"Свидетелства на времето": Престъпленията на комунистическия режим срещу българските турци
Николай Лефеджиев
Споделете статията
“Възродителният процес" и “Голямата екскурзия”
Едва ли някога ще разберем какво са изпитали българските турци, когато в края на 1984 г. комунистическият режим, начело с Тодор Живков, решава да преименува мюсюлмани в България. Само за няколко месеца 850 хиляди от тях са насилствено асимилирани, много от тях бити и малтретирани, изпратени в затвори и концлагера Белене, а 29 души са убити, 8 от които са жертви на терористични актове. Това е и най-масовото престъпление на тоталитарната държава след лагерите и национализацията през 40-те години на 20 век. Самата БКП признава пет години по-късно, че "Възродителният процес е груба грешка и извращение на конституционните права на български граждани".
Поколението на нашите баби и дядовци са го преживели по един начин, защото те са били в края на земния си път. Изведнъж се изправят пред един ужас, който няма как да го преглътнат, няма как да го преживеят. От друга страна поколението на моите родители няма как да не кондензират някакво напрежение и отпор срещу това нещо и това им пречи да го осмислят от историческа и политическа гледна точка или от гледна точка на гражданската култура, която липсва в тоталитарното време. Събитията си останаха в техните разкази. Най-общо бих го формулирал в рамките на травматичната памет.
Без промяна в законодателството Тодор Жвиков взима еднолично решение т.нар. „Възродителен процес” да се осъществи в условията на информационна цензура, а насилствената смяна на имената да бъде представена в страната и пред международната общественост като масово, спонтанно движение на българските граждани с турско-арабски имена.
Възродителният процес е с много по-дълго начало - почва се с ромите, после с мюсюлманската общност в Родопите и чак тогава в турската малцинствена група. Възродителният процес през 1984 г. в неговата същност е в насилствената смяна на имената в Кърджали, Бургаско и Делиормана. Тогава това идва като гръм от ясно небе, защото като комшии българи и турци си имат пълно доверие, нормално си общуват, никой не го очаква и никой не е забелязал просветването на червените лампички.
Промените, настъпили в резултат на “Възродителния процес”, срещат негативната реакция на българските турци. През май 1989 г. на много места в страната започват мирни протести в защита на основните си човешки права.
1989-а година, “Майските събития” ще ги запомним с пунктовете във всяко кръстовище между селата, с демонстрациите. Аз съм от община Никола Козлево, която е съвсем близо до Каолиново, където се дава началото на тези събития, но и във Венец и други Делиормански села. Знаково си остават с. Пристое и с. Климент, където всяка година се правят възпоменания. Животът на обикновения човек бе залят от тези протестни вълни, той беше абсолютно неподготвен за такова нещо. Обикновеният човек, който рано сутрин излиза за работа и до него стига новина, че изведнъж започнало някакво раздвижване, което никой не знае как ще приключи. Трябва да отбележим, че всеки събираше кураж и смелост, за да се включи, тъй като да живееш с чуждо име беше на предела на границата.
На тези неочаквани протести режимът отговаря със сила. Тодор Живков използва този момент и в края на същия месец излиза с изявление по телевизията.
Това, което кара турската малцинствена група да се насочи към Турция, е наложеният през десетилетията или традицията, или усещането, или възприятието, каквото щете... защото изселническите вълни изграждат този навик в малцинствената група, че когато се случи нещо има изселнически спогодби и посоката е югоизточната ни съседка. И след като стана насилствената смяна на имената вече се говореше, някой вече бе пуснал слуха. Може би идеята да се подготви за това нещо - този път ще има задгранични паспорти, няма да има изселническа спогодба, а като екскурзианти. То така се и сбъдна.
Прогонването на стотици хияди хора, наречено от комунистическата пропаганда с подигравателното определение “Голямата екскурзия” става под натиск на службите. През юни и юли 1989 г. на границата с Турция се струпват над 300 хиляди души от турската малцинствена група.
Тя по принцип по социологически данни и показатели е била доволна от живота си. Фактически така си и беше, защото след това изявление на Живков през май 1989 г. опашки освен пред фотостудиата за задграничен паспорт, опашки се извиха и пред Държавна спестовна каса. То е било доволно от живота си, защото е достигнало до някакъв статус. То няма много големи причини да напусне, но това изявление на Живков се посреща с голям ентусиазъм. Ентусиазъм не толколко, че ще напуснат рахатлъка си, а че ще се измъкнат от духовния мрак на възродителния процес. Когато отидоха в Турция, много от местните са ги питали: “Щом в България имате къщи и вили, коли и работа, сигурни доходи, какво правите в Турция? Там ни смениха имената. Ама вие заради едното име ли идвате?” То е бил един стряскащ въпрос за тях. Те са отговаряли, че са им били забранени в България обредни ритуали по мюсюлмански образец не ни се позволяват, името не можем да си кажем, дадено ни от държавата, майчиният език като говорим на улицата и ни чуят има глоби...
През онова лято на 1989 година комунистическата власт действа по два начина - на най-изявените лидери в селата и градовете предоставят срок от броени часове да напуснат страната, а на останалите просто казват да си събират багажа. На всички се издават международни паспорти, чиито снимки са направени „на крак”, а астрономическите суми за частен превоз до границата допълват картината.
Този натиск от органите на милицията го имаше, защото първо поне 20 хиляда са екстрадирани за 24 часа. Принудително трябва да се направи тази “голяма екскурзия” все пак. Но наречена екскурзия не означава, че е такава, нали? На село как се развиваха събитията? Хората всички тръгнаха да си вадят червените паспорти, да организират превоз до границата и оттам как да я преминат оттатък. Това се случваше сред голяма част от хората. Това събитие наистина повлече всички. Като пресечеш турската граница там ги питат имате ли роднини или ще бъдете настанени в посочено от държавата място. Леля ми казваше на внучките си : “Вие да не мислите, че отиваме на сватба?
Споделете статията
