„Европа на релси“ е поредица на Кристиян Юлзари. През последното си лято като тийнейджър той обиколи Европа с влак. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще разкаже какво е да пътуваш в продължение на месеци само с раница и камера. Всички части от поредицата може да видите ТУК.

Алармата звънна призори. Веднага скочих, но не за да я изключа, а за да се оправя и тръгна. Порто - градът на виното, трамваите и мостовете - беше обгърнат в тишина. По улиците нямаше никой освен аз и моята раница. Застанах на пустия площад пред катедралата и се огледах. Градът беше обвит в мъгла, някак магичен, но и меланхоличен. Постоях там няколко минути, мислейки си за преживяното през последния месец и половина по железопътните линии - случайни приятелства, куриозни ситуации, посрещнати изгреви и залези. От днес обаче зарязвам пътуването с влак и тръгвам пеша по известния път Ел Камино де Сантяго де Компостела (или просто Камино). 280-километровото пешеходно приключение се оказа и ценен урок за истински важните неща в нашето все по-забързано и свръхтехнологично ежедневие.

Поех си дълбоко въздух и тръгнах надолу по стъпалата. Жълти стрелки сочеха посоката. Трябваше само да ги следвам, за да стигна в Сантяго де Компостела - град в северната част на Испания. Първата последна крачка от моето приключение беше факт.

Вървях из калдъръмените улички на Порто, а над главата ми се вееха гирлянди, обагрени в различни цветове. Преминавайки по главната улица, ранобудни минувачи извъртаха глава към мен без да казват нищо - гледаха ме, някои леко ми се усмихваха, на други просто им беше любопитно как изглежда поредния пишман пилигрим (хората, които вървят по Ел Камино - бел. а.). Стигнах брега на река Доуро и трябваше само да следвам течението, докато сладководната вода не бъде погълната от Атлантическия океан и той се превърне мой ориентир.

Първи срещи с (бивши) пилигрими

Седнах, за да си почина. Бях изминал няколко километра и определено усещах напрежение в стъпалата си. Към мен се приближи едно момче - около 20-годишно. “По Камино ли си тръгнал”, попита ме той. Отговорих положително и на лицето му изгря усмивка. Разказа ми, че живее отсреща в близкия блок и всеки ден от терасата си вижда преминаващите пилигрими. Самият той преди четири години е вървял по Камино - преживяване, което е променило светогледа му и го е научило кои са истински важните неща в живота. “Всичко ще бъде наред и накрая ще се прибереш у дома с незабравими спомени”, каза ми той и продължи по пътя си. Тези думи ме накараха да се усмихна широко и да зарежа на онази дървена пейка многобройните въпросителни, с които се бях събудил.

Дневно изминавах средно между 20 и 30 километра, но това не ми тежеше. Португалският път, по който избрах да вървя, има много разклонения и човек е свободен да експериментира. “Каквото и да направиш по Камино, ще бъде правилно”, сподели ми веднъж един испанец по време на обща вечеря в албергето (мястото, където нощуват пилигримите - бел.а.), в което бях отседнал. Моментите, в които сядаш на една маса с напълно непознати хора от цял свят и всеки споделя своите Камино истории, са може би най-сплотяващите и изпълени със смисъл.

Сутрин се събуждах с любопитство. Болката в петите от предходния ден беше отшумяла и още преди изгрев слънце поемах със свежи сили напред към Сантяго. Жълтите стрелки бяха моя пътеводна светлина. Имах изградена рутина - след първите няколко километра за деня задължително спирам за кафе и лека закуска в някое от селата по пътя, където местните с усмивка на лице приготвят кафе и поднасят сочни пастел де натас (традиционен португалски десерт - бел.а) на преминаващите пилигрими. Така се случи и в този ден, пристигайки в поредното селце по пътя ми, след което ме очакваше стръмно изкачване. Седнах, за да отпочина. На масата до мен стоеше Станислав - достолепен 70-годишен възрастен мъж с ярко оранжево яке. На първи април тази година тръгва от родната си Полша, за да стигне до Фатима - град в южна Португалия. Пеша. Пенсионирал се е преди няколко години и вместо да се застоява вкъщи пред телевизора решил да върви по 40 километра всеки ден в пек и студ с раница на гърба си. Така се чувства жив, разказа ми той на съвсем приличен английски. За закуска всяка сутрин задължително изпива по един литър сок и късо кафе. След това слага раницата на гърба си и тръгва. Ден след ден.

Преди срещата ми със Станислав се чувствах много изморен, а не бях изминал дори пет километра за деня. Непрекъснато се оплаквах наум, че не съм в състояние да направя нито една крачка повече. След разговора ми с него обаче се почувствах пълен с енергия - нямам право да се оплаквам при положение, че пред мен допреди минута стоя човек, който в продължение на месеци върви пеша от другия край на Европа. И продължава да го прави без да се оплаква. Ето такива чудаци срещнах по пътя си. Американци, австралийци, чехи, словаци, бразилци, италианци, германци, дори една жена от Тайван. Взаимно си правихме компания по пътя. Срещахме се, поздравявахме с “Буен Камино”, след това се разминавахме и на следващия ден пак се събирахме ту в някое кафене, ту по пътя или в албергето. Хапвахме на импровизирани пикници или в движение, водейки задълбочени дискусии за смисъла на живота или пък за символиката на панелните блокове в бившите социалистически държави.

