“Европа на релси” е поредица на Кристиян Юлзари. През последното си лято като тийнейджър той обиколи Европа с влак. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще разкаже какво е да пътуваш в продължение на месеци само с раница и камера. Всички части от поредицата може да видите ТУК.

В просъницата дърпам леко встрани памучното перде на спалната кабина във влака и поглеждам навън в сумрака. Шок и ужас. На тъмносинята табела, гордо изпъчила се под козирката на жп гарата, успявам да прочета “Firenze”. Точно тук трябваше да сляза, за да направя връзка с друг влак, а аз се току-що съм се събудил и по Закона на Мърфи наоколо цари хаос, всичките ми вещи са извадени от раницата и са разпръснати из тясната кабина. Скочих войнишки и припряно, за нула време, наблъсках всичко в раницата си, още по-бързо притичах до вратата на вагона и с лъвски скок стъпих на твърда земя. За първи път, откакто заминах, не се нуждая от кафе за събуждане - нямаше нужда след толкова бурни емоции в четири и половина сутринта. Какво ли щеше да се случи, ако се бях събудил броени минути по-късно - въобще не ми се мисли. 

Изпратих влака победоносно с усещане, че бях успял да надиграя пъкления план на съдбата. Намирах се във Фиренце и това беше важното - град, за който сякаш никой никога не беше чувал. Последните няколко дни, при разговори с познати и непознати колеги-пътешественици на остров Сицилия, бях обяснявал за идеята си да стигна от там до бижуто на италианската ривиера - Чинкуе Терре. С влак от Сицилия и едно прекачване в “някакво си Фиренце”, обяснявах аз, убеден, че става въпрос за провинциално селце по средата на нищото.

В четири и половина сутринта колкото и приключенски да е настроен човек, няма много опции за отбиване на времето, докато изчаква следващия си влак. Затова реших да отворя картата, току-виж разбера къде точно съм се озовал в тази суха юнска сутрин. Цък, цък, цък, по екрана на телефона и какво да видя - аз съм на 20 минути пеша от центъра на Флоренция. “Фиренце всъщност е Флоренция на италиански!”, озари ме тази мисъл като гръм от ясно небе. Най-накрая на пустия гаров перон, притихнал в гробна тишина, разбрах защо всички, на които се опитвах да обясня къде точно отивам, ме поглеждаха с открито недоумение и ехидна усмивка. Неволята е майка на знанието. 

След още два часа клатушкане в задушен и претъпкан вагон пристигнах в Ла Специя, само на няколко километра от местността Чинкуе Терре (от италиански: петте села). Това са пет отделни селища на брега на Лигурско море, полегнали върху стръмен масив, свързани помежду си чрез жп линия, успоредна на морския бряг, и пешеходни пътеки по склоновете. Монтеросо, Вернаца, Корнилия, Манарола и Риомаджоре - всяко от тях е запазило своя автентичен дух. В този земен рай движението на автомобили е забранено. 

Обикалях района, който е под егидата на ЮНЕСКО, в продължение на три дни. Ту с влак, ту пеша. Разхождах се из селата и се възхищавах на местните, които всеки ден трябва да се катерят по стръмни пътеки и да изкачват десетки стъпала, само за да си купят хляб или да се срещнат с приятел. С времето повечето млади хора са се изнесли към административната столица Ла Специя и в Чинкуе Терре са останали предимно възрастните и тези, чиято прехрана зависи от туризма.

В Чинкуе Терре миризмата на току-що изпрано пране се разнася от морския бриз по тесните стръмни калдъръмени улички, а от два съседни балкона, окичени с петунии, баби обсъждат разгорещено клюката на деня. Глъч от детски смях оглася района, докато на местното пристанище и жп гара непрекъснато акостират туристи. През лятото те буквално наводняват улиците на селцата, но за щастие автентичността им не се е затрила с времето. Релефният терен пък дава възможност на нуждаещите се от адреналин да скачат от 7-8 метрови отвесни скали право в кристално чистата вода на Лигурско море.

Тъй като бях отседнал в хостел на двайсетина минути от Чинкуе Терре, трябваше да се съобразя с разписанието на градския транспорт. От опит знам, че не е добре човек да разчита на последния курс за деня. Затова съвсем стратегически още в седем вечерта съм застанал на автобусната спирка на изхода на Монтеросо. Единствено наполовина наклонен ръждясал знак напомня, че това е автобусна спирка. Скоро към мен се присъединиха още две момичета, а по-късно и млада двойка. Всички дружно седим на нагорещения цимент под шарената сянка на дървото над нас и извъртаме глава към пътя всеки път, щом доловим шум на превозно средство. Вече е осем часа и няколко минути, а от автобуса ни няма и следа - трябваше да тръгне оттук точно в 20 часа. Служителката от съседния паркинг няколко пъти ни увери, че това е спирката, така че друг избор, освен да чакаме, нямахме.

