Цар Борис III – монархът, който носи тежестта на управлението 25 г.
Николай Лефеджиев
Споделете статията
Лидерството не са титли, позиции и известност. То е живот, който влияе на безброй други и в повечето случаи е тежка орис на човек да поеме отговорността за държавата, защото е предопределен за това. Водачите са нужни в преломни времена, белязващи световната история, подобно на антична трагедия, в която няма щастлив край.
На 30 януари 1894 г. в София се ражда Борис Климент Роберт Луи Станислас Ксавие, Сакскобург Гота, който българският народ ще тачи и помни като цар Борис III.
В неговата кръв се съединяват двете линии на френските крале - през майка му и баща му. Това само по себе си е европейски и вероятно световен уникат. Съвсем невръстен той става заложник на политическата ситуация в България в контекста на международната обстановка, т.е. той от малък поема по един път, който нито е избирал, а вероятно никой от нас не би желал да поеме. Колкото до ролята на баща му, тя е решаваща, поне по две линии. Фердинанд, тогава още княз, е един високотлантлив и изключителен човек, от една страна, но от друга не най-добрият човек, когото познава. Един хладен, високомерен, непрестанно изискващ човек, който подлага своите деца, на първо място, разбира се, княз Борис, на една много тежка, да не кажем, нечовешка школовка, за да ги подготви за бъдещата им длъжност.
Растейки под плътната сянка на бащата-монарх, Борис влиза в ролята на престолонаследник и в предвоенния период до Балканските и Първата световни войни, от плах и деликатен юноша постепенно се подготвя за своята роля и мисия.
В началото на 20 век се урежда тук в сградата зад нас (б.ред. в бившия дворец) една придворна гимназия, в която учат двете момчета - Борис и Кирил. В нея са взети да преподават едни от най-добрите специалисти и педагози на софийските гимназии, начело със Станимир Станимиров. Тук става и първият много интересен идеологически сблъсък по отношение на руската тема. В дневниците на царската гимназия е много ясно описан урока по история, който учителят им по история преподава колко е струвало на България в пари освобождението от Русия и че тази безвъзмездност е доста условна. Рекацията на тогавашното правителство, в което министър на просвещението е Никола Мушанов, буквално уволнява учителя, защото си е позволил да наскърби “матушка Русия”. Виждате, че днес тези неща, които преживяваме не са от първа ръка - ние вече играем на “пет без коз” в 21 век.
По време на Балканската война, в които княз Борис взима участие, той е почти подготвен за ролята, която предстои да поеме. Включването на България в Първата световна война на страната на Тристрания съюз през 1915 година прекъсва неговото обучение във Военната академия и той разпределен като офицер при главнокомандващия на действащата армия. За отличната си служба е произведен в чин майор. България води най-голямата битка за национално обединение, но е на губещата страна. В ситуация на национална катастрофа и всеобщо униние престолонаследникът поема трона.
Дългът го привиква и без да мисли повече отива и се кълне пред короната и евангилието в Народното събрание през 1918 г. след абдикацията на цар Фердинанд, който не може да спаси трона си, но поне спасява короната, за разлика от много други Велики сили, които се превръщат в републики, някои от тях в социалистически, за жалост. На 3 октомври 1918 г. под името Борис III той поема своята мисия като цар на Българите. Това е едно мрачно, безнадеждно време. България излиза доста осакатена от Първата световна война и в нея започва да назрява нещо, което през 20-те и 30-те години на 20 век ще прерасне в една скрита гражданска война. Като започнем с договора в Ньой, който до голяма степен убива надеждите на страната за някакъв исторически реванш след Сан Стефано, после като минем през лявата аграрна диктатура на Стамболийски и отношението към цар Борис, което не е ласкаво, но все пак запазва трона и главата си, което никак не е малко и стигаме до 1923 - 25-та година - големият социален взрив в България и началото на едно много ясно противопоставяне между леви и конституционалисти, което съпътства до смъртта му българския цар.
Династичните бракове винаги са били политически и дипломатически въпрост. При цар Борис III и италианската принцеса Джована Савойска пламва любов, но възниква пречка, че тя е католичка, а той православен. Компромисът е намерен, като първо се венчаят в италианското градче Асизи, където се събира монархическият елит на Европа.
Борис III е популярен сред народа, остава в неговата памет като „добрия цар”. Това се дължи на обстоятелството, че той познава и се съобразява с битието на обикновените хора и контактува с тях на живо. Всякакво перчене с ранга и потеклото му е неприсъщо. Топлото отношение на българите към монарха е засвидетелствано при посрещането на царската двойка в София.
Царица Йоанна, Джованна Савойска, идва тук с едно изключително стойностно, доказано образование и възпитание на европейска принцеса, която е напълно готова да бъде царица. Цялото й поведение от 1930-та година до заминаването й през 1946-та г., а и след това, показват, че, първо, този избор не е случаен. И, второ, показва високите лични, морални и други качества, които има тази българка, в която тя се пръвръща. Винаги ми е бил изключително симпатичен споменът на моята баба, която казваше, че в годините на войната царица Йоанна не е пожелала да си нито един нов костюм, нито една нова рокля, “защото не е времето за това и народът страда” и тя заедно с тях трабва до понесе лишенията. Разбира се, това е един малък пример, но той показва малка част от общото. Представете си след 1946-та година след като е заровила съпруга си, деверя си, убити или изчезнали са 90% от нейните близки и познати хора в България, да бъдеш изгонена с две малки деца и да те пратят да се скиташ по света “немил и недраг” и въпреки това да доживееш до 100-годишна възраст. И до последния си ден да си спомниш за България, живеейки в една къща (аз съм бил там) Каса “Янтра” - Къща “Янтра”, която беше обкичена с български здравец в едни грамадни фунии.
След краха на Първата световна война и скритата гражданска война през 20-те години управлението на Борис III започва да дава резултати - брутният вътрешен продукт на предимно земеделската дотогава страна нараства повече от два пъти и достига приблизително 25 милиарда долара - приравнено към покупателната сила на долара през 1990 година. България подобрява отношенията със своите съседи, а царят провежда политика за мирна ревизия на Ньойския договор, който тежко обременява българите. В резултат от тази политика страната не само си връща Южна Добруджа, но и се сдобива с допълнителен международен авторитет в разгара на избухналата вече нова световна война.
Американското списание “Тайм” дори обявява цар Борис за световна личност на месец януари 1941 година и публикува снимката му на корицата - нещо, което и до днес не се е случвало на друг български държавник.
Споделете статията
