Свидетелства на времето: Израел между трайния мир и постоянната война
Мечтата за собствена държава срещу неспирната омраза на съседите
Векове наред никой не предполага, че библейският разказ за “обещаната земя” от Господ ще породи обстоятелства, които ще се озоват във вихъра на световната история и той ще стане един от най-сложните международно-политически възли от средата на 20 век до днес - създаването на държавата Израел.
Планът на ООН за разделяне на Палестина, утвърден с Резолюция 181 на Общото събрание на ООН на 29 ноември 1947 г., предвижда изтегляне на британските войски и създаването на две независими държави – арабска и еврейска, като Свещеният град Йерусалим получава особен статут, без да е част от двете държави. Те трябва да образуват икономически съюз, като се гарантират религиозните и малцинствени права в тях. Планът е приет от Еврейската агенция за Палестина, но е отхвърлен от повечето арабски лидери и държави, позовавайки се на правото на самоопределение на населението. Решаваща роля за гласуване на това решение има бразилският дипломат Освалдо Арана.
Резолюцията на специалната комисия за Палестина е приета с 33 гласа "за", 13 гласа "против" и 10 гласа "въздържал се".
Макар да нямат пълно решение на своето искане, израелците посрещат резолюцията на ООН възторжено във всички градове, защото тя им открива пътя към собствена държава. Противоположна е реакцията на арабите - в Йерусалим започва тридневна масова стачка, избухват сблъсици с органите на реда, палежи на еврейски магазини. Стига се до жертви и от двете страни.
Решението от 1947 г. разделя Палестина, но тя никога не е била държава. Това е име на римска провинция, така както са Тракия, Македония и Мизия. Разделена е на две, под британски мандат тогава, да се създадат две държави – палестинскка и израелска. Никога не се създава палестинска държава поради много фактори, единият от които е, че арабските страни в първите часове, след като е обявена независимостта на Израел през 1948 г., първото, което правят е да го нападнат. Тяхната цел е да превземат тези територии, предвидени за създаване на палестинска държава. В последвалите войни, които отново арабите водят срещу Израел, с цел неговото унищожение, Израел печели тези войни – през 1963-та и 1967 г. Тогава става териториалното му разширение в посока защита сигурността на държавата, тези територии са завзети като демилитаризирани зони.
Още от началото на 20 век, когато Палестина е под британска власт, евреите започват да създават селища-комуни, наречени кибуци. След обявяването на независимостта на Израел държавата продължава тази политика на заселване в окупираните територии, което е един от постоянните фактори на напрежение между палестинци и израелци. Другият постоянен проблем в тази вековна борба е отказът на арабите за правото на Израел не само на държава, а изобщо да съществува.
Българите 500 години сме били под турско робство, казва още Сиди.
„Ние имаме право да създадем собствена държава под стените на Царевец, старата българска столица. Не разбирам защо по тази логика евреите да нямат право да създадат държава под стените на Давидовата столица или под стените на Соломоновия храм. Там, където са били преди 2000 години, изселени от Римската империя след едно от големите въстания при крепостта Масада, това е една любопитна и интересна история. Аз не мога да кажа кой е крив и кой е прав. Винаги, когато има война, има две гледни точки. Затова е редно да видим и двете. Едните се борят за правото си да имат държава, която са създали, изградили от нулата буквално и са направили едно райско място в пустинята, каквото е Израел днес. А другите продължават единствено да водят тежка въоръжена борба, с идеята да унищожат друга държава, а не да създадат своя. Плановете за формирането на палестинска държава стоят винаги във въздуха, но никога не се случват, вече 75 години. А това е така, защото арабският свят иска едно единствено нещо - унищожението на Израел“, допълва политикът.
Един от основоположниците на съвременен Израел е Давид Бен-Гурион. Той е първият министър-председател на страната и заема поста /с изключение на две години/ между 1948 и 1963 година. Веднага след провъзгласяването на независимостта, Бен Гурион е принуден да ръководи защитата на границите на Израел от нахлуващите армии на съюзените пет арабски държави. Именно той до голяма степен определя характера и структурата на израелските въоръжени сили.
Една от причините Израел да е толкова високотехнологичен, да е с най-много стъртъпи на глава от населението е именно израелската армия. В нея влизат един момчета и момичета на 18 години, всички задължително. Мъжете служат 3 години, жените две. Има хора, които са изключително интелигентни, които се използват да създават различни неща. Има и други, които са по-ниско образовани и изпълняват бойните мисии. Съответно имаш целия държавен ресурс, ако искаш нещо интересно да направиш. Например - израелската армия има нужда от дронове и тогава един млади хора, току-що завършили гимназия, се сещат, че могат да направят един по-лек материал, например. Работят с лаборатории, създават го и получават патент за това нещо. Когато излязат от армият след третата година, те получават този патент безплатно и могат да го разработват като свой собствен стартъп.
Изявените командири в израелската армия са един от водещите политици в страната. Сред тях има и подръжници на твърдата линия за война с арабските страни и палестинците, но има и такива, които са на страната на мира. Един от тях е Ицхак Рабин, началник на генелания щаб на въоръжените сили, а по-късно и министър председател.