Селата и градчетата се редяха едно след друго. Гостоприемството на домакините в албергетата, в които отсядах, сгряваха душата ми. Никога няма да забравя хоспиталиерото в малкото селце Ратес. В него ден аз и Алина от Русия бяхме решили да се прехвърлим от крайбрежния път към централния. Часове наред вървяхме по главни пътища с натоварен трафик. Междувременно се бяхме изгубили на няколко пъти заради липсваща маркировка, но в крайна сметка успяхме да стигнем заветното алберге в Ратес. Краката ни пулсираха и пот се стичаше от челата ни. Влизайки в двора на албергето с кана лимонена вода ни посрещна не кой да е, а самият Джо Байдън. Възрастен флегматичен американец с прошарена коса и с походка и говор едно към едно с тези на американския президент. Всички гости на албергето бяхме единодушни, че приликата между него и Байдън е умопомрачителна, дори плашеща. През следващите дни в разговори с други пилигрими на няколко пъти стана въпрос за албергето в Ратес, чието нарицателно беше именно “Джо Байдън”. Всички знаеха за клонинга на американския президент, който посреща изтощените пилигрими с кана лимонена вода.

Вървейки по Камино, усещах непрекъснато добротата на местните хора, чиито жестовете ти дават сили да продължиш, дори когато си най-изтощен, а на стъпалата ти са излезли дузина пришки. Баби и дядовци сърдечно поздравяват с “Буенос диас” всеки преминаващ пилигрим. На места дори имаше оставени дребни сладки, плодове и вода. В деня с най-много километри за вървене, почти 35, изнемощял и броящ всяка една оставаща крачка до следващото алберге, по пътя ми ме подмина кола. Няколко метра по-надолу автомобилът спря, а от него излезе жена, за да ми предложи вода. Такива са хората в Португалия и Испания - усмихнати, лъчезарни и готови да се отзоват във всеки момент.

Чувство за празнота

Още след първия ден на Камино намерих компания - млади хора, които също като мен се бяха впуснали в това авантюристично предизвикателство с главата надолу. Учихме се в движение. Заедно. Помагахме си един на друг. Кой с лепенки за мазолите, които изкачаха като гъби по краката ни, кой с крем за слънце или храна. През деня вървяхме рамо до рамо, а вечер обсъждахме впечатленията си на по чаша бяло вино. Веднъж в опит да повдигнем духа след 15-километра вървене пеша под жарко слънце, от нищото запяхме любимите си песни. Моят личен саундтрак на Камино е песента “We are pilgrims”, която звучи дори и сега, когато пиша този пътепис.

Бяхме си обещали да не мислим за все по-наближаващия финал на нашето Камино, който неминуемо щеше да настъпи с пристигането ни в Сантяго де Компостела. Когато нямаш никакви планове и очаквания, се случват най-незабравимите неща, се бяхме убедили от първо лице. Един ден след вечеря спонтанно взехме решение да продължим ходенето пеша, и когато решим, да си направим бивак и да нощуваме под звездите. Насред гората. Направихме го и то две вечери подред. Къде ще отидем и какво ще правим - решавахме на момента. Чувството за безтегловност истински ни харесваше, защото разполагахме с цялото време на света. Животът се движеше някак бавно, позволявайки ни да му се насладим.

Противно на неписаното правило да не говорим в бъдеще време, последните няколко дни основна тема за разговор на всички ни беше как си представяме нашето победоносно пристигане в Сантяго де Компостела. Ще плачем ли? Ще се радваме ли? Носталгично ли ще ни бъде? Ще ни липсва ли Пътят?

Последният ден дойде толкова бързо, че не бях в състояние да осмисля вакуума на времето, в което бях изпаднал през тези две седмици. Но очите ми не ме заблуждаваха - в далечината вече виждах катедралата на Сантяго де Компостела. Километрите намаляваха и всички бяхме потънали в мислите си. Наблюдавах хората около мен и по израженията им виждах как всеки мислено се подготвя за наближаващия финал. Влизайки в града на Свети Яков, станахме свидетели на хора, прииждащи на талази от всички страни. Някои от тях бяха пилигрими, други обикновени туристи. Стъпвайки на площада пред катедралата не изпитах нищо. Освен празнота. Вечерта се събрахме за последна прощална вечеря преди пътищата ни да се разделят. Беше забавно, но и сантиментално - всичко вече беше спомен, а разказът - в минало свършено време.

Смислен финал

Помня първата крачка, напускайки дома си преди почти два месеца. И всяка следваща. Непредвидените ситуации и случайните приятелства. Красивите изгреви и залези, съзерцавани от влакове, фериботи, отдалечени села и големи мегаполиси. Последните две седмица обаче бяха много повече от просто ходене пеша. По Пътя всеки ден е урок. Всяка среща е знание. Всяка крачка е опит.

Срещах непознати. Говорих с тях. Ден след ден. Километър след километър непознатите лица се превърнаха в мои приятели. Заедно губихме посоката. След това я намирахме. Забавлявахме се. Спахме под звездите. Смяхме се с цяло гърло. Учихме се един от друг. Болката в раменете и пришките по стъпалата. Двата чифта дрехи, които всяка вечер прах на ръка. Тежката раница и чистата детска радост всеки път, когато намеря чешма със студена вода. Най-евтиното вино от магазина в картонена кутия, което пихме на фона на залязващото слънце на брега на Атлантическия океан. Стотиците села с усмихнати възрастни хора и техните животни. Градини, полета, лозя, гори - се редяха една след друга. Пейзажите се сменяха. Държавите също. Добротата на местните и желанието им да ти помогнат във всеки един момент. От кутията бисквити, оставена на селската чешма, и бурканчето с бонбонки под сянката на вековния дъб, до случайната дама, която спря на пътя, за да ми предложи шише вода. От първите стъпки до последната финална крачка, стъпвайки на площада в Сантяго де Компостела. От първото “Здравей!” до последната снимка за довиждане.

Това бяха моите последни 312 091 крачки. Буен Камино!