Свидетелства на времето: Първите протести и демократични митинги през 1989 г.
Николай Лефеджиев
Споделете статията
Страхът постепенно отстъпва и идва еуфорията от свободата
45 години между 1944-та и 1989 г. историята у нас като че ли е спряла. Времето тече от конгрес до конгрес, от петилетка до петилетка, от преизпълнени планове до обещания за нови трудови успехи. Идеологията, пропагандата и ръководната роля на комунистическата партия потискат изразяването на свободно мнение - в България то е забранено, преследвано и наказвано. След падането на “желязната завеса” и демократичните промени в цяла Източна Европа у нас протестът става реална форма на гражданска изява.
На 3 ноември 1989 г. мнозина екоактивисти организират първата проява на несъгласие с официалната власт. Шествие на „Екогласност“ внася подписка в Народното събрание с призива „Да спасим Рила и Места“.
Ние го обявихме и така по цялата опозиционна култура и група се знаеше за това и който реши, дойде. Съответно ченгетата също бяха на място и беше много смешно. Ние бяхме на паважа от „Раковска“ до храм-паметника „Св. Александър Невски“, а от двете страна на тротоарите имаше вериги от непоканени от нас хора, спонтанно дошли граждани. Баретите дойдоха накрая, само така, за всеки случай. Целта беше да връчим петицията подписана от няколко хиляди души за екологична чистота. Петима души влязоха в Народното събрание. Но като бяхме отвън един колега току извика „Демокрация“. Поначало „Екогласност“ действаше много внимателно и се бяхме разбрали да няма никакви политически лозунги. Смятахме, че е достатъчно това, което правим с екологичните лозунги и показваме, че можем да правим нещо против властта. След като той извика „Демокрация“, аз изстинах, че нещо ще стане, но слава Богу, нищо лошо не се случи. Напротив – множеството спонтанно започна да скандира „Демокрация“. И аз си казах: „Колко си глупав. Браво на този човек!“
Никой от тези хора, проявили смелост и дързост да изразят мнение, различно от комунистическата власт, не подозира, че след седмица Тодор Живков ще бъде свален от върха на партийната и държавна пирамида. На 18 ноември, само осем дни след това, площадът пред катедралата вече събира близо 100 хиляди души, жадни за свободата на словото и мисълта.
Пет минути преди митингът да започне пред микрофоните, пред стълбите на „Св.Александър Невски“ имаше стотина души. Много бързо отвсякъде дойдоха хора и площадът се напълни. Аз понеже съм висок и гледах как отвсякъде прииждат хора. Това беше страхотно, впечатляващо.
Това беше огромна еуфория! Това беше нещо неописуемо! Това беше незабравимо! И до ден днешен не можем да го забравим или да си го изключим от спомените. Този митинг е такова изключително събитие, едно от най-важните неща в най-новата българска история.
„Хората, тези, които са публиката на този митинг бяха с озарени лица. Имаше много възрастни хора, те бяха повече. В началото имаше една такава тишина, но и разбиране между хората, което беше непонятно за други митинги и манифестации, в които аз съм участвал. Всички бяхме безкрайно впечатлени. У някои хора имаше страх. Безпокойствие имаше“, спомня си Любен Марков.
Точно в тези осем дни, че даже месец, два преди това имаше една непрекъсната еуфория, едно движение и непрекъснато напрежение. Нещо зрееше в обществото. А след падането на Тодор Живков на 10 ноември, всеки ден имаше някакво събитие. Хората се събира по улиците, спореха, даже остри думи се разменяха. „Долу БКП“ крещяха. Аз с китарата се движех из тези тълпи, защото така искаха мои приятели. И така някой каза: „Ела там на стълбите на „Александър Невски“. Носи си китарата.“ И когато почна самият митинг се настройваха тонколони, уредби. В началото излезе Ицко Финци и започна да рецитира нещо, мисля че беше някаква поема на Валери Петров, обаче до средата я каза. И след това се получи един вакуум и някой ме избута и ми каза: „Пей, пей, пей!“, за да няма пауза, защото се чуваха вече страхотни викове от страна на хората.
„Когато започнах да пея, там хората, не казвам тълпата, защото това бяха съзнателни хора, граждани, жадни за свобода, започнаха да ме бламират, да ме освиркват. Казваха „Ален Мак, махнете го тоя!“ Такива бяха асоциациите, когато се появи певец с китара. Но аз твърдо продължавах да свиря и след като чуха „край на живота, край на съдбата, край на морето или край на Земята, край на заблудите, край на кошмара, хиляди глупости – огромна камара“, нещата се пречупиха. Видях други погледи, отправени към мен. Изпях песента и крайният стих остана най-запомнящ се с тази метафора „за кожата по стените“. Малко като закана звучи, но не съм имал злоба в себе си“, разказва Джендема.
Ние няма да четем. Всичко е написано върху гърбовете ни, в мускулите и в нервите. Изстрадали сме своята истина, за да доживеем деня, в който 50 000 граждани на София и гости от провинцията ни слушат. Много ви моля! Ние ви молим, да не се ентусиазирате, да внимавате и никакви викове: „За кожите по стените“. Стига! Ще чакаме търпеливо и активно... запомнете активно, но търпеливо!
Всъщност той се изказа срещу тази фраза. И по-добре стана така, защото той успя да се хване за моя стих, за да каже „да бъде нежно всичко“. Това искаше да каже и така и трябваше да бъде! Той каза да им дадем /на новия ръководител на държавата Петър Младенов- б.ред./ още една година. Но гласът му беше много жесток, силен и твърд глас, режещ глас. Тези негови думи, след като бяха показани по телевизията прозвучаха по-силно от всички други.
Митингът на 18 ноември 1989 г. е първата свободна публична проява на различни организации, определяни от режима като „неформални”, призоваващи за повече гласност и преустройство в НРБ. Мнозина от участниците в него са членове на БКП или бивши такива, изключени от партията за различни дисидентски прояви.
На излизане от митинга, когато свърши, видях един човек от фабриката, който отговаряше за нея по линията на Държавна сигурност. Младо момче. Той беше с още двама души, които приличаха на него и явно са си изпълнявали задачите. Питат ме: „Ти какво още правиш тук?“ Аз им отговарям, че ще стане много интересно. Името на Тодор Живков беше като олицетворение на това положение, в което се намираме. И сега след 34 години пак всичко опира до една личност, която е виновна за всичко. Но това е система, тя е като едно дърво с клони. Останалите хора винаги остават в сянка. Това е и до ден днешен. Вие виждате какво е. Ние сме разцепени на Изток и на Запад. Докато това не се осъзнае от хората... така ще бъде.
На 14 декември 1989 г. Народното събрание се събира за първи път след падането на Тодор Живков. СДС е на една седмица, а студентските дружества организират жива верига около парламента с искане за отпадане на член Първи от "Живковата" Конституция за ръководната роля на БКП. Излъгани хората на площада отказват да си тръгнат.
Напрежението сред протестиращите ескалира и тогавашния президент Петър Младенов изрича думите „Най-добре е танковете да дойдат...“ До кървави сблъсъци не се стига, но този митинг показа каква е перспективата за бъдещето на страната.
34 години по-късно протестите са други, участниците в първите митинги ги няма, но хората все така очакват по-добро бъдеще за себе си.
„Аз мисля, че трябва да си дадем сметка, че ние живеем в общество, в което мнозинството от хората приемат и имат полза от корупцията. Не случайно се гласува за такива хора и против един друг тип хора. Изходът какъв е? Търпение и време, стискане на зъби и надежда за по-добро“, убеден е Деян Кюранов.
Споделете статията