“В крайна сметка това са героите, които създадоха държавата Израел, които се бореха за нейното запазване и като такива са национални герои и любимци, много лесно могат да бъдат избирани. В цял свят е така, в българската политика също имаме десетки такива примери за спасители, които идват да “спасяват” нацията. Но разликата е, че онези хора, които са виждали всичко във войната, които са правили всичко възможно да защитят своята държава, когато застанат на управленски позиции, водят една много по-различна политика, за разлика от много агресивната такава на други политици в Израел по отношение на арабите. Те са виждали ужаса на войната и затова едни от най-добрите политици са онези, които са били на фронта. Такъв изключителен миротворец беше Ицхак Рабин, който преди това беше един от големите военноначалници в израелската армия. Но той беше човекът, който създаде мира с Йордания и заради което плати с живота си”, допълва Александър Сиди.
За ролята си при подписването на Договорите от Осло, с които се създава Палестинската автономия, Рабин получава през 1994 г. Нобелова награда за мир заедно с Ясер Арафат и Шимон Перес. Договорите предизвикват нееднозначни реакции в израелското общество. Докато някои смятат Рабин за герой, приближил страната до окончателния мир, за други той е изменник, отстъпил земи, принадлежащи по право на Израел. На 4 ноември 1995 г. срещу Ицхак Рабин е извършен атентат - той е застрелян два пъти в гърдите и корема от еврейския фундаменталист Игал Амир.
Дълбоко съм натъжен от случилото се. Ицхак Рабин се стремеше към мир в Близкия изток в продължение на много години. Мисля, че никой не е направил толкова много за постигането му, колкото той. Това, което се случи, е голяма трагедия не само за семейството му, не само за Израел - но и за близкоизточния мирен процес.
В общество, в което омразата води до война, а войната поражда нова омраза, мирът е почти непостижим. Палестинските лидери, които търсят пътища към него, постепенно губят влияние и така на преден план излиза екстремистката и терористична групировка Хамас, която управлява ивицата Газа и днес.
Газа наистина е ужасяващ затвор, ужасяващ! Аз съм бил там, бил съм на границата и съм виждал как стоят нещата на пункта Керем Шалом. Ужасяваащ затвор, наистина, където живеят 2 милиона души. На този пункт, човекът, който работеше, ни показваше как действа, едно уникално съоръжение. Всяка седмица има нападения, атаки, стрелба, но те се крият за един час в бомбоубежището и после продължават. Аз го питам защо продължавате работа, след като тези хора искат да ви убият. Той ми отговори, че в Газа живеят 2 милиона души, от които 300 хиляди поддържат Хамас, но останалите са цивилни хора, които искат да живеят нормално. Друг случай от пунктовете там. Една жена, която беше арестувана с шахитски пояс, има го този случай в youtube. Военните казват, че познават тази жена, тя не мрази Израел. Преди година се е довлякла едвам до този пункт... бита, изнасилвана, изгаряна, в ужасяващо състояние. Една година стои в болница в Бер Шеева в Израел, където я лекуват. Вдигат я на крака и я питат: “Къде ще отидеш - обратно в Газа или ще останеш в Израел?” Тя отговаря, че ще се върне, защото там са децата й. Връща се и след половин година е арестувана с шахидски пояс отново, т.е. отива да се взриви. Питат я защо след като не е видяла нищо лошо от Израел. Тя отговаря, че Хамас държат децата й и ако тя не го направи, те ще ги убият.
Ужасяващото, извън представите за човешкото възприятие за добро и зло, нападение на Хамас над Израел буквално взриви и без това накърнения международен ред след войната на Русия в Украйна.
“Палестина трябва да се върне на масата на преговорите. Всеки живот на арабин, евреин и който и да е друг човек по света е изключително важен и ценен и той трябва да бъде пазен от политиците. Трябва да спрем да правим политика от това, но трябва да спрем и да бълваме пропаганда, която казва “тези са лоши, защото ние не харесваме евреите”, поради накаква причина. Аз не разбирам защо това се случва. Не разбирам защо трябва да умират хора от двете страни на границата. От друга страна всички действия на Хамас водят след себе си до реакция от Израел, вследствие на която загиват цивилни в Газа. Защото тунелите, които правят Хамас там, не излизат в пустинята и на тях да пише “Тунел №1”, който да води до град в Израел. Те излизат в мазето на някаква сграда - обикновено на детски градини, болници, съд, на сгради, които не би трябвало да са цели на израелската армия. Така те защитават тунелите си, в които държат оръжие, сега заложниците. В тях лесно и бързо се придвижват; както казват израелците “това е метрото на Газа”. Място, ужасяващо само по себе си, създадено с цел тероризъм. Тези хора имат цел да всяват ужас и за тях няма значение бройката на жертвите. И аз не мога да разбера тези хора в България, които защитават палестинската кауза. Те защитават ли арабския и мюсюлманския екстремизъм и тероризъм, какъвто всъщност са Хамас?”, пита Александър Сиди.
Израелският писател Давид Гросман, чийто син загива във войната в Ливан през 2006 г., казва: “Днес е още по-належащо да постигнем мир със съседите. Войната не е чак толкова трудна за разбиране, по-трудно е да разбереш мира.”