Свидетелства на времето

"Свидетелства на времето": 9.IX.1944 г. - дата, която разделя

От Николай Лефеджиев Николай Лефеджиев Журналист

Репресиите и убийствата след преврата

9 септември 1944 г. - разделна дата в българската история. И вероятно всички ние знаем една стотна от това, което се е случило тогава. С неясно колко безмълвни и неизвестни жертви в дните и седмиците след преврата. Месец след него се ражда нашият събеседник - психиатърът д-р Любомир Канов, осъден от народната власт като враг на социализма в България и Съветския съюз. В неговото семейство винаги се е знаело каква съдба е сполетяла несъгласните с новия режим.

 

По това време, из долове и урви в цяла България безмълвните жертви на комунистите... Те с техните червени ленти, с търнокопи, секири и лопати са избивали онези, които просто не са им харесвали и са ги обявили за врагове, или просто хора, на които са завиждали. Няма документи, няма история. Само небето знае за техните предсмъртни страдания и за ужаса на техните семейства.

д-р Любомир Канов – психиатър

Правителството на ОФ на Кимон Георгиев, дошло след преврата на 9 септември 1944 г., издава на 30 септември наредба-закон в противоречие на Търновската конституция за извънреден съд, станал известен като Народния съд, действал от декември същата година до април 1945-а.

 

Отвратителна пародия на правосъдие, чрез която са убити вече с присъда хиляди хора под претекста, че се борят с фашизма, нацизма... В Нюрнберг са осъдени съвсем малък брой нацисти, в Япония също, докато в България са избити хора просто защото са писали нещо или защото са мислили другояче. Райко Алексиев - Щуреца например е бил смазан, пребит ей така без нищо, бащата на моя добър приятел Алекс Алексиев. Но не само той, безбройни са жертвите им. Разорали са хумуса, плодотворния слой на нашата българска почва и отдолу е излязла глината и камъняка.

Първоначалната жестокост намалява и през 70-те години на 20. век тя не е в същите размери, както след преврата на 9 септември. Но класовата ненавист остава непроменена и тя е в основата за репресиите срещу Любо Канов, който е на 27 години.

 

Аз бях обикновен лекар, току-що бях специализирал психиатрия. С моите приятели, аз споделях възгледите си за социализма. Моята вина беше, че аз просто не обичах социализма и го казвах на глас. А това беше престъпление! Наричаше се престъпление „контрареволюционер, целящ да подрони социалистическата власт в България и в Съветския съюз. Обвинението беше по два члена. Освен това „мислел да избяга на Запад”... Това бяха моите обвинения с едно чудовищно следствие 60 дни в „Развигор”. Основните средства за мъчения бяха няколко и прости – светеше денонощно една лампа, не можех да се облягам на стената заради бодливата мазилка, в килията имаше само един нар, нямаше кислород, а тя самата беше дълга 2.20 на 1.60 метра. Можеш да правя две стъпки по половин метър, това беше разрешено.

Държавна сигурност използва различни методи за изтръгване на признание – невролептици във водата или храната, постоянни разпити и липса на сън. Целта обвиняемият сам да поеме измислената от служите „вина” срещу социалистическия строй, която преди това е била описана старателно и в доноси.

 

Те бяха инсталирали в дома ми подслушвателни устройства, за да знаят какво си говорим като се съберем приятели. Аз тогава, пък и сега, се увличах по литературата, пишех разни неща. Те не бяха идеологически, по-скоро сюрреалистични разкази и гротески. Те също бяха арестувани и литературните критици на ДС доста старателно се мъчеха да намерят нещо, за да ме хванат с нещо написано, някакъв документ, възвание едва ли не. Следователят Коцев успя ка каже само: „Ей, Канов! Защо бе, защо така песимистично? Няма ли да напишеш нещо радостно за нашия хубав живот?” Бях достатъчно чел Солженицин, за да знам, че това, което те искат, е да те сломят и да си направиш самопризнания. Тогава ти дават голямата присъда и казват: „Виж, ние сме строги, но справедливи!”

Любо Канов е осъден с присъда с малък срок – година и половина. Наказание за човек, който само е искал да изрази свободно мнението си. Но в онези времена, който влезе в ДС, той бива осъден предварително, твърди Любо Канов и свидетелства за скалъпени обвинения в шпионаж на негов съкилийник, осъден на 12 години затвор.

 

Аз бях в една килия с него и когато дойде след присъдата, той беше в ембрионално положение. Това бяха килиите на смъртниците и политическите в 7-мо отделение в затвора. Той дойде и получи психогенни мехури на краката, които аз се опитвах да лекувам с калъфките от възглавниците, правих компреси. Те се инфектираха, нямаше никаква медицинска помощ. Когато тръгнахме към Старозагорския затвор от Софийския през едни секретни тунели под гарата, аз го носех на гръб до купето за арестанти във влака, който пътуваше за морето, но ние стигнахме до Стара Загора, до затвора. Там, при началника на затвора, аз го подпрях на стената, защото той не можеше да стои на краката си и влязох в кръговете на ада, в килия, на която пишеше „Контра” (б.ред. - контрареволюционер). Имаше един дюшек, дебел един пръст, омазан целият. Когато го вдигнах, отдолу имаше килим от хлебарки. Аз никога не бих виждал толкова много!

Често пъти у нас се казва, че повтаряме грешките си и не се учим от горчивия си опит. А за да не стигаме отново дотам, просто трябва да се знае истината от днешните поколения за онова, което се случило след 9 септември 1944 г.

Първо трябва да променим начина, по който се преподава в училищата и университетите историята, литературата и даже културата на България, Европа и света. Трябва да бъдат изринати всички тези останали от социализма професори, учебници, начини на преподаване и на мислене. Вече две поколения са изпуснати, защото те трябва да знаят какво се е случило, а не да се хранят с романтичните спомени на своите дядовци и баби, които са били млади, когато бозата е била 6 стотинки и те са имали работа, пък сега пенсията им е малка. Да им се обясни съвсем точни и истински за трите фалита по времето на комунизма, за опитите да бъдем приобщени към Съветския съюз и за фалитите след 10 ноември.