"Свидетелства на времето": Войната в Украйна през погледа на две етнически българки
Николай Лефеджиев
Споделете статията
Страхът и ужасът от войната, задно с мъката и гнева срещу агресора
Ден преди 24 февруари 2022 г. Кадри от Одеса, запечатали усмивките и надеждите на хората. И от Киев - на украинци, свободни и необременени от сковаващия страх, който часове по-късно ще се стовари върху всички с ужасяващия грохот на сирени, бомби и ракети.
Този ден ще помни всеки украинец, защото той поставя граница между живота и смъртта. Русия напада независима Украйна, а цената на руската агресия са десетки хиляди загубени човешки животи, огромни разрушения и безкрайна мъка. Постепенно всяка война се превръща статистиката, но личните преживявания и спомени остават като незарастваща рана.
Четири и половина, пет сутринта, аз съм в Николаев, веднага след като беше произнесено от Путин, че следва денацификация, се чуха взривове. Ние живеем накрая на града и видяхме това зарево. Първо беше ужасът и незнанието какво да правим, защото имаме деца, трябва да ги спасяваме, а после да помогнем на всички останали. Аз съм от българската диаспора и още от сутринта започнаха да ми звънят хора и да ме молят да ги спася и по някакъв начин да стигнат в България. И това не бяха единични случаи и започнахме да организираме евакуационни мисии. Това разбрах, че това е моята задача, да помагам на майките с деца.
Моя приятелка беше дошла в Киев да се лекува и трябваше да се погрижа за нея. Веднага помислих за другите, а не за себе си. Първата реакция бе да отидем в бомбоубежището, разбрахме, че вече не може да излезем извън града, защото всички пътища бяха задръстени, „червено“ беше навсякъде. Помня, че отворих прозореца и звучеше сирената, но хората не разбираха какво да правят. Имаше една полицейска кола, от чийто високоговорител обясняваха, че трябва да се отправим към бомбоубежище. И аз така разбрах, че трябва да се крием и че нещо става.
В първите часове след руската инвазия в повечето градове на Украйна настъпва паника, хората търсят начин да се евакуират, булевардите и шосетата са блокирани от автомобили, жп гарите са пълни с бягащи хора.
Точно като стигаме до жп гарата в Киев, успяваме, влакът беше за 17.20 часа. Сирената не спираше да вие през целия ден. Точно в този момент се чу страшен взрив. С ракета уцелиха кулата на обществената телевизия. Руснаците така искаха да спрат информационния поток. Тази кула е само на една метростанция от гарата, много е близо. Започна такава паника. Влизам в гарата и стъписано гледам на този ужас, който се вижда в очите на хората, те припадат, няма как да се стигне до жп линиите. Има неимоверно много хора! Аз едва ли не по главите им се опитвам да вървя, а там има деца,с тях кучетата, котенцата, папагалите, дори рибките. Всички крещят и викат! Разбират, че след този взрив могат да ударят и гарата, където има толкова много хора, където се прави основната логистика. В първите дни нямаше никаква координация. После започнаха да функционират чатовете и да обявяват за тревога. Беше страшно, защото не знаеш какво да очакваш.
Когато пристигнахме в България, разбрахме, че там положението е много лошо с медикаментите. Николаев е много близо до фронта, беше бомбардиран всеки ден. Разбрахме, че моите хора, българите от Търновка (б.ред. - квартал на град Николаев в южна Украйна) имат нужда от храна и лекарства. Ние започнахме да събираме помощи, хуманитарният ми призив започна да работи. До момента работя с бежанци, защото разбирам, че мога да им помогна, така съм ефективна. Често ходя в Украйна с хуманитарните конвои. Там имаме неделно училище, събирахме неща и за децата, много си тръгнаха оттам, но и много останаха.
Всяка война оголва до крайна степен болката и страданието на жертвите и показва крайната и неописуема жестокост на агресора. Фактите и доказателствата са в папките на прокурорите, а хората трябва да се справят с мъката от загубата. Ако е възможно...
Най-малкото дете, което е било изнасилено е на три години, а най-възрастната на осемдесет и няколко. Крадоха и разрушаваха... всички тези градове, които сега уж превземат като Авдеевка, там няма едно оцеляло дърво, няма оцеляла сграда. Те работят по метода на изпепеляването, а после “превземат” града, където няма хора. Тяхната окупация може да стане само по такъв начин - да ни избият докрай и да минат по-нататък.
Ние имаме много голяма диаспора в Одеската област. Всеки ден четем, че някой от нашите, украинските българи е отново загинал. Ние в Николаев, не сме бесарабски българи, а търновски. А не знаем колко българи има сега в окупация. При таврийските българи е много страшно. Тях ги избиват. Имахме неделни училища в Таврия, сега нямаме. Палят учебниците, избиват хората. Младите мъже просто ги избиват! Ние не знам сега колко българи са загинали там.
Бъдещето след войната е различно за политическите елити на Запад и в Русия. За Кремъл няма друг вариант, освен унищожението на Украйна казват нашите сънароднички. . Защото двете страни, които воюват, Путин и Украйна и застаналият зад нея свободен свят, имат принципни цели, които нямат възможност за компромис.
“Наистина това не е война на Украйна с Русия, това е борба на доброто със злото. Може ли да се преговаря със злото? Освен всичко друго ние с това зло преговаряме от 2014 г. Светът забрави. Още тогава светът се опита да преговаря с Путин, да го привлече със сделки за газ, да му дава икономически привилегии само и само той да не започне война. Спря ли го Западът? Защо светът наивно досега предполага, че с мини преговори сега ще го спрем? Той ще се спре само ако легнем, те ни убият и минат през нас. Такава ще е картината. Много е наивно да си мислим, че някой опозиционер ще дойде, “добър син”, след като Путин умре. Няма надежда Русия да се промени. Тази държава, в този й вид, трябва да бъде разрушена и унищожена. Напълно. И само тогава руснаците и всички народи, които населяват Руската федерация имат възможност да си изцелят мозъка, да видят тази война от друга страна, да се спре пропагандата и да се започне да се работи с тези хора, както беше с Германия след Хитлер”, споделя Татяна.
“За съжаление аз не виждам края на ужасите и в един ден те да приключат. Знаем историята, те няма така да спрат и просто да ни оставят на мира. Ако спрат, след две години пак ще започнат. Имперските тези и амбиции, никога няма да приключат при тях. Няма да кажат “вземаме си оръжието утре и се махаме”. Не виждам как можем да седнем на масата на преговорите, защото толкова хора дадоха живота си досега, а ние да кажем: “Даваме териториите си сме готови”. Не! Няма да стане, защото нацията се сплоти. / Аз цял живот в Украйна съм българка, а тук в България съм украинка. За мен това са моите две родини, които обичам и за които ще правя всичко възможно хората да бъдат щастливи и там, и тук. И изобщо да не знаят какво е руски ботуш. А най-важното е да живеем в мир”, убедена е Олга.
Споделете статията
