"Европа на релси” е поредица на Кристиян Юлзари. През последното си лято като тийнейджър той обиколи Европа с влак. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия, та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През август той ще разкаже какво е да пътуваш в продължение на месеци само с раница и камера. Всички части от поредицата може да видите ТУК.

Започвам да свиквам с живота на пътешественика. Хубаво е да се събудиш и да не знаеш нито какво ще правиш, нито кого ще срещнеш. Решавам да отида в Любляна. Влакът до там от Будапеща пътува 7 часа и половина и е със задължителна резервация. Ставам рано сутринта, за да съм сигурен, че няма да го изпусна. Оказва се, че в Будапеща има три жп гари в различните краища на града и не всички международни влакове минават през централната. Този за Любляна е един от тях. Тази жизненоважна информация за малко да ми убегне и да се озова на грешното място, но за щастие не стана. Качвам се във влака. И новият ден започва.

Търся запазеното мястото, което ми е отредено на билета. Намирам правилния вагон и се започва. Първо купе… Второ купе… Трето купе… Четвърто купе… Шесто купе… Ами петото? Вървя по тясната пътека с напукан мокет и се питам наум: “Къде е купе №5?!”. Минавам втори път. Трети. Петото купе сякаш е останало на перона на гарата в Будапеща. Отивам до кондуктора и го питам къде ми е запазеното място. При други обстоятелства бих седнал, където е свободно, но влакът е почти пълен и вероятността да бъда изгонен, защото съм седнал на чуждо, не е никак малка. А кондукторът - на външен вид много напомнящ на нашите от БДЖ, но с малко по-голям речников запас по английски език, със спокоен и уравновесен тон се обръща към мен и казва: “Мястото ви липсва във влака. Няма го. Но спокойно. Знаем за този проблем. Всеки ден в този влак има пътници като вас. Седнете някъде, където е свободно.”

Спокоен, че математиката ми и уменията ми да се ориентирам не са нищожни за сметка на организацията в унгарските железници, сядам в едно от празните купета. Паралелът с българските железници е очевиден. И някак ми става мило, защото носталгията към България и българската действителност ме налегна още от първия ден.

Пейзажите се сменяха. Хората в купето ми също. Именно това намирам за уникално при пътуването с влак. Възможността да прекараш време с напълно непознати хора в малко уютно купе. Сама обстановка някак си кара човек да се чувства задължен да си разкаже житейската драма. Няма нищо по-истински от човешките истории. Особено, когато си на път.

По средата на пътуването три момчета от Ирландия влязоха в купето. Заговорихме се и за отрицателно време се превърнахме във влакови приятели. Говорихме си за пътешествията ни, за това какво ни се е случило и какво очакваме да ни се случи. Оказа се, че те също е трябвало да пътуват в онова несъществуващо купе №5. Историята с уравновесения леко непукист унгарски кондуктор се повторила и те седнали в случайно купе. Малко по-късно обаче били принудени да го напуснат, защото… влакът е пълен и всеки има запазено място. Дали то съществува или не е въпрос на късмет. В моя и техния случай - лош.

На английски има дума за начина, по който пътувам - “backpacking”. На български нямаме такава дума, може би защото този метод за опознаване на света е малко познат. А трябва! Най-близката дума на български, за която се сещам, е странстване. Създаването на приятелства по време на странстващо пътешествие като моето е повече от лесно. Общо взето, когато срещу теб се появи млад човек с голяма раница на гърба си, то знай - себеподобен е. Той/тя почти със сигурност в продължение на седмици, месеци или години странства из Европа.

Зеленина, канабис и изкуство или добре дошли в Любляна

Словения ме посрещна със зелени гъсти гори и отвесни високи скали. Влакът ту завиваше наляво, ту надясно. Природата наоколо все още не беше попарена в буквалния смисъл от летните горещини. Прозорците на влака се отваряха, така че можех да покажа лицето си навън и да усетя порива на чистия планински въздух. Неусетно стигнах в Любляна.

Няма да ви обяснявам, че в словенската столица непременно трябва да отидете на моста с катинарите, на този с орлите, да се качите до замъка на Любляна и да карате колело. Не защото не е хубаво, дори напротив. А защото за тези места бихте научили от всеки пътеводител, купен с минимум 200% надценка от близкия магазин за сувенири.

Пристигайки в Любляна, не си купих пътеводител. Не ми беше и нужен. Идеята на цялото ми пътуване беше именно тази - да нямам план, да се оставя по течението и да видя какво ще ми поднесе всеки един ден. Това, което се случи в словенската столица, е най-истинското доказателство защо и вие поне веднъж в живота си трябва да опитате да пътувате по този начин.