И ето, че заветният момент дойде. Автобусът се подаде от острия завой и ни обзе чувство на възторг, което бързо беше потушено. Защото автобусът просто ни подмина. Имало надпис, че е пълен и нямало да спира никъде преди някой да слезе, обясни ни служителката на отсрещния платен паркинг. “А ще дойде ли втори?”, запитахме ние. Уви, не. Трябвало да чакаме следващия и последен за деня след… два часа. Тук късметът се намеси. Суетейки се дали да не тръгнем пеша на 15-километрова разходчица или да чакаме безумно много време, открихме, че и петимата сме в една и съща посока. Обадихме се на такси и  половин час сладки приказки по-късно то дойде. В крайна сметка всеки успя да се прибере успешно с подарък - изненадващо, но смислено запознанство между един българин, един италианец и три австралийки. До края на пътуването ми изпаднах в още няколко подобни ситуации, но за тях, когато му дойде времето. 

Привечер в хостела ми се запознах с Мариане и Елюз - две момичета от френската част на Канада, дошли на стария континент с по една раница и мисията да пътуват из Италия за месец. Не е за вярване колко лесно се завързват приятелства, когато си на път. В хостелите по дефиниция отсядат предимно странстващи по света соло пътешественици и всеки е отворен да разкаже своята история. А веднъж потръгнал, разговорът почти винаги приключва с план за приключение. Точно така, в лятната градина на хостела на по чаша вино, с Мариане и Елюз решихме, че на следващия ден ще да отидем на експедиция из петте села. Целта е ясна - да прекараме време на плажовете във всяко от тях. Речено-сторено.

На сутринта с първия автобус за деня отидохме да последното и най-голямо село в Чинкуе Терре - Монтеросо. Там плажът по нищо не се различава от останалите, които сме свикнали да виждаме в Европа (дълга пясъчна ивица с форма на усмивка и чадъри), така че решихме да се разходим няколко километра пеша по туристическата пътека до следващото село - Вернаца. Два часа и половина се катерихме през гъста растителност, изкачвахме стълби нагоре и след това надолу, за да видим спиращи дъха гледки към безкрайния хоризонт. Пешеходното придвижване между селата е начин човек да избяга поне за малко от шумотевицата в населените места.

Вернаца е може би най-фотогеничното село в цялата местност, така че не е за пропускане. След дългото ходене бяхме изморени и гладни. По главната улица има много места за ядене. Ние се спряхме на пресни морски дарове. Плажът там е каменист и не е особено голям, а морското дъно е осеяно с камъни, което го прави идеално за гмуркане. Най-хубавото място за това обаче е Манарола, където встрани от каменистия плаж има отвесни скали. Усещането да скочиш от 5-6 метра кара тялото ти да се чувства все едно лети преди челно да се срещне с отпора на водата.

Плувахме, скачахме, гмуркахме се, говорихме си, смяхме се, хапнахме… Беше пълен като никой друг, но в края му трябваше да се разделим и всеки да поеме по своя път. Момичетата ме изпратиха до гарата в Ла Специя, откъдето продължавам към следващата вълнуваща дестинация. Те също. Спомням си ослепителния залез, който се виждаше от гарата - сякаш слънцето не искаше се скрие зад небосклона и истински се бунтуваше. Но природата има своя кръговрат и този богат на емоции и спомени ден приключи. 

Пътувайки за Милано си мислих колко благодарен и щастлив съм, че избрах да тръгна от България точно по този начин - сам с раница на гърба си. Всички резерви, които имах през първите няколко дни, отдавна се бяха изпарили. Защото знам, че едва ли бих се запознал с тези хора и техните чудати истории при други обстоятелства. Преживяното досега ме научи, че каквото и да ме сполети - винаги има решение и всеки куриоз е възможност за създаване на спомени като никои други. Да пътуваш самостоятелно означава да разполагаш с времето си на 100%. Социализира ти се - социализираш се. Спи ти се - не излизаш никъде. Ходи ти се на плаж - къпеш се. Катери ти се - хукваш по зелените склонове. Копнееш да пътуваш по един от най-красивите жп маршрути в света през Алпите - нарамваш раницата си и потегляш.