Битката за „небесното царство” е от векове, в която историята, културата и религията имат основно място с различните интерпретации на библейските притчи за „избрания народ” и „Обетованата земя”. А когато към тях се прибавят и геополитическите интереси кървавите войни имат само начало, но нямат край. Израелците и палестинците претендират за права върху една и съща територия, която е от жизненоважно значение и за двата народа. 

След края на Първата световна война и разпадането на Османската империя Палестина попада под британско владение. Нейните стратегически интереси там са заради Суецкия канал и нефта в региона. Започва масово преселение на евреи от други части на света, които откупуват от британците земя. Това става повод и за първите сблъсъци с палестинците. През 1936 г. ескалиращото напрежение води до Арабския бунт в Палестина, продължил три години (1936 – 1939). Британските войски го потушават жестоко – убити са 5000 палестинци, 20 000 са ранени, а 5600 са хвърлени в затвора.

През 1947 година ООН предлага план за региона Палестина - земите да бъдат разделени на две отделни държави - една за арабите (Палестина) и една за евреите (Израел), а град Йерусалим да остане под контрола на международната общност. Евреите приемат предложението, а палестинците – не.

На 14 май 1948 г. се създава държавата Израел, без да обявява граници. На следващия ден армиите на Египет, Ливан, Сирия, Йордания и Ирак нападат територията, определена за арабска държава, което води до началото на Арабско-израелската война от 1948 г. Войната приключва почти година по-късно с победа за новата еврейска държава, която разширява териториите си отвъд границите, предложени в плана на ООН. Няколкостотин хиляди палестинци са разселени в резултат на военните действия.

В следващите почти две десетилетия Близкият изток остава една от най-горещите точки в света. На 5 юни 1967 г. Израел започва превантивни удари срещу Египет, Сирия и Йордания, след като Египет струпва сили в Синай и затваря Суецкия канал за израелското корабоплаване. Войната завършва с бърза израелска победа. Кралят на Йордания Хюсеин признава поражението.

„Загубите ни са огромни. Но фактът е, че ние с гордеем със смелостта и саможертвата на нашите хора. Гордеем се, че те въпреки всичко устояха, не само на фронта, но и по домовете си. Надяваме се, че тези жертви няма да са напразни и че ще получим подкрепата на хората по света”, признава Хюсеин – крал на Йордания /1953 – 1999/.

Израел установява контрол над ключови територии, в които живеят над 1 млн. палестинци – Западният бряг, Ивицата Газа, Източен Йерусалим и Голанските възвишения. Последиците от тази война ще променят региона завинаги. Почти по същото време се създава и Организацията за освобождение на Палестина, начело с Ясер Арафат – не винаги в добри отношения с останалите арабски държави, но подкрепян изцяло от СССР и комунистическия лагер.

“В личен разговор съм го питал :”Вие имате помощници за Саудитска Арабия, за Иран, за Москва, четвърти за американците. Защо ги търпите всичките?” Той ми отговори: “Аз се възползвам от тази възможност. Когато искам със Саудитска Арабия да не се случи нищо, аз пращам там човека на Москва и не се случва нищо”. Това бе неговата ловкост. Но той наистина беше фактор. Малък човек, на пръв поглед нищо геройско нямаше в него, но действаше като магнит на палестинците. Когато автономията се създаде, тогава се заговори много къде ще бъде неговото седалище като глава на тази автономна държава. Най-често се споменаваше, че то ще е в Йерихон, заради близостта до Йордания и сигурността от нея. Прекрасно място, природа, аз дори ходих да направя репортаж за вилата, която беше с басейн и т.н. Знаете ли къде отиде Арафат? В Газа! Той знаеше, че там е най-опасно”, разказва Иван Гарелов. 

През септември 1970 г., останал с наименованието “Черният септември”, избухва гражданска война в Йордания между Организацията за освобождение на Палестина (ООП) на Ясер Арафат и местните йорданци и армията, под ръководството на крал Хюсеин. Войната причинява смъртта на хиляди хора и завършва с изгонването на ръководството на ООП и хиляди палестински бойци от Йордания в Ливан. По-късно там се разгаря една от най-кръвопролитните войни в региона – Ливанската гражданска война от 1975 до 1990 г. - над 120 000 души загиват, 115 000 са ранени, а 20 000 се водят безследно изчезнали. Близо 800 000 ливанци емигрират в чужбина. Причината за нея е нарасналото политическо и военно влияние на ООП в страната, почти половин милион палестински бежанци там, както и намесата на съседни държави като Сирия и Израел и големите световни сили САЩ и СССР.

