Свидетелства на времето

„Свидетелства на времето“: Разпадът на бивша Югославия и войните

От Николай Лефеджиев Николай Лефеджиев Журналист

Историята на света е изпъстрена с разкази за величие, падение и гибел, както за хора, така и за цели държави. Безспорният лидер на Съюзна федеративна република Югославия е Йосиф Броз Тито. Неговото име е свързано с освобождението на страната от нацистите, с успешната съпротива срещу Сталин и с отварянето на Югославия към Запада. След смъртта му на 4 май 1980 г. обединената дотогава държава е поставена на изпитание заради никога неизчезналите национални стремежи на отделните републики в нея.

 

Имаше едно колективно председателство след смъртта му, което трябваше да бъде на ротационен принцип. Но с възхода на Слободан Милошевич като лидер на Сърбия, се оказа, че той концентрира в ръцете си все повече власт. Той дърпаше конците на практика не само в автономна Република Сърбия в тогавашната югофедерация, и в Македония, Черна гора, Словения, Хърватска, Босна и Херцеговина. Всичко това пораждаше огромно недоволство сред тези народи, които се чувстваха икономически експлоатирани от Сърбия. Така че крахът на Югославия беше неизбежен. По-скоро грешката на политиците в Източна Европа, най-вече българските, е тази, че не бяха прочели западния анализ, за да се подготвим, дори като обществено мнение, за тези събития, които бяха неизбежни.

доц. Спас Ташев, Институт за изследване на населението и човека – БАН

Редица западни анализатори тогава, включително и ЦРУ, в своите доклади предупреждават, че поради антагонизма между републиките във федерацията, разпадът на Югославия предстои.

„Днес е разрешено да се мечтае", са думите на словенския президент Милан Кучан, с които обявява независимостта на Словения на 25 юни 1991 г. На другия ден войски на югославската народна армия окупират границите на Словения към Австрия, Италия и Унгария, както и летището на града. По същото време и Хърватия провъзгласява своя суверенитет.

 

Обявяваме на целия свят суверенната воля на хърватския народ и всички граждани на републиката, че от днешния ден Република Хърватска става самостоятелна и суверенна държава.

Франьо Туджман, президент на Република Хърватска, 25.06.1991 г.

„Югославия се разпадна по един изключително брутален, кървав начин. Единствената република, в която нямаше военни действия беше тогавашната Социалистическа република Македония. Това показва, че Сърбия да отстъпи мирно оттам, очевидно е изградила други механизми, на които е разчитала, че ще запази своето влияние. В този период на конфликти Македония също даде своите жертви. За съжаление пак България беше тази, която не успя активно да се възползва от създалото се антисръбско настроение. Спомням си, че първата жертва, която даде Македония, беше войникът Сашо Гешовски от Кавадарци. В неговия случай личи цялата югославска пропагандна машина. Беше заявено, че той е загинал в сражение с харватската армия. От гледна точка на Белград това бяха хърватските усташи, фашисти – т.е. този термин, който днес Путин използва в Украйна, всъщност е използван преди от режима на Милошевич. Но аз контактувах с хора от Кавадарци през този период и се оказа, че според информация, на която не е дадена гласност, Сашо Гешовски е убит от неговия сръбски офицер. Просто югославската армия се е нуждаела от пушечно месо, за да създаде една омраза към хърватите. Сашо Гешовски отказва да стреля срещу тях и е застрелян от неговия сръбски командир, а е обявен за жертва в конфликта с хърватите”, смята доц. Ташев.

Войната във Словения продължава само 10 дни и отнема живота на 74 души. Тя обаче провокира верижна реакция. Още докато словенските войски отблъскват Югославската народна армия, в Хърватия избухват сражения, които продължават до края на 1991. Загиват около 10 000 души, а обвиненията за жестокостите и жертвите продължават и до днес от двете страни.

