„Свидетелства на времето“: Жизненият стандарт в България от 1944 г. до днес
Николай Лефеджиев
Споделете статията
Българското общество между носталгията и отрицанието
Във всяка предизборна кампания основна тема е подобряването на стандарта на живота на хората. От години в българското общество се води дебат дали оценката за най-близкото ни минало е обективна и дали в нея не преобладават емоционални и носталгични настроения, които не се базират на документи и факти. По времето на социализма или сега сме по-богати и какво можем да си купим? Това е темата на днешното издание на "Свидетелства на времето" на колегата Николай Лефеджиев.
33 години след падането на Берлинската стена българите все още са на кръстопътя между носталгията и отрицанието, сякаш неспособни да изградят цялостна картина за своето комунистическо минало. Основен инструмент за това е сравнението какво е било преди и какво е сега. След края на Втората световна война стандартът на живот в Източна Европа е нисък, заради огромните жертви и разрушения.
„България до 1944 г. успява да се запази в страни от военния конфликт, но в края на 1944-та и през 1945 г. влиза във военните действия. Същевременно на наша територия има окупационни части. Наскоро излезе един много добър филм, който представи за масовата публика, а за специалистите това беше известно отдавна, каква е цената на т.нар. „второ освобождение”. Българското общество не преживява благоденстващо тези години от края на 40-те и началото на 50-те години. Да не пропускаме, че това е периодът на национализацията и колективизацията в българското село. Идеята на новата власт и режим, дошъл при нас през 1944 г., е да се ускори индустриализацията. Това нещо трябва да стане с някакви ресурси, а нашето стопанство е в една тежка ситуация, тъй като доста средства се отделят за окупационните части и за воденето на ефективни военни действия. Единственото място като златна кокошка, което може за де притисне, за да снесе поредното златно яйце, е българското село”, разказва историкът доц. Мартин Иванов.
След тези действия на комунистическата власт стандартът на живота в българското село рязко се влошава. А според официалните статистически преброявания от 1946-та и 1955 г. преобладащата част от населението на страната живее на село – от над 70% то спада на 60 на сто в средата на петдесетте години на 20 век, т.е. свиването на стандарта на живот засяга голяма част от българите.
Това, което правим в едно мое изследване в момента с колега от университета в Йорк, Великобратания е да се концентрираме върху калорийния прием – колко калории дневно приема един възрастен мъж – селянин и работник, преди и след 44-та година. Оказва се, че до 1943 г. българските селяни приемат над 4000 калории на ден. Говорим за един добре нахранен български селянин. За разлика от градската беднота – фабричните работници, които по онова време могат да си позволят около 2500 калории. След 9.IX. ситуацията се променя – селяните падат на 2800 калории, което говори за едно тежко биологично положение – да трябва да се борят за своя насъщен хляб. Имаме много изследвания по какъв начин е извършена колективизацията, чрез посевните планове, чрез задължителните наряди, които селяните трябва да произведат. По времето на Вълко Червенков има горчиви вицове, че селяните са били принудени да дават наряд мляко от волове. Водещата идея в тази схема е да се финансира индустриализацията и когато не може да се подобри бита на цялото население, налага се да се притиснат селяните, за да може с малко да се повиши стандарта на новата прогресивна работническа класа.
Реалната съпоставка между доходите преди и сега, изчислена с инфлационен индекс дава представа за покупателната способност по времето на социализма и след 10 ноември 89-та.
„Ако направим една хипотетична пазарска количка, в която включим по 1 кг от десетте най-ключови стоки като месо, брашно, хляб, захар, олио и т.н. и сравним с една средна работна заплата колко такива колички можем да купим през 80-те години и днес, съотношението е почти два пъти. В периода 1985-1989 г. с една средна заплата можем да си осигурим 14 колички. През 2020 г. те са 22. Дори да предположим, че последните две години на инфлация, количките са станали по-малко, пак съотношението е стряскащо в полза на последните години”, пояснява доц. Иванов.
От години в българското общество се води дебат дали оценката за най-близкото ни минало е обективна, дали в нея не преобладават емоционални и носталгични настроения, които не се базират на документи и факти. А има периоди в нашата история, в които обществените настроения приличат в голяма степен на сегашните, като например ситуацията през 1900-та година.
