Свидетелства на времето: 10 ноември 1989 г. - миналото, което забравихме?
Николай Лефеджиев
Споделете статията
Мрачните символи и истини за комунизма трябва да се помнят
“Имало едно време…” Така започват приказките, в които сякаш има врата, през която можеш да преминеш, когато пожелаеш. Но е далеч времето, когато преодоляването на стени е строго забранено и смъртно опасно.
Берлинската стена 37 години е най-мрачният символ на разделението по времето на комунизма. Над 200 души губят живота си в опит да я преминат и да живеят свободно.
Има много хора по света, които наистина не разбират или казват, че не разбират, какъв е големият проблем между свободния и комунистическия свят. Нека дойдат в Берлин! Всички свободни хора, където и да живеят, са граждани на Берлин и следователно, като свободен човек, аз изпитвам гордост от думите “Аз съм берлинчанин!“
22 години след тази историческа реч на Джон Кенеди в германската столица, в Москва идва на власт политик, който не върви по стъпките на Ленин и Сталин, а стига до заключението, че Съветският съюзи и ръководеният от него комунистически лагер имат нужда от реформи. Михаил Горбачов започва “перестройката” с гласност за престъпленията на комунистическия режим в СССР. Духът от бутилката е пуснат и той ще доведе до края на тоталитарните държави в Източна Европа, които ще тръгнат по своя демократичен път. На 9 ноември 1989 г. пада омразната стена на разделението. Всеки човек в Берлин става участник в исторически събития, които са началото на огромни промени в Европа и света.
Ден по късно в София се провежда пленум на ЦК на БКП - партията, която под съветски контрол управлява 45 години страната с репресии и страх. 33 години от тях начело на партийното и държавно ръководство е Тодор Живков.
Новината за свалянето от власт на Тодор Живков и признаване на недостатъците на командно-административната система е изненадваща за много хора у нас.
Естествено, че беше “гръм от ясно небе”. Сега казваме, че никой не помни 10 ноември. Хубаво е, че не го помнят младите, защото живеят в едно сравнително свободно общество. Проблемът е, че ние искаме да го помним. Лично за себе си с всяка изминала година разбирам, че това не е никакъв празник. Истинският празник е падането на Берлинската стена ден по-рано. Казвам го с чиста съвест, защото през годините се ровех много в проблематиката. Във филмите си, имам цяла поредица, които са свързани с тази дата относително. Хора, които участваха и бяха лицата в тези т.нар. промени, видяхме с повечето от тях какво се случи. Повечето от тях са истинските борци против комунизма, не казвам дисиденти, защото те са осъзнати хора, които са се борили за свободата и ние живеем в нея. Проблемът е, че младите хора не се интересуват и че училищата не са свързани с тази дата по някакъв начин, т.е. учителите още носят белезите и пороците на миналото. Те преподават на хора, които би трябвало да са свободни, а самите те не са свободни.
Процесът на демократизация у нас започва, като в него неформалните организации, непризнати от комунистическата власт преди, набират сила и влияние. Същевременно хора като Илия Минев, прекарал над 33 години като политически затворник, биват отстранени от промените в България.
Много хора сега не знаят, че е имало такъв човек. След като излезе филмът ми за него, интернет се взриви - за един ден има над 6000 хиляди гледания, което означава, че хората имат нужда за истина. Те не желаят да живеят в лъжа, както и Илия Минев не живееше в лъжа. За него да отстояваш идеите си и свободата беше над всичко. Той се бореше и за нашата свобода. Неслучайно ДС му създаде паралелна организация. Там се появи Румен Воденичаров, знаем какъв е той. По-късно той бе кандидат за вицепрезидент, заедно с Велко Вълканов. Това беше един начин да се разцепват сериозните организации, някои от които са партиите в СДС.
В началото на януари 1990 г. комунистите и новосъздадената опозиция в лицето на СДС започват разговори за демократично и мирно преобразуване на държавното устройство на т.нар. кръгла маса.
Те /комунистите/ изтъргуваха просъществуването си. Това е и голямата вина на т.нар. опозиция. Илия Минев не случайно се бореше срещу тази Кръгла маса. Оказа се, че това е наложена от КГБ структура за преминаване на властта. Отказаха се от чл.1 в Конституцията (б.ред. за ръководната роля на БКП в държавата), но пък се договориха да не бъдат преследвани. И в крайна сметка това осигури на цялата номенклатура преминаването й в олигархия. Сега виждаме децата на тези хора, дори стигнахме до парадокса децата на тайните служби да заемат ръководни функции в държавата.