“Сирия се намеси, но не на страната на палестинците. Те се биеха заедно с мюсюлманите и левите сили срещу християните, които бяха произраелски, а срещу палестинците, независимо, че са араби. Тя винаги е смятала, че Ливан е нейна територия и Сирия не би желала в Ливан да има такава сила, с която тя не може да се пребори. Сирийците влязоха с цялата си армия, 60 000 войници. Тогава Арафат влезе в преговори със сирийците и прие да се спре огъня и палестинците да предадат тежките си оръжия. Чух един палестински командир, който каза на моята преводачка: “Ние имаме утре среща в планината с Арафат и ако той потвърди, че това е вярно, ние ще го убием.” Тогава си казах, че аз трябва да отида там. В уречения ден и час с едно голямо арабско такси ние се качихме в планината. Там всичките бяха наострени. Пристига Арафат, направи един малък парад, имам снимка как минава между тях. Речта му беше следната: “Ако са ви казали, че аз съм казал това и това нещо, да знаете, че е вярно.” Прави драматична пауза и продължава: “Но вие не го изпълнявайте!” Това е Арафат! Той винаги лавираше и умееше да работи с палестинците, но и с арабските държави”, допълва Гарелов. 

70-те години на  20 век са белязани от голям брой международни терористични атаки от страна на палестински групировки като Народния фронт за освобождение на Палестина и “Черният септември” срещу израелски самолети и спортисти на Мюнхенската олимпиада през 1972 г. Загиват много невинни жертви, светът говори за ООП като терористична организация. Това кара Ясер Арафат да се откаже от терора и да потърси пътя на преговорите за решаване на конфликта с Израел.

“ООП не е една организация, а обединява всички останали палестински фракции. Тя много отдавна, още в Алжир, призна държавата Израел и се отказа от терора. Тяхната доктрина, която те наистина спазват, е търсене на съвместен живот с Израел. Докато на Хамас доктрината е пълното отричане на съществуване на израелската държава. Те се бият да няма израелска държава, а само палестинска, нещо което е абсурдно в съвременния свят”, казва още журналистът.  

След смъртта на Ясер Арафат през 2004 г. негов наследник става Махмуд Абас, който е избран за президент на палестинската автономия. Той обаче няма авторитета на своя предшественик и групировката Хамас започва да набира сила в Ивицата Газа, която управлява и до днес.

“Газа е най-проклетото място на Земята. Не знам да има друго толкова гъсто населено място. Там е мизерия, там е бедност. Това поражда непрекъсната омраза. Хората се гневни, нямат работа, нямат какво да ядат. Огромната част от хората живеят на помощи, а определени бройки работят в Израел и се връщат. Това стълпотворение на хора, които са бедни и нещастни поражда такива радикални тенденции. Аз съм бил в Газа много пъти, дори в израелски военен джип, когато ни замеряха с камъни. Много е неприятно и опасно, бяха много големи камъни. И след това говорих с един техен голям военноначалник. Попитах го: “Защо смятате, че като сте избили 2000 - 3000 души, сте решили проблема. Вие не го решавате. Това поражда нова омраза. И знаете ли какво ми отговори военноначалникът? Каза: “Това е като една ливада. Минат две-три години - косиш.” Аз му отговорих: “Да, ама тя става по-гъста. Тя стана такава, то се вижда”.

Според Иван Гарелов има гласове в Израел, които търсят разбирането за действията на отсрещната страна в по-дълбочинен план, в опознаването на литературата на палестинците, като например техният национален поет Махмуд Даруиш.

"Виждате ли тази готовност за саможертва и самоубийство? Най-лошото за палестинците е да бъдат забравени. Те не могат и няма да свикнат с това. Преобладаващата част и сила на палестинците е в Западния бряг. Хамас прави тази саможертва в името да се заговори отново за палестинската кауза. Това им е целта, едно масово самоубийство общо взето”, обобщава Гарелов. 

Постижим ли е мирът в Обетованата земя и кой може да бъде гарант за него? Според Иван Гарелов това могат да бъдат бивши висши израелски генерали, защото те знаят цената на жертвите, с които мирът се извоюва.

“Това би било възможно и може да промени ситуацията в Израел. Лошото е, че когато тези генерали излязат и заявят своята воля, нещо им се случва. Или ги убиват, като Ицхак Рабин, или ги свалят от власт, или насрочват предсрочни избори и нещата се провалят и се започва отново и отново... Тези са хората, които могат да вземат решението. Очевидно предстои една кървава баня, след която световното обществено мнение ще почне да търси баланса, да търси истината. Пътят не е войната. Пътят е война с бедността. Пътят е разрешаване на проблемите, които са в Газа, оттам в следващия етап да се възобнови мирният процес, съдействие от международната общност и т.н. Пътят е лъкатушещ, пътеките са очертани и трябва да продължи. Аз мисля, че разделени в две държави, винаги ще има опасност едната да се намеси в работата на другата. Аз виждам решение в Конфедерация, в която двете страни съществуват, но в рамките на една държава, която има обща външна политика и обща сигурност. И всяка да си има своите земи, да си развива своята икономика според своите си интереси, виждания на народа и възможности. Това е решението”, казва в заключение Иван Гарелов.