Цар Борис III - мисия за дълг пред Отечеството (II част)
Николай Лефеджиев
Споделете статията
Трудните и невъзможни решения през Втората световна война
В българската историогрaфия десетилетия наред личността на цар Борис III e описвана еднозначно, в услуга на идеологеми, с фалшиво тълкуване на фактите и решенията, които в през годините на своето царуване трябва да взема.
Разбира се, че трябва да отворим тази голяма скоба за начина, по който новата българска история описва нейните владетели през последните 60 години, а отчасти и до сега. Александър I беше описван като симпатично мекере на руснаците, а после продал с черна неблагодарност нашето освобождение. За цар Фердинанд пък въобще не ми се говори. Няма по-голяма изкупителна жертва от него - как е възможно след 31 години управление един единствен човек да бъде виновен за всичко, а славата за тези години да се поделя между други хора. И стигаме до цар Борис, човекът, който в края на краищата успя в първата половина от своето царуване да опази социалния мир в България, въпреки два опита за държавен преврат. През 1923 г. е опит поне да се опази конституционализма у нас, а вторият през 1934 г. е точно обратното, това е преврат откровено фашизоиден, финансиран отвън. Той е приближаване към авторитарните и профашистки в Европа традиции.
През 1934 година, на 19 май, политическият кръг „Звено“ и Военния съюз вземат властта в България не след избори, а като арестуват за кратко тогавашния министър-председател Никола Мушанов. Новото правителство начело с Кимон Георгиев отменя Търновската конституция, разпуска Народното събрание и забранява политическите партии в страната.
До 1935 г. приблизително, когато падат „звенарите” от власт – Кимон Георгиев, една мрачна фигура, три пъти участвал в държавни преврати в България – оттогава става ясно, че това общо разочарование от партиите и партийния живот по някакъв начин трябва да бъде канализирано. И до него се стига по един най-адекватен за времето начин – това е началото на авторитарния режим на цар Борис III. В думата авторитаризъм няма нищо страшно, ако се гледа в контекста на тогавашната епоха, защото ако има фигура или институция, която е опазила България от всякакви фашистки, профашистки или квази болшевистки управления, това е цар Борис III. Този човек успя да върне армията в казармите, той успя да запази дейността на Народното събрание, въпреки забраната на партиите след 1934 г., успя да прави избори, имаше опозиция. От днешна гледна точка, от 21 век, този режим не изглежда никак демократичен, но той беше спасителен за България. Не на последно място, разбира се, трябва да отбележим неучастието активно във Втората световна война, опазването от опасността от „черни забрадки” и увенчаването на всичко това – спасяването на българските евреи, в което цар Борис III играе, далеч не единствен, но основна роля.
В навечерието на Втората световна война България е страна с безспорни икономически и социални успехи. Притежава стабилни институции, богато и качествено производство, дотирано селско стопанство. На 7 септември 1940 г. е подписана Крайовската спогодба, с която Румъния връща Южна Добруджа на България. С изключителни дипломатически маневри Цар Борис запазва неутралитет в бушуващата Втора световна война. След като неколкократно отклонява натиска на Германия за влизане в Тристранния пакт, на 1 март 1941 г. България е принудена да се присъедини към него. На дунавския бряг е разположена армията на фелдмаршал фон Лист. Хитлер казва: “По-добре да влезем като съюзници, защото така или иначе ще влезем!”.
Всеки един, специалист или не, който дава съвет как една държава да се развива в навечерието на световна война, бих искал да си представи какво е чувствал човекът, който е бил в този дворец от 1939 до 1941 г. Повече от цинично е да се смята, че човек може с магическа пръчка да реши проблема, който е надвиснал над целия свят по онова време. Разбира се, теоретично може да се направи опит България да се опълчи на германските войски да минат през нас. Нека тогава погледнем какво стана в съседна Югославия, а след това и в Гърция. Второ - запазването на социалния мир щеше да е абсолютно невъзможно, тъй като щяха да се сблъскат левите и десните по един невъзможен начин и пронацистката, макар и много малка, прослойка в България щеше със сигурност да добие една много по-голяма сила, каквато всички демократични власти не са имали. Да не дава Господ да бъде викан някой да дава мнение по този въпрос! Но аз не смятам, че имаше много други възможности по онова време.
Още преди да се присъедини към Тристранния пакт, страната приема Закон за защита на нацията, с който се поставя началото на отнемане правата на евреите у нас. Под натиска на Третия райх, в България започва подготовка за депортиране им. Благодарение на противодействието на много видни интелектуалци, с активната роля на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, застъпничеството на Българската православна църква и най-вече с решителността и действията на монарха, нито един български гражданин от еврейски произход не е пратен в лагерите на смъртта.
