“Европа на релси” е поредица на Кристиян Юлзари. През последното си лято като тийнейджър той обиколи Европа с влак. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще разкаже какво е да пътуваш в продължение на месеци само с раница и камера. Всички части от поредицата може да видите ТУК.

Влажна юнска сутрин е. Слънцето тъкмо се е показало на небосклона. Алармата на телефона ми отеква в цялата стая, събуждайки в неприлично ранен час не само мен, но и тримата ми съквартиранти в семейния хостел, в който бях отседнал. Набързо разтърках очи и хукнах към спирката на метрото.

Заради намиращия се само на няколко километра активен вулкан местните наричат Катания с чувство за хумор и лек уплах “Сивия град”. Когато Етна изригва, второто по големина селище на о-в Сицилия се покрива от тъмна пелерина, докато по склоновете на този своеобразен природен феникс огненочервена лава помита всичко след себе си. Тук, в тази най-южна част от Европа, където установените правила бледнеят пред свободолюбието на хората, граничещо на моменти с анархия, хората са свикнали да съжителстват със своя жарък приятел. Нямали са друг избор - ако ли не, природата щеше досега да ги е погълнала.

Искаше ми се да видя с очите си и да почувствам със сетивата си как тече животът, когато непрекъснато трябва да си нащрек дали над главата ти няма се изсипят тонове катранена пепел и лава. Писано било обаче Етна да се разбушува малко след отпътуването ми.

Броени минути преди от сгушената в покрайнините на Катания малка гара Catania Borgo да тръгне теснолинейката Ferrovia Circumetnea, се появи и последният й пътник. Едва си поех въздух, за да кажа на жената от другата страна на билетното гише, че искам да пътувам до последната гара по линията. Стиснах здраво в ръка картоненото билетче и притичах до перона, на който се намираше композицията, чийто грохот приличаше повече на стар съветски трактор, отколкото на влак.

111-те километра железопътна линия, свързваща Катания и Рипосто, е изградена между 1895 и 1898 г. За около пет часа влакът прави почти пълен кръг в подножието на вулкана Етна, редувайки тучни ниви и „поляни“ от изстинала лава. Гледката от старата раздрънкана мотриса, ритмично лъкатушеща през села и паланки, кара броящите се на пръстите на двете ми ръце любопитни туристи в такт да надничат ту през левия, ту през десния прозорец и да щракат снимки със скорост, на която би завидял дори азиатски турист на екскурзия в Европа. Направи ми впечатление, че линията се използва активно от жителите на района, за които влакът е врата към света. Когато Етна изригне по-мощно, железницата спира да обслужва линията и вратата на местните към останалата част от острова рязко се затваря. Не липсват и случаи, в които лавата нанася щети на железния път - въпреки това Ferrovia Circumetnea продължава вече над век ежедневно да изпълнява своята мисия.

Седя на кадифеночервената седалка, подпирам се с лакът на дървената масичка вдясно от мен и наблюдавам пътя на теснолинейката - лунни пейзажи, които докато примигна и отворя очи, се видоизменят и пред мен вече се шири необятното Йонийско море. Такава е теснолинейката Ferrovia Circumetnea - никога не знаеш какво е скрито зад следващия завой. Камо ли на следващата гара.

Влакът спира рязко. Дотук всичко е нормално - това е стара железница, в която плавното и безшумно пътуване са мираж. Не случайно няколкото публикации за теснолинейката, които прочетох предварително, съветват туристите да си вземат тапи за уши или слушалки. Новината дойде, когато разбрах, че влакът има два часа престой в Рандацо - малко сицилианско градче по средата на линията. Без да се колебая скочих навън и се впуснах в непланираната експедиция из непозната територия.

Слънцето тъкмо беше навлязло в своя апогей за деня. Навън липсваше признак на живот. Единствено десетимата пътници от теснолинейката щъкахме наляво-надясно из уличките на Рандацо. Балкони, окичени с току-що изпрано пране, чиято миризма морският бриз разнася из цялата улица. Тесни калдаръмени улички, които приключват в глух коловоз, а отляво и отдясно като по конец са наредени китни къщурки, чиито первази са окичени с поне два реда пъстри цветя. Така изглежда Рандацо без своите жители, които се бяха скрили от жаркото слънце. Работи единствено капанче от едната страна на централния площад и една джелатерия в другия край на селския мегдан. Точно там - където най-малко очаквах да има нещо любопитно за разглеждане - опитах най-вкусния сладолед за целия ми престой в страната на Ботуша. 

С две топки джелато в едната ми ръка и парче пица в другата се отправих обратно към селската гара. Беше време да тръгна от този сицилиански рай. Не бях единствен - всички туристи вкупом се отправихме към гарата, където Ferrovia Circumetnea ни очакваше със своя шумен двигател. Ако човек ни беше погледнал отстрани, би решил, че сме на ученическа екскурзия - повечето нарамили малки раници и шапки с козирка, в ръцете си стиснали я парче пица, я топка джелато или пък и двете, и припряно притичващи към сборния пункт (гарата). 

“Влакът никого не чака. Спазва си редовно той 5-минутния престой”, гласеше любимата ми книжка от детството. Точно на минутата потегли и нашата Ferrovia Circumetnea, потапяйки ни във втората половина на тази околовулканска експедиция. Лунните пейзажи продължиха да се редуват с пълноводни потоци, маслинови гори, лозя, нивя, самотни вили в пустошта, малки и по-големи села. И така до Рипосто, където моята приказка с теснолинейката приключи. Последната гара от Ferrovia Circumetnea има връзка с железопътната мрежа с нормално междурелсие, по която за около 20-ина минути с крайградски влак човек отново се озовава в космополитната Катания. Преди да се върна в тази вселена обаче реших да си открадна още няколко часа блаженство като отида на местния девствен плаж. Обиколката с това малко по размер, но пълно със смисъл и красота сицилианско влакче получи своя заслужен финал.