“Европа на релси” е поредица на Кристиян Юлзари. През последното си лято като тийнейджър той обиколи Европа с влак. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще разкаже какво е да пътуваш в продължение на месеци само с раница и камера. Всички части от поредицата може да видите ТУК.

Пътувам и пиша. Гледам и мисля. Наблюдавам и разсъждавам. Величието на швейцарските Алпи e... велико. Отляво - езеро с тюркоазена вода, сгушило се в прегръдката на вековна иглолистна гора. Отдясно - се извисява строен и непоколебим връх Бернина. В този момент яркочервената мотриса на едноименния експрес се опитва да си проправи път през ледената завеса, спуснала се над Алпите. И успява. Отново поемаме надолу. Малки гарички се редят една след друга - пътници слизат, други се качват. Пълноводни реки и скромни поточета препасват линията от край до край. Птички чуруликат.

Съвсем заслужено Бернина Експрес оглавява повечето класации за най-живописни жп маршрути в света. Линията свързва италианското градче Тирано, преминава през алпийския зимен курорт Сейнт Мориц и свършва в най-стария швейцарски град Кур.

От много отдавна правя планове да пътувам с Бернина Експрес. Обикаляйки Европа на релси това лято, нямаше как да пропусна да сбъдна тази своя мечта. За малко обаче немислимото да се случи. Но само за малко… За първи път в живота си изпуснах влак и то точно в най-неподходящия момент. Стоях на пустия перон на миланската жп гара, опитвайки да си поема въздух след изтощително и в крайна сметка безсмислено тичане с 15-килограмова раница на гърба. Успях единствено да зърна опашката на влака, който беше потеглил от тук преди броени секунди. Трябваше ми нов план. Очевидно беше, че няма да стигна на време в Тирано, откъдето малко след 8 часа всяка сутрин тръгва панорамната композиция на Бернина Експрес.

Със следващия влак от Милано, час по-късно, успях да стигна в Тирано. За мой голям късмет се оказа, че скоро от тук ще тръгне друга композиция по живописния маршрут на Bernina Express. Нямаше да пътувам с оригиналния експрес, но какво значение има в какъв вагон си, биха казали мнозина. Нали важното са гледките по линията?! С бодра крачка и доволен от видяното на таблото с разписание, се отправих към указания на монитора перон. 10 яркочервени вагона, впрегнати в дълга композиция, бяха замръзнали в готовност да чуят пискливия звук от свирката на началник-гарата и да поемат към висините на Алпите. Приказката започна, когато потеглихме.

Напускайки гарата, почувствах, че се пренасям в друго измерение, което продължи точно 144 километра или четири часа и половина - толкова трае пътуването по линията от край до край. Още в първите минути влакът премина през спираловиден виадукт, който се смята за същинско инженерно постижение. След това постепенно започнахме да се изкачваме все по-нагоре, докато в един момент облаците не се оказаха под нас. Достигайки най-високата точка по линията - язовирът Бианко на 2,253 метра н.в - усетих сковаващ студ, за който не бях подготвен, но въпреки това продължих да стоя надвесен през прозореца.

Една от причините да обичам пътуването с влак толкова много е именно възможността да отвориш вертикално прозореца и да подадеш главата си навън. Тук трябва да благодаря на съдбата, защото както се оказа по-късно, панорамните вагони, заради които тичах необуздано на миланската гара призори, нямат такава екстра. Нея имат единствено регионалните влакове по линията на всеки час. “Когато губиш, не знаеш какво печелиш”, мисля си аз.

Цветовете по линията са като палитра на художник - ярки и наситени. Животът се движи на по-бавни обороти, битовите проблеми на нашето време бледнеят пред този земен рай. Пътуването ми с Бернина експрес се превърна в не просто пътешествие, но и възможност да надникна в прекрасния свят на алпийската природа.

Всеки изминат километър ми носи изненадваща и незабравима картина. Бях изпаднал в транс, от който не исках да изляза, но все повече усещах промяната в пейзажа навън. Снегът изчезна. Замениха го просторни зелени полета с добитък. Села и градчета започнаха да изкачат като гъби след проливен дъжд. 55-те тунела и 196-те моста по линията бяха вече зад гърба ми и не след дълго влакът пристигна в Кур с типичната швейцарска точност. Сбогувах се с планинската железница и поех към Цюрих, защото в същата вечер трябваше да летя към следващото си приключение. Засега ще запазя в тайна накъде отивам, но най-интересното тепърва предстои.