През 1942-1943 година България е в апогея на своя автократичен режим, начело на който стои цар Борис III. Всичко добро и лошо - в по-голямата си част то е добро - зависи от този човек, въпреки че има парламент, има партии, църква и т.н. Как е възможно всичко да зависи от този човек за останалите сфери на публичния и политически живот, а изведнъж за най-важното нещо, което ни поставя в пряка зависимост от германския Райх, спасяването на българските евреи - това да не е зависело от него? Кой друг в България, пък ако ще да е бил митрополит, ако ще да е министър-председател, шеф на колоездачния съюз и каквото и да е, да е можел да благослови в крайна сметка отмяната на решението за депортирането на евреите от “старите български земи. Много ясно е, че цар Борис е този човек, но това по никакъв начин не отменя достойнството на Българската православна църква, на еврейството, на католическата църква, включително на Българската комунистическа партия, която просто в този момент има пряка политическа файда от това нещо. Т.е. ние имаме достатъчно енергия и гражданска доблест; между другото един от подписалите петицията да се спре депортацията е Александър Цанков, известен у нас като “кръволок”. Един от най-големите сторонници за близки отношения с Германия, остава на тези ясни, хуманни позиции на българската нация, която в тези години в най-голямата си част застава зад този акт. Но зад всичко това един човек стои зад всичко, дори с главата си. Дали това не му коства смъртта, може би никога няма да разберем.
България и нейният монарх не успяват да спасят евреите от Македония, Тракия и Пиротско. Тези земи са дадени само да администриране на българската държава, но решенията се вземат от германците, е мнението на Петър Стоянович.
Когато направим нещо добро, винаги задаваме въпроса : “А защо не можеше още?” Ами, дай да спасим едно и да кажем: “Това можеше.” Да не мислите, че ако цар Борис е могъл да спаси и другите е нямало да го направи? Че най-малкото заради имиджа си на владетел би го направил. Ами само най-малкото заради това. Ако нямаш силата на 21 век, трябва да погледнеш първо през призмата на историческия контекст на времето. Второ - даже да премахнем от разказа емоционалния момент, ние трябва да имаме предвид чисто политическия имиджов момент за него като владетел и за България. И трето - не на последно място никога не трябва да забравяме отделните саможертви: от царицата с италианските и ватикански паспорти, през всички други български граждани, които са спасили по един живот. Това е прекрасно увенчание на малкото за жалост чудесни моменти в новата българска история, които показват, че в тази нация е имало хляб. Дай, Боже, и занапред да имаме повод, в който да покажем, че сме достойни за завета на това време.
На 28 август 1943 г. Борис ІІІ умира при неизяснени и до днес обстоятелства. Тленните останки на Царя-Обединител са изложени за поклонение в храма “Св. Ал. Невски”. Дни наред десетки хиляди българи минават, за да се сбогуват със своя цар. Цялата страна е потънала в скръб. След опелото оръдейният лафет преминава за последен път по улиците на столицата.
Година и десет дни след смърта му трети преврат за 21 години ще свали правителството и ще сложи началото на комунистическа диктатура, управлявала България 45 години и наложила идеологическия етикет на управлението на Борис III като монархо-фашистко.
“Ние продължаваме да живеем с идеологемите и наслагванията на комунистическия и посткомунистическия период. Ние се притесняваме, не знам защо, да пренапишем тази част на историята, която беше грешна, лъжовна, подвеждаща. Ние рано или късно трябва да го направим. Виждам, че нещата вървят в една правилна посока. Но ние тепърва трябва да кажем голямата истина за тримата български владетели - тепърва ще се пишат книги за Александър, Фердинанд и Борис. Имаме да правим коренно нов прочит и най-вече възпитание на бъдещите поколения по отношение на важни неща като руското присъствие в България, като участието на България във войните, тепърва се отваря вратата към отвратителни неща като Септемврийското въстание, “белия терор”, Девети септември и всичко, което последва след него. Тепърва имаме задължението да преосмислим, пренапишем по по-модерен и обективен начин тази история и най-вече да я предадем на децата си, които за мой огромен ужас нито се интересуват от тези неща, нито ги е еня какво ще стане с България. Те мислят с векторите на света и ме е страх, че тази малка и хубава България е някъде на предпоследното място, някъде около деветата дупка на кавала. Дано от този кавал излезе някаква музика. Много се надявам”, завършва Петър Стоянович.
Споделете статията
