Поривът за свобода у нас и вятърът на промяната през януари 1989 г. 

Краят на 80-те години на 20. век – привидно България изглежда като държава, в която хората живеят добре под ръководството на Българската комунистическа партия. Всъщност режимът на Тодор Живков е под силна международна изолация заради т.нар. възродителен процес, насилствено променящ имената на българските мюсюлмани с християнски. Хладни са отношенията със СССР, където Михаил Горбачов върви по пътя на перестройката - път, който Живков отказва да следва.

Бурята не само не отминава, а тепърва предстои. България е натрупала непоносим външен дълг, а икономиката ѝ се разпада. Появяват се първите признаци на дисидентско движение въпреки пълното информационно затъмнение и натиска. В тази ситуация на историческо първо посещение у нас пристига на 19 януари 1989 г. френският президент Франсоа Митеран.

Първото посещение на френски държавен глава в България е запомнено с прочутата закуска с 12 български интелектуалци на 20 януари в резиденцията на френския посланик в София. От българска страна в нея участват Желю Желев, Блага Димитрова, Радой Ралин, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Николай Василев, акад. Алексей Шелудко, Анжел Вагенщайн, Светлин Русев, Стефан Продев, Барух Шамлиев и Копринка Червенкова.

- Всичко беше свързано с нашия т.нар. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Французите много от близо следяха какво се случва. Там имаше един техен служител, който се казваше Ив Мамвил и беше много близък приятел на всички нас. Той имаше много плътни контакти с цялата група и една вечер късно той ми донесе поканата.  

- А какви теми дискутирахте на самата закуска с Франсоа Митеран? 

- Нямаше фиксиран дневен ред, този да говори за това, друг за друго. Там човекът, който говореше най-политически беше Желю Желев. Той затова беше дошъл, за да разкаже какви са идеите на тази неправителствена организация и да каже по какъв начин искаме да ги постигнем. Това беше всъщност централното изказване. Останалото бяха „колатерални щети".  

- А беше ли наясно със ситуация у нас френският президент? 

- Да, мисля, че го бяха подготвили. Бяха му разказали какво се случва в България, как има все пак някакви неправителствени организации, т.е. има хора, които имат отношение към някакви промени. Тогава още не беше ясно как ще се случат те. Да ви кажа, че беше много мърлява работа, но… в последствие тя започна да се избистря.

Франсоа Митеран разчупва абсолютно необичайно протокола като настоява за свободен разговор със студентите в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Преди да се обърне към студентите той е обявен за почетен доктор на Софийския университет. Френската преса пише, че българските тайни служби изглежда са подценили ситуацията, тъй като младежите преодоляват страха.  

Например въпросът: "Да запазим ли старите лидери?" е ясно насочен към несменяемия Тодор Живков. Митеран отговаря дипломатично: 

След тази среща Митеран казва на френските репортери с усмивка: "Тук нещо ври и остава само капакът да се вдигне..."

Копринка Червенкова – журналист:

- Когато сте контактували помежду си какво си казвахте, вие все пак сте поемали голям риск в онова тоталитарно общество, в което всичко се следеше и се знаеше?

- Всеки си беше поел риска индивидуално и бише решил какво да прави. Това не е нещо, което сме обсъждали много подробно. Имаше много голяма солидарност, защото, когато мен ме уволниха януари от редакцията на в. “Култура”, аз до ноември получавах пари, равняващи се на моята заплата, на запис. Това бяха пари, които моите колеги, приятели и съклубници събираха между себе си и ми ги изпращаха. Такъв тип отношения имахме, които сме забравили вече, че са възможни. Тогава те съществуваха!

- А когато ви уволниха от в. “Култура”, имахте ли право да работите някъде другаде?

- Ами, ако ме назначат - да. Имаше някакъв намек за нещо много забутано, някъде, “може нещо да уредим”. Но аз казах, че работя във в. “Култура” и искам да остана там. Тогава главният редактор Григор Чернев, на мястото на Стефан Продев, ме помоли да си подам оставката, за да не му създавам проблеми. Отговорих му, че “нямам никакво желание да го лишавам от проблеми и няма да си подам оставката”. На него Георги Йорданов (б.ред. - по това време вицепремиер и министър на културата) му нареди да ме уволни. Това беше!

В България интелектуалците, присъствали на срещата с Митеран, често са критикувани, че не са били истински дисиденти, а по-скоро хора, които са искали “социализъм с човешко лице”. 

Копринка Червенкова - журналист: 

- А какво се случи с хората от вашия клуб след демократичните промени, когато вие тръгнахте по различни пътища? 

- Ами, ние се провалихме. Ние всички се провалихме. Ние не си дадохме сметка, че идва един период, в който трябва да участваме в този живот. Ние си казвахме “то някак си ще стане, ще се случи”. Е, не се случи. Допуснахме, влязоха вътре в играта един съвършено случайни хора, ей така събрани от пътя. Там се явяваше някой и казваше: “Аз имам политическа партия.” Няма да забравя Елка Константинова, Бог да я прости, която пристигна и каза: “Ние сме Радикалдемократическата партия.” Питаме я: “Е, кои сте вие?”. Тя отговаря: “Ами, трима души - аз, Александър Йорданов и Михаил Неделчев.” Така тези хора влязоха в ръководството на тогавашното СДС и реално започнаха да управляват държавата. А ние, ей така от мърлящина се провалихме. Оставихме всичко това да изтече, защото мислехме, че сме си свършили работата, а не сме я свършили.

Комунистическият режим очаква, че първата официална визита на френски държавен глава В България в началото на януари 1989 г. ще оправи донякъде накърнения му имидж, но в действителност се случва точно обратното. "Посещението на Митеран даде кураж на онези, които искаха да се противопоставят на тоталитарния режим", заявява Желю Желев, който по-късно става първият демократично избран президент на България след падането на комунизма.