От дистанцията на времето преценката за събитията след 10 ноември показва от една страна всеобщия ентусиазъм за скъсване с наследството на комунизма, а от друга - съпротивата на партията-държава и бившия репресивен апарат това да се случи. Доказателство за това са резултатите от първите демократични парламентарни избори, в които доскорошната комунистическа партия печели мнозинство, Градът на истината и студентската стачка, довели до оставката на Петър Младенов като президент на страната.
Лятото на 1990-а е наистина горещо и взривоопасно. Демократично настроените хора в България искат премахването на комунистическите символи, но властта, която е в ръцете на преименуваните комунисти, не прави нищо. Стига се до палежа на Партийния дом, за който и досега има съмнения, че ДС стои зад него. През тези месеци на напрежение се заличават и много следи за действията на службите.
През 1995 г. направих първия си филм за Държавна сигурност. Тогава още нямаше закон за досиетата, всичко беше тайно, не съществуваха документи и т.н. Макар че повечето от тях бяха изгорени в пещите на Съдебната палата и бяха прикрити повече от хората на службите, които после бяха внедрявани или пък бяха осветлявани, когато на тях не им харесваше нещо. Тогава един човек, който е горял тези архиви, успява да измъкне от един чувал тетрадка на оперативен работник от ДС. Те са имали чернови, прошнуровани и прономеровани и т.н. Там е описвал всичко - агентура, хора, които са му трябвали, хора, които да се следят, активни мероприятия и пр. Ние издирихме повечето от тези хора и се получи една невероятна картина на обществото. Повечето хора, които са били "врагове на страната" и срещу тях са извършвани мероприятия за следене, слагани са микрофони, телефони се подслушват, изселват се съседите някъде в провинцията, за да могат у тях да се постави апаратура и т.н. Оказва се, че това са шофьор от градския транспорт, студент, който гледал видеокасети, миячка на чинии в студентски стол. Това бяха "враговете" на онази държава. И за да си оправдаят заплатите в ДС, създаваха една мрежа от агентура и прекършваха съдбите на тези хора, нищо вече не се случваше в живота им.
Краят на 1990 г. остава в паметта на обществото с нарицателното име „Лукановата зима”. По магазините няма нищо, въведена е купонна система за хляб, мляко, бензин и други продукти от първа необходимост.
Хората мизерстваха и стояха безумно дълго за една кофичка кисело мляко в купонната система. Аз самият съм стоял пред някакъв супермаркет цяло денонощие, за да купя на сина ми кисело мляко и да го нахраня. Тези неща хората не искат да ги знаят. Те гледат сега пълните магазини и си мислят, че винаги е било така, че нищо такова не било преди. Учете ги, бе хора, в училище тези неща! Учете на Георги Марков и „Задочните репортажи”! Защо не е настолна тази книга в училище? За да се знае най-близката ни история от първа ръка.
- Държавна сигурност и комунистическата партия, която управляваше цялата система, разчитаха на страха. Това е силата да управляваш тоталитарно. Защо тогава се срути тази държава и тази система на репресии?
- Обяснението за мен е много просто – икономически се срути този строй. Появиха се Роналд Рейгън, Маргарет Тачър, Папа Йоан Павел II и тези хора с техните мъдри мисли и действия показаха, че цялата икономика на социалистическия лагер е поставена на военна основа. Тя беше колкото брутният вътрешен продукт на две Португалии примерно. Затова нямаше как тази система да просъществува толкова дълго. Тя изнемогваше, колкото и полезни изкопаеми да продаваха руснаците. Нямаше как да запълни всички кошмарни дупки и затова нямаше как да не се срине в тази ситуация. Ние бяхме най-васалната държава и си останахме до ден днешен такава спрямо Русия, което е голямата ни болка и трагедия за мен. Докато ние не се отърсим от тази измислена идолопоклонническа мисия на нашата държава, ние няма да се оправим никога. Така ми се иска младите хора да поглеждат с насмешка на тази носталгия към онова време, при положение, че живеехме в държава затвор, че ходихме до Петрич с открити листове. Казват, че билетът за баня бил 6 ст. и бозата толкова, но и толкова години получаваш за един виц. Отиваш заради това в Белене или Ловеч. Не се знаеше дали ще излезеш жив оттам, както Сашо Сладура си отиде за нищо. 10 ноември ме кара да мисля в тази посока, малко горчиво, малко тъжно... Все пак надеждата я има, че вървим в някаква правилна посока. Дай боже да не сменим европейския път на България!
Споделете статията