България тогава преживява една много тежка аграрна криза. В обществото тогава доминира мнението за грешка по отношение на това, че се освободихме. Под сянката на падишаха, в рамките на Османската империя благоденствахме, имаше едни златни времена, селяните произвеждаха много, гражданите също, всички бяхме много богати, имаше „Златна Копривщица”, „Алтън Калофер”, докато тогава през 1900-та година ситуацията е много тежка. Това изглежда много шокиращо за един съвременен българин, даже кощунствено. Убеден съм, че по същия начин след стотина години бъдещите журналисти, задаващи въпроси на бъдещите българи, ще се питат как е било възможно да не си създадем реална представа за сегашната ситуация у нас. Явно, че ние припознаваме периода на нашата младост и активност, когато животът е пред нас, по един по-различен начин. Както е писано в Библията трябва да се извъртят едно-две поколения, на хора, които са се родили в робство, за да могат да осъзнаят реалната ситуация в живота.
В епохата на комунистическата власт всичко се унифицира - от работното място, през облеклото до това как изглежда домът по времето на социализма. Почти еднакви мебели и обстановка, които могат да се видят във всяко социалистическо жилище, което се изплаща с десетилетия.
„Обикновено, когато се казва „имахме възможност да си купим” трябва да се има предвид, че това ставаше след един дълъг, дълъг период на чакане, много често използвайки връзки или подкупи. Именно тогава този здрав селски морал, който има българската нация в някакъв смисъл се разпада и наблюдаваме тази липса на ценности, уви и до ден днешен. Но стандартът на живот неминуемо се подобрява. Не можем да твърдим, че стандартът на живот през 1989 г. е бил по-нисък от този през 1939 г. Въпросът е дали той не би се повишил повече, ако не беше в рамките на една командна, непазарна, планова икономика. Най-логичното сравнение е със съседна Гърция, която тръгва от едни сходни икономически позиции и през 1989 г. е доста обиколки пред България”, смята историкът.
След края на Втората световна война Европа е в икономическа и социална разруха. САЩ предлагат през 1947 г програма за европейско възстановяване, останала в историята като „Плана Маршал” на името на държавния секретар Джордж Маршал. Американското правителство подпомага безвъзмездно за срок от 4 години европейските държави с 13 млрд. долара, което отговаря на сегашни около 140 млрд. долара.
Смятам, че е от изключителна важност Конгресът да одобри подкрепа за Европейската програма за възстановяване от 1 април 1948 г. до 30 юни 1952 г. с първоначална сума от 600 милиона долара. Призовавам Конгреса да действа незабавно по тази жизненоважна мярка, ако искаме външната ни политика по отношение на този проблем да бъде принос към световния мир.
На 1 юли 1947 година Кремъл категорично отказва да се включи, а четири дни след като е официално поканена, на 8 юли 1947 година българската страна взима пример от Москва и отказва да участва. 16 европейски държави подписват плана Маршал, който позволява икономическият им ръст през следващите няколко години да е между 15 и 25%.
Вместо плана Маршал, това, което България прави, е да сключи една търговска спогодба със СССР, в която цените са така определени и фиксирани, че са изключително ниски за българския износ и изключително високи на съветския внос. България по тогавашни официални изследвания на комунистическата държава губи колосални суми и то в рамките на няколко години. Има някакво основание тази съвсем приглушена опозиция на Трайчо Костов, която в крайна сметка му коства неговото политическо бъдеще и живота му, затова че България е в доста неравнопоставена ситуация в отношенията си със Съветския съюз през първите десетина година след 1944 г. Не само че губим и отказваме плана Маршал, но в крайна сметка се превръщаме в една дойна крава за възстановяването на СССР, който безспорно е понесъл изключително тежки поражения по време на Втората световна война.
Тази политика на новата власт, поставяйки в подчинение на Кремъл икономиката на страната и отказвайки безвъзмездната помощ на САЩ за бързо възстановяване, води до много бавно нарастване на реалните доходи. Те обаче така и не достигат до тези в Западна Европа.
„България получава винаги между една четвърт и една трета от доходите в развитите държави в реално изражение. Тази разлика в никакъв случай не се стеснява в периода на социализма, особено в последните няколко десетилетия, когато България практически пропуска новата технологична революция, въпреки всички усилия за компютри и секретните проекти „Мон Блан” и „Нева”. В крайна сметка българската технология не остава на достатъчно високо ниво и свидетелство за това са скорошни проучвания на колегата Илиана Марчева, които показват, че България продължава да разчита по т.нар. „първо направление” – износ за капиталистическите страни, от който печелим конвертируема валута – от износа на селскостопанска продукция. Т.е. дори индустриална България през 80-те години продължава да изнася предимно селски продукти, за да може да внася машини и технологии от Запада, а не да изнасяме машини и технологии и да внасяме други такива, каквото прави всяка една индустриално развита държава”, посочва доц. Иванов.
Споделете статията
