“Европа на релси” е поредица на Кристиян Юлзари. През последното си лято като тийнейджър той обиколи Европа с влак. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще разкаже какво е да пътуваш в продължение на месеци само с раница и камера. Всички части от поредицата може да видите ТУК.

Барселона смесва величие и усещане за свобода, историческо наследство и съвременна култура. При всяко идване в този средиземноморски оазис се опитвам да  правя и видя различни неща - първият ми път тук премина под знака на туристическо обикаляне на най-известните и задължителни забележителности. След това, на второто ми идване (макар и за няколко часа), ангажиментът непременно да посетя Саграда Фамилия или къщата на Гауди беше отпаднал и успях се разходя извън туристическия център на града. 

За третото ми идване в Барселона имах една единствена цел - да открия мястото с най-впечатляваща гледка към града. Влязох в обувките на легендарния литературен детектив Шерлок Хоумс и дадох началото на моята експедиция. Бях чувал, че около града се намират два хълма - Тибидабо и Монжуик. На върха на първия от над 110 години се издига лунапарк, а на втория се намира стадиона от Олимпийските игри през 1992 г.

Закусих с емпанада от кварталния каталунски супермаркет, което, както ще науча малко по-късно, се смята от испанците за престъпление. Също толкова сериозно, колкото да си купиш замразена тортиля де патата (испански омлет - бел.а.), опакована в найлон. Но както и да е - размина ми се публичния линч.

Поех по приятна и добре маркирана пътека към върха Тибидабо. Наоколо тревата беше изгоряла от жаркото слънце и едва-едва успях да доловя някое друго дърво или храст, което беше успяло да спаси зелената си премяна. Пътеката обикаля хълма почти спираловидно, разкривайки панорамни гледки към града и средиземноморския хоризонт. 

За туристите има фуникуляр от града до върха, докато пешеходният маршрут се използва основно от местните за разходка на домашните им любимци и спорт. Аз влизах във втората категория, тъй като трябваше да тренирам продължително ходене пеша - основния начин, по който щях да се придвижвам през последните три седмици от европейското си приключение.

Макар да е построен през 1910 г., лунапаркът Тибидабо далеч не е занемарен. През последните години атракционите са реновирани и посрещат ежедневно както малчугани, така и техните пораснали родители, за които изживяването е връщане назад във времето, когато те самите са били деца. 

Аз реших да се кача на може би най-емблематичната за парка атракция - Avió (самолет - бел.а.). Той е реплика на първия самолет, летял от Барселона до Мадрид. Интересното е, че се задвижва от собствено витло и вътре все още са запазени някои оригинални части - като радиотелефонната станция от 1933 г. 

“Полетът” трае няколко минути, през които пасажерите, сред които и аз, се наслаждават на 360-градусова обиколка над Барселона. През 2017 г. самолетът е изваден от експлоатация за първи път след 88 години служба на върха на Тибидабо, за да бъде ремонтиран. До тогава летящата птица е изминала разстояние, равно на 20 обиколки на света. В момента Avió отново обикаля около оста си и най-вероятно е напът да завърши своята двадесет и първа обиколка.

Качих се и на наблюдателната кула Talaia, от която се извисих на 50 метра височина над лунапарка. Гледката от там оправда очакванията ми.

По обяд, точно когато слънцето е най-жестоко, а испанците излизат в своята задължителна сиеста, слязох от Тибидабо. Но не по пътеката, по която се бях качил. Едва когато се озовах насред малък квартал с къщи и ниски блокове в покрайнините на Барселона, разбрах каква голяма грешка бях сторил. Бях изгубен. В такива моменти работи правилото: “Следвай тълпата”. В далечината видях група ученици, чиито часове тъкмо бяха приключили. Не знам защо, но реших, че са се запътили към спирка на градския транспорт и реших да ги последвам. За късмет се оказах прав и няколко минути по-късно се озовах на станция на метрото. Отново бях в играта и поех към хълма Монжуик. Каква ли гледка ме очакваше там?

С фуникуляр от центъра на Барселона се качих до средата на хълма. Там се намира олимпийското село от 1992 г. Стадионът, на който е открита олимпиадата, днес е превърнат в открит музей със свободен достъп. Близо до него се намира долната станция на лифта, който се качва до върха на Монжуик, където се намира едноименния замък. Слънцето тъкмо беше започнало своя маршрут към хоризонта, когато пристигнах. Седнах на тревата и в този момент пейзажът започна да се оцветява в огнени и червени оттенъци, които придават на небето и морето истинска драматичност. 

Барселона се приготвяше да заспи, а аз стоях там горе и се опитвах да отсъдя коя е най-пленяващата гледка. Но не успях. Затова ще оставя тази преценка на всеки посетил този магичен средиземноморски мегаполис.