“Свидетелства на времето“: Фалитът на комунистическия режим
Николай Лефеджиев
Споделете статията
Историята на външния дълг
Финансовата задлъжнялост на една държава е като огледало за нейното управление. На 10 ноември 1989 г., датата, която се счита за начало на демократичните промени, България е практически фалирала. Десетилетия комунистическият режим разчита на дотациите от Съветския съюз, на вноса на евтини горива оттам и износа в чужбина след преработката им, и най-вече на гаранциите на „по-големия брат” пред чуждестранните банки.
„Съветският дългов чадър” е един факт от 70-те години на 20 век, от втората дългова криза – период, в който Западът разглежда Съветския съюз като кредитор от „последна инстанция”. Ако по някакви причини България изпадне в несъстоятелност, винаги Кремъл ще се притече на помощ, както става всъщност с тези доставки на петрол при по-ниски от международните цени. България успява да стабилизира икономиката си в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век и изгражда една сравнително добре функционираща схема, в която получава приходите си до голяма степен от реекспорт на преработения съветски нефт. Дори в наше време управляващите се опитват да направят нещо подобно сега. Така страната ни печели от ценовия марж, от разликите, които се получават на западноевропейските пазари.
Според оценки на специалисти между 1979 и 1985 г. България получава от Съветския съюз безвъзмездна помощ от 2.9 млрд. рубли. Но след петролната криза през 70-те и военната интервенция на Москва в Афганистан ресурсите на Кремъл за безвъзмездни жестове значително намаляват.
От една страна първо в Кремъл идва Горбачов на власт, който съвсем скоро заявява директно на нашите управляващи, че „приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари”. Втората промяна е спадът на щатския долар, което засяга пряко нашия износ на пазарите, които ни носят долари. Този 30% срив води до сериозни аномалии в международния ни баланс. Третата основна причина е спадът на цената на петрола, пак от порядъка на 20-30% през 1985-86 г. Тези три събития създават една смес, която води до бързото разпадане на икономическата система на социалистическата ни държава само в рамките на три-четири години.
Илюзията, че с помощта на кредити от чужбина родното стопанство ще поддържа високи темпове на растеж, без това да се намали потреблението на населението, в крайна сметка води до безконтролно увеличение на външния дълг.
Нашето управление тогава, Политбюро на ЦК на БКП, се люшка между различните крайности. Вариантите са били три: първият е да ограничим растежа и намалим вноса, вторият – да намалим потреблението и третият – да потърсим някакви кредитори от „последна инстанция”, отново Москва. Третият вариант очевидно не работи, така че остават първите два. Много интересно, за разлика от Румъния или Полша, които орязват внасянето на стоки за потребление за населението, България до последно се опитва да балансира между тези три политики, ту тръгвайки в една посока, после в друга. В крайна сметка валутният резерв от 2 млрд. долара е стопен практически до нула. Така страната влиза в една много критична ситуация да се нуждае и да взема заеми, независимо от техния матуритет, т.е. взема заеми, които са съвсем краткосрочни, само и само да може да изплати належащите си плащания. Това води да натрупване на задължения през 1989–90 година в размер, който е абсолютно невъзможно да бъде поет от българската икономика.
Според Мартин Иванов фундаменталната причина да се стигне до този крах обаче, е плановата икономика, която не е в състояние да произведе устойчив икономически растеж, базиращ се на новите технологии.
Говорим за края на 70-те и началото на 80-те години, които са времето на бурното навлизане на новите технологии, на компютрите... Спомням си, че в средата на 80-те тук-таме човек можеше да намери компютър, да може да поиграе на някакви компютърни игри. Създадоха се и първите български копия IBM – „Правец 8М”. Технологиите обаче бяха основното поле, на което българската икономика се провали, а тези три фактора, които споменах, драснаха клечката кибрит в един резервоар с гориво, който е съществувал преди това.
Илюзията за безвъзмездната съветска финансова помощ се разкрива в писмо на члена на Политбюро и военен министър Добри Джуров до Дмитрий Устинов, командващ въоръжените сили на Варшавския договор и министър на отбраната на СССР от октомври 1983 г. От него става ясно, че България е била задължена да купува съветско въоръжение на стойност 2 млрд. и 100 млн. рубли за периода 1981–85 г.
Българският министър на отбраната моли съветския си колега да не ни задължават да купуваме чак такива големи обеми, тъй като нашата икономика не е в състояние ги покрие. Може с голяма вероятност да се предположи, че такава е била ситуацията не само през 80-те, но и в десетилетията преди това. Това е една много важна, но за съжаление все още неизследвана част от българския външен дълг. Надявам се след приключването на войната в Украйна и смяната на режима в Руската федерация достъпът до съветските архиви да бъде много по-лесен и да можем да я проучим. Очевидно това е една много важна променлива, за която за съжаление знаем твърде малко. През 80-те години не само, че не получаваме реална подкрепа от СССР, а обратното – Москва използва богатия си арсенал от инструменти за извиване на ръце и България всъщност в рамките на две-три години валутни равностойности в конвертируеми рубли от порядъка на 500 – 600 млн. долара всяка година. Може да си представите колко големи обременяващи тежести са това за нашата икономика. Нашето управление е в ситуация на намиране решение на много труден пъзел, но то не успява да открие никаква вярна посока.
Не малък и никак за подценяване е делът от външния дълг на страната през този период, дължащ се на заемите, взети от външнотърговски дружества, които по-късно са присвоени.
Имам усещането на базата на многото прочетени документи, че това не е много голям, но не тривиално малък дял – между една четвърт и една пета от външния дълг. Въпросът е, че това са много важни, свежи ресурси в конвертируема валута, които са използвани не по предназначение, с очевидно лична изгода, водещи до цялостно покваряване на нашия преход вече 33 години.
През 1987 г. БНБ алармира държавното и партийно ръководство, че над 40% от нетния външен дълг е със срок на плащане по-кратък от 2 години. Струпването на огромни падежи в този период се превръща в детонатор на заложената по-рано дългова бомба.
Тодор Живков е начело на тези ключови институции – председател е на Валутната комисия много дълъг период от време. Нищо не може да се случи без неговото генерално одобрение почти до последния момент, с изключение на някои дребни промени. Въпросът за вината е очевиден, но за съжаление единствено българският съд не успя да се справи с тази очевидност и да се произнесе в едната или другата посока. Ясно е, че за партийното ръководство параметрите на кризата са били ясни. Ако някой е бил заблуждаван, било то обществото или външните ни партньори, то тази тайна не е била непосилна за нашето партийно ръководство.
Като човек и историк, занимавал се с темата, научихме ли тези уроци от миналото или пък не успяхме да го направим?
Научаването на историите и поуките от миналото обикновено държи за един период от 10 – 20 години. Дори и да ги бяхме научили по най-трудния начин, ми се струва, че това знание вече изтлява. От друга страна е важно да се има предвид, че вземането на външен дълг не е изначално лошо нещо. Добре вложените чужди средства са един много важен инструмент за развитието на икономика, която няма такива ресурси, а сещевременно иска да догони и развие, каквато е и българската. За сравнение – външния ни дълг през 2007 г. е около 10 млрд. долара, точно колкото беше в края на комунистическия период, но тежестта му беше незабележима за българската икономика, т.е. вече размерите на външния дълг, които нашата икономика може да понесе са значително по-големи. Опасявам се, че в момента достигаме някаква червена линия, някакъв праг, който надявам се да не прескочим.
Споделете статията
