си, когато бях в 8 клас, по задача на преподавателката ни от САЩ Алекса. Тя беше в нашата гимназия на едногодишен обмен, след който се прибра у дома зад океана. Обеща ни, че ще се върне в България след точно пет години. За да ни види като абитуриенти. Така и направи. Пет години по-късно Алекса се появи в училищния двор по време на изпращането ни и всеки получи писмото, което беше написал до себе си. 

За мен това писмо беше ясен знак, че решението да предприема авантюристично европейско пътешествие е правилно. Затова точно един ден след абитуриентския си бал стоях на перона на жп гарата в родния ми град Русе. На гърба си носех тежка туристическа раница, а в нея успях да събера живота си. Поне за следващите два месеца. Взех си сбогом със семейството и потеглих. В момента, в който влакът тръгна, започнах да осъзнавам, че мечтата, която отлежаваше в главата ми толкова дълго време, най-накрая се осъществява. Чувствах се жив. Самостоятелен. Пораснал. 

Влакът тръгна. Пропътува не повече от сто метра. И изведнъж… спря. По средата на нищото. В това положение остана за около пет минути. След това тръгнахме. Упражнението със спиране и тръгване през стотина метра се повтори още няколко пъти. За опитен пътешественик с БДЖ като мен евентуална техническа повреда не би могла да ме учуди. “Та, аз съм преживял какво ли не във влак”, мислех си аз?! За щастие след четвъртото спиране влакът потегли нормално и след няколко часа пристигнах в Букурещ. 

Минаването на Дунав мост беше повратна точка. Осъзнах, че връщане назад няма. Пътуването ми из Европа започна. Леко се поклащах в задушната и изрисувана с графити мотриса без климатик и възможност за отваряне на прозорците, мислейки си за това какво ме очаква. Как това пътуване ще ме промени? Какви ли истории ще мога да разкажа, когато се върна? Колко ли красиви изгреви и залези ще посрещна и изпратя? Какви хора ще срещна? Въпросите се раждаха един след друг. И нямах търпение да изживея отговорите.

Всеки от нас има причина, за да замине. Спомням си, че нагърбил тежката си раница, стоях по средата на гаровия площад в Букурещ и наблюдавах. Наблюдавах стотиците забързани нанякъде хора около мен. Какви ли са? Накъде пътуват? Защо го правят? Светът беше пред мен. Неоткрит и пленяващ. Това бяха пъстри два месеца. Забавлявах се. Лутах се. Карах колело. Говорих с непознати. Снимах. Писах. Губих се. Намирах се. Ходих пеша. Скачах от 5-метрова скала. Возих се по един от най-красивите жп маршрути в света. Спах под звездите. Все истории, които ще ви разкажа този август в поредицата “Европа на релси”. Добре дошли на борда!

Следва продължение...