 

Бях в Хърватия тази година и разговарях с такива участници. Те твърдяха, че част от тези зверства са извършени от югославската армия, която е слагала хърватски униформи, само и само да се припишат подобни деяния на хърватите. Между другото, това е принцип на поведение на сръбската армия не от тази война. Дори ако погледнем документите от българския държавен архив, имаме признания на сръбски четници, хора, които са обслужвали сръбската армия в миналото ... те признават в спомените си, които се съхраняват тук, че са обличали български униформи и са ги карали да стрелят по мирно сръбско население, за да припишат тези зверства на българите. Това показва до какви мерки може да се стигне при отстояването на своята криворазбрана идея за Велика Сърбия. Този метод очевидно е използван и при войната в Босна и Херцеговина.

доц. Спас Ташев, Институт за изследване на населението и човека – БАН

А тя започва през април 1992, когато от Югославия се отделя и Босна и Херцеговина. Резултатът е брутална, дългогодишна и безмислена война. 100 000 души загиват, близо два милиона души са прокудени от родните им места.

Световната общност не остава безразлична и Европа и САЩ предприемат усилени дипломатически совалки. След много трудни и продължителни преговори, на моменти изправени почти пред провал, президентите на Сърбия Слободан Милошевич, на Хърватия Франьо Туджман и на Босна и Херцеговина Алия Изетбегович подписват на 21 ноември 1995 г. в Дейтън, Охайо мирно споразумение.

 

Президентите на Босна, Хърватия и Сърбия постигнаха мирно споразумение за прекратяване на войната в Босна, за да се сложи край на най-тежкия конфликт в Европа след Втората световна война. След близо четири години и 250 хил. убити, два милиона бежанци, зверства, които ужасиха хората по целия свят, народът на Босна най-накрая има шанса да се обърне от ужаса на войната към обещанието за мир. Президентите на Босна, Хърватия и Сърбия направиха исторически и героичен избор. Те се вслушаха във волята на своя народ, независимо от етническата му група, огромното мнозинство от гражданите на Босна и Хърватия и Сърбия искат едно и също нещо – искат да спрат клането, искат да сложат край на насилието и войната, искат да дадат шанс на децата и внуците си да водят нормален живот. Днес, слава Богу, гласовете на тези хора бяха чути.

Бил Клинтън – президент на САЩ /1993 – 2001/, 21.11.1995 г.

Възможно ли е помирение между страните, когато войната за едни е освобождение, а за други престъпление? Отговорът през годините след това е присъединяването на страните от Западните Балкани към ЕС и НАТО.

„Ето като пример мога да посоча Словения и Хърватска, които до голяма степен имат нерешен териториален спор по отношение на акваторията (в Адриатическо море – бел. ред.), но въпреки това двете държави си сътрудничат на ниво ЕС. Надявам се, че ще притъпяват все повече и повече тези противоречия. Но въпросът за хърватското присъствие в Босна и Херцеговина продължава да стои. На ниво ЕС Хърватия се опитва да активизира цялата европейска дипломация, за да бъде защитено хърватското население. В тази насока виждам някаква форма на взаимодействие с българската дипломация, тъй като проблемите, които България има в Северна Македония не са продукт на някакъв спор със Скопие. Ние с хората там на практика няма какво да делим. Признали сме им правото на съвременна идентичност... да, желаем да се спазват правата на човека и да не се изкривяват историческите факти. Не виждам това да е някакъв голям проблем. Но зад властта в Скопие, която очевидно има марионетни функции, стои Белград, който продължава да дърпа конците, както прави и в Босна и Херцеговина. От тази гледна точка Хърватия има нужда от външнополитически съюзник, България – също. Не виждам нищо по-естествено двете държави да си партнират, дори в чисто информативната сфера – да могат да покажат какви зверства е извършвал Белград, какво прави днес и как дестабилизира целия регион на Западните Балкани”, заключи доц. Ташев.