Хостелът, който бях резервирал, се намираше на не повече от 5 минути от жп гарата. Според обявата той е в центъра на Любляна. Аз бих написал, че е извън града - в съвсем друга вселена. Тя се казва Метелкова.

Метелкова е град в града в сърцето на словенската столица. Преди разпадането на Югославия там е имало политически затвор и военни поделения. Днес затворът е превърнат в хостел, а поделенията са алтернативно арт пространство, станало в дом на артисти от града.

В хостела-затвор срещам северномакедонката Милица Римановска, която работи там от пет години. Говорим си за впечатляващата история на квартал Метелкова, за силата на артиста с кауза и мястото на изкуството в днешно време. От нея разбирам, че 20-те някогашни килии с помощта на художници от целия свят за превърнати в уникални стаи, които посрещат любопитни туристи, жадни да пренощуват в… затвор. Всяка стая е различна - има руска, френска, американска. В случая бях настанен в руската, която според Милица е една от най-впечатляващите, тъй като цялата стена на стаята е “произведение на изкуството”.

Когато през 1990 г. Югославия се разпада, Метелкова е изоставена. Сградите опустяват. Всичко е разграбено. Цари разпад. Постепенно местни артисти припознават мястото и се опитват да му вдъхнат живот. Общината на Любляна обаче има други планове за квартала и през 1993 г. в Метелкова влиза тежка техника с намерението да го сравни със земята, а там да се построи бизнес център. 

“Но хората вече бяха там, живееха и правиха изкуство”, разказва ми Милица, за която Метелкова е символ на свободата всеки да бъде себе си. Същото отношение към мястото имат и над 200-те души, които през 1993 г. протестират с телата си и по този начин не позволяват кварталът да бъде разрушен. 

С нея тръгваме из Метелкова, за да попия от магията на мястото. От всеки прозорец се чува музика. От първия - рок. От следващия - поп. След това - рап. И джаз. И реге. Няма как да не отбележа и миризмата на канабис, която се усеща навсякъде. Това е един от най-големите проблеми - разпространението на наркотици. Като всеки голям град, този също има правила и проблеми, които се бори. Проблемите се надушват, буквално. Правилата пък се виждат - те са окачени под формата на табели и плакати из целия квартал. 

“Това не е място за насилие. Не толерираме и всякакъв вид дискриминация. Категорично не насърчаваме продажбата на наркотици”, разяснява ми Милица, докато подминаваме най-малкия клуб в света. Една врата, зад която се крие пулт за диджея. Това е. Място за друго вътре няма и затова хората се забавляват и танцуват отпред, тоест на улицата.

Вървейки по главната улицата на Метелкова, си мисля колко е хубаво да си част от общност, която изпитва истинска обич към изкуството и е готова да отстоява правото си да го прави дори и физически, ако това се налага. В квартала човек може да открие барове с различни стилове музика, ателиета, гей клуб и работилница за велосипеди.

Милица се върна в хостела, за да посрещне поредните любопитни ентусиасти да нощуват в бивш затвор, а аз останах сам. Исках да срещна гражданите на Метелкова. Да науча повече за тяхната причина да са тук и да правят некомерсиално изкуство в свят, който сякаш все повече гони печалба.

Разхождам се и снимам. След всеки кадър забелязвам още и още цветни арт инсталации, надписи и табели. Любопитството ми расте с всяка изминала минута. Изведнъж погледът ми фокусира надпис “Отворено”, залепен на стара дървена полуотворена врата. Суетя се дали да вляза вътре. Ами ако това е частна собственост? Ами ако не съм желан в Метелкова? Все пак се престрашавам да вляза през първата врата и стъпвайки почти на пръсти тихо и плахо намирам още една врата с втори надпис “Отворено”. Залепвам ухо и чувам стъпки от другата страна. Вътре срещам един от първите жители на Метелкова скулпторът Бостян Новак.

А стаята, в която го откривам е неговото ателие от 1993 г. насам. Пристига на десетия ден от протестите срещу разрушаването на Метелкова и ясно си спомня за събитията преди 30 години.

“Дойдоха посред нощ с тежка техника и започнаха да събарят. Ние протестирахме срещу това”, разказва ми той. Моля го да ме разведе из ателието си. Показва ми част от проектите, върху които работи, като скулптора, изобразяваща “младото поколение, изцяло погълнато от дигиталните технологии”. От него получих и отговор на въпроса защо Метелкова е толкова важна за местната артистична общност: “Защото преди това нямаше място, което младите можехме да развиваме своята креативност”. Толкова прост отговор, но повече от състоятелен. Изкуството има нужда от пространство, за да се развива, разсъждавам на глас пред Бостян.

Така видях Любляна аз - цветна и пълна с изкуство. Време е да стягам раницата си и да потеглям към следващото приключение, което ме очаква.