“Европа на релси” е поредица на Кристиян Юлзари. През последното си лято като тийнейджър той обиколи Европа с влак. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През изминалия месец и половина той разказваше какво е да пътуваш в продължение на месеци само с раница и камера. Всички части от поредицата може да видите ТУК.

Рано сутринта пристигнах на жп гарата в Мадрид, за да се кача на първия от общо три влака, с които трябва да стигна до Лисабон. На теория пътуването с влак между Испания и Португалия е трудно. На практика се оказа невъзможно. Но пък за сметка на това, запомнящо се.

С първия влак всичко беше наред, като изключим това, че климатикът поддържаше не повече от 20 градуса в салона. Тръгнахме навреме и пристигнахме навреме в Бадахос - градче на границата между Испания и Португалия. Излизайки от влака, право в лицето внезапно ме зашлеви гореща вълна. Сух пустинен въздух без капчица вятър беше обладал това градче в дълбоката испанска провинция. За няколкото минути вървене от влака до чакалнята на гарата се бях препотил три пъти.

Влязох във фоайето и започнах да се оглеждам за информация на кой перон трябва да отида за влак №2 за деня. Тук разбрах, че нещо не е наред. Застанах по средата на просторната чакалня, вдигнах глава нагоре към мониторите и видях, че следващият ми влак беше оцветен в червено. Имаше и надпис на испански. Какво пишеше - не знаех. Но бях убеден, че не е нищо хубаво. В този момент се оказах в центъра на боливудски филмов спектакъл, чиято завръзка едва сега започва.

Суетейки се какво да правя и кого да питам за информация - в тази част на Испания почти никой не говори английски - при мен дойде младо момиче, което изглеждаше като от онези на късмета, но не точно. Не каза нищо. Стоеше срещу мен и сочеше с пръст към табелата, която беше стиснала в ръцете си. Пишеше, че железницата в Португалия обявява национална стачка и всички влакове са отменени. Под това послание на ръка беше оставен телефонен номер на таксиметрова компания. Вестоносец от ново поколение. Мисля, че трябва да съм благодарен, че поне от железницата бяха пратили човек, а не пощенски гълъб.

В този момент нямах никаква представа какво да направя - идеите ми варираха от това да се върна до Мадрид до това да потърся хотел в световно неизвестното населено място, в което бях попаднал. През това време младата "гълъбица" с табелката продължи да обикаля из гарата и да информира обърканите пътници.

Заговорих се с младо момиче, което подобно на мен беше изпаднало в тази патова ситуация. След още минутка към нас се присъедини американка, пътуваща по също към Лисабон. Още две германки и една австрийка допълниха отбора. Шестима чужденци по средата на нищото насред общонационална железопътна стачка под жаркото испанско слънце. Мечтата на всеки пътешественик.

Обадихме се на деликатно оставения под “информационната бележка” телефонен номер. Искахме да направим опит да прекосим границата и да стигнем до най-близката гара от португалска страна с надеждата да разберем кога ще има отново влакове към Лисабон. Речено-сторено. Качихме се в две коли и няколко минути по-късно бяхме в Португалия. Странно е усещането да пътуваш в неизвестна посока с напълно непознати хора в такси, което си повикал от телефон, написан на хвърчаща бележка от ням вестоносец.

Пристигнахме на малка селска гара, още по-малка от тази в испанския Бадахос. Оказа се, че влак от там в идните дни не се очаква да потегли. Имахме още една единствена възможност, преди да развеем бялото знаме - да продължим напред по пътя към следващото населено място, където има автогара. Отново се натоварихме по колите и потеглихме. По пътя разбрахме, че не е много сигурно дали автобусните превозвачи в страната също не стачкуват в този ден. Дали това беше опит на двамата таксиджии да се възползват от шестима чужденци, изпаднали в беда - не знам. В крайна сметка стигнахме и до следващото провинциално градче. Посрещна ни изоставена сграда на бивша автогара, лишена от човешко присъствие. Една единствена будка за продажба на билети беше останала да работи.

Имахме късмет. Автобус до Лисабон има, свободни места - също. Това беше нашият шанс. Единствено трябваше да изчакаме три часа насред пустата изтърбушена отвътре португалска чакалня с кънтящо ехо, след което да пътуваме още толкова. За всички нас случващото се изглеждаше сюрреалистично и някак абсурдно, но не сънувахме. Пристигнах в Лисабон точно за вечеря, разделихме се с приятелите по неволя и всеки пое по своя път.

Любимото ми място в португалската столица е старият град. Стръмни павирани улици се кръстосват по цялото протежение на хълма Сао Висенте. В миналото, когато канализацията е липсвала и местните са ползвали естествения наклон за отводнителна система, в долната част на квартала Алфама са живели бедните работнически семейства, докато горната половина е била запазена за по-заможните фамилии.

Алфама и до днес е дом на много лисабонци. Жилищата, облечени в разноцветни керамични плочки, са толкова малки, че с течение на времето хората са “превзели” пространството пред входните си врати, където често могат да се видят цели семейства, които са изнесли кухненската си маса и се хранят навън.

Хосе, който е бивш учител по история, а днес работи като екскурзовод, разказва как местните често канят преминаващите туристи да вечерят с тях или поне да опитат от трапезата им. Лятото хората оставят вратите и прозорците на къщите си отворени, така че всеки може да надникне как протича животът на едно типично португалско семейство. И наистина жилищата в стария град на Лисабон са големи не повече от 25 кв. м. - същински кибритени кутийки. Докато вървяхме нагоре по хълма Сао Висентее, Хосе спря и обърна поглед към мраморен портрет на мъж, закачен на фасадата на едноетажна къща. През 2012 г. английската фоторепортерка Камила Уотсън е пленена от чара на стария град и решава да покаже на света кои са неговите обитатели. Разказва техните истории чрез портрети, които могат да бъдат открити, окачени на различни места из квартала - обикновено те стоят близо до мястото, на което човекът или живее, или работи, поясни Хосе.

Изкачвайки се още по-нагоре към върха на Сао Висенте ми направи впечатление зеленият надпис “Garbags” на витрината на малко магазинче от лявата страна на улицата. През 2011 г. инженерката Таня Анселмо застава на площада пред лисабонската катедрала “Света Мария Майор” и започва да продава моливници, произведени от опаковки на чипсове и снаксове, водена от желанието си да направи Лисабон по-зелен град. Кръгът се завърта и с времето бизнес идеята се разраства. Мисията да направят живота в Алфама по-зелен и устойчив увлича местните жители на стария град, които ежедневно събират и носят пластмасови опаковки в магазина, за да бъдат преработени. За 12 години Таня и колегите й са дали нов живот на над 1 милион опаковки под формата на чанти, портмонета, колани, раници и различни дребни аксесоари.

“Това е бизнес начинание, но и начин да образоваме местните, които стават все по-загрижени за отпадъка, който произвеждат в ежедневието си. Когато в края на месеца хората дойдат, за да предадат събраните опаковки, често не могат да повярват колко много килограми пластмаса са оставили след себе си”, разказва ми Жозе, който работи в магазина от няколко месеца, но откакто се помни живее в стария град на Лисабон. “Когато боклукът не е просто боклук. Той е Garbags”, обобщава той.

Магазинът на Garbags се намира почти до върха на Сао Висенте - само на няколко минути от мястото с гледка към целия град. От върха Лисабон изглежда привидно спокоен и подреден, но гмурнеш ли се из сложния лабиринт от улички, кръстосващи се една друга нагоре и надолу по седемте хълма, животът в португалската столица придобива съвсем различен вид.