Георги Милков е дългогодишен журналист в "24 часа", където вече близо 30 години отразява и анализира горещите външнополитически теми. Особен афинитет има към Близкия изток и арабския свят. Но голямата му страст са пътешествията, в които "инвестира" през целия си живот. Жоро е обиколил почти цялото земно кълбо, откъдето си е донесъл хиляди истории. Част от тях той събра в книгата "Истории от ръчния багаж", която представи на 8 март по случай своя 50-и рожден ден.

- Спомням си, че назад в годините, когато сме работили в „24 часа“, кога на шега, кога съвсем наистина, сме ти казвали: „Хайде бе, Жоро, кога ще напишеш  тая книга!“ И ти някак си се дърпаше. Защо си промени решението сега?

- Сигурно защото станах на 50 години, а преди съм си казвал: „Това писането на книги е за възрастни хора“. Но пък много се надявам, че тази книга не е край на приключенията. И тази годишнина.

- Пътуваш откакто те помня. Много хора си мечтаят да обиколят света, но малцина успяват да го направят. Ти успя ли?

- Аз не съм спрял да обикалям света, но обикалянето на света е разположение на духа. Готовност да прекрачиш бариерите, които сам си поставяш. Защото, ако едно време имаше някой друг, който ни поставяше бариери – аз съм от това поколение, в което не беше толкова лесно да се пътува, защото някой друг те възпираше – дали партията, дали държавата, дали това, че държавата ти не е приета в този свят, където искаш да отидеш, и трябва да кандидатстваш за виза.  Сега с лична карта в джоба тръгваш, когато си поискаш за Европа, където си пожелаеш, и няма никакъв проблем човек да пътува.

А по широкия свят вече идват собствените предубеждения – сега да ходя ли там, ама има някаква амеба във водата, какво ще стане...

- Другите бариери.

- Другите, които са ни в собствената глава. И когато човек се поотърси от тези бариери, които всъщност са най-големи, най-тежки и възпиращи, светът е на една ръка разстояние.

- „Истории от ръчния багаж“ е съставена от истински истории от твоите пътувания, голяма част посветени на хора, които са отровили живота на бая други хора. Например Муамар Кадафи, Саддам Хюсеин, Владимир Путин. Други са за съвсем обикновени хора от Нигерия или Алжир.  Аз имам една друга любима история, и тя е весела. Разкажи ми за гостуването ти при племето Зулу и красивата Слингиле.

- Тази история съм озаглавил „Булка за 11 крави“ и всъщност заглавието казва всичко. Беше интересен поход в странните обичаи на племето Зулу. Уверявам ви, всички, които смятат, че женските права са нарушени в ислямския свят или другаде, трябва да отидат при племето Зулу, за да видят как всичко там се крепи на жената.

Докато мъжете само седят на сянка, почесват се и пият бира, направена от жените им.

Дори вече не ходят на лов, както едно време.

- А Слингиле?

- Слингиле беше очарователна, но нямаше как по никакъв начин да я откупя, защото просто бях беден българин.

- Нямаше 11 крави…

- 11 крави са много сериозна цена, уверявам те. Сега, може би за някой звучи обидно такава размяна, защото живеем в политкоректен свят и не знаеш кой може да се обиди от думите ти. Но в този свят там няма политкоректност. Когато ти взимаш жена от семейството на баща й, ти го лишаваш от работна ръка. Затова трябва да го компенсираш с добитък. Смятай каква работа върши Слингиле в семейството си, за да „струва“ 11 крави.

-  Освен тези забавни и поучителни истории, си бил и на доста по-тревожни и плашещи места. Спомням си, че отразяваше процеса с медицинските сестри в Либия, който за радост приключи благополучно. Беше многократно в Ирак и Афганистан, където нещата към момента не изглеждат толкова благополучни. Безброй са историите, но имаше ли епизод, един или няколко, които наистина са те разтърсили, които няма да забравиш, които са те променили по някакъв начин.

- Пътувайки на места, на които се сблъскваш с драмата, със страданието... с жестокостта, разбира се, разбираш, че времената на война са такива, в които хората губят много голяма част от човешкото си и жестокостта става обичайна, банализира се по един отвратителен начин. Виждайки всичко това, то няма как да не те промени.

И разбираш колко ужасяващо до безпомощност глупава е всяка война.

Всеки на теория би си дал сметка за това, няма нужда да ходи да отразява военни конфликти. Но някак си войната преследва човечеството от самото му зараждане, до наши дни. Сега, когато смятаме, че сме изключително напреднали, най-интелигентни, уж осъзнали висотата на културните си достижения, ние сме склонни да се трепем толкова варварски, колкото и първите хора на земята, онези с камъните.

- Има ли някакъв спомен, който, когато например ти се каже ключова дума „Афганистан“, изплува първи?

- Разбира се, те са поредица от спомени. И сякаш се сменят като машинка за диапозитиви. Щрак-щрак-щрак-щрак. 

Първото нещо, което видях от Афганистан, това е първият диапозитив, който имам в главата си и ще остане там, докато съм жив. Едно... аз нямах думи! Ето така мандибулата ми падна, очите ми се ококориха и си казах: Не! То няма такова място. То е едно като една къртичина, едни хора живеят в едни дупки, има кал, прах, хора и животни пият вода от едно и също място. Огледах се около мен и си казах:

Не! Това сигурно е най-ужасното и нещастно място на света!

И нямам никаква представа защо се бият тия хора тука.

После следващият диапозитив, пътуване по едни прашни пътища през деня, едни хора, отчаяно изглеждащи, деца – боси, без обувки, но с калашници, фронтовата линия, ужасяващите картини на войната и безброй такива диапозитиви. Затвориха ни в къща, усетих отчаянието, че може би там ще свърши животът ни, после спасителният хеликоптер, който не можа да излети и паднахме с него, слава богу не от много високо. Афганистан е един калейдоскоп от фотоспомени, които са ми се запечатали в главата и ще седят там до края.

- Изпревари ми въпроса, исках да те попитам имало ли е моменти, в които си си казвал: „Окей, дотук бяхме“.

- Да, имало е много такива моменти. В които съм си мислил, че това е краят. После идва угнетението, когато се замислиш...

Аз съм от това поколение, което вярва, че, падайки мъртъв за родината, има смисъл.

Но падайки мъртъв в някакъв пущинак за никаква кауза... Няма кауза зад това, отишъл си да видиш някакви хора, които се бият от памтивека и не спират, и няма и да спрат да се бият никога. Всеки иска да умре спокойно. Или да умре героично. С удовлетворение да склопиш очи. Но да паднеш в прахоляка на Афганистан, това ми се стори изключително безсмислено.

- „Истории от ръчния багаж“ е невероятно изобилие. Цветно и от всевъзможни места. Но Украйна не видях. Нямаш ли никаква история от Украйна.

- Ако Украйна живееше в момента един нормален живот, можех да разкажа някаква такава история. Но Украйна преминава през изключително драматично ежедневие. Всеки ден там хора губят живота си. Надявам се да дойде време, в което да мога да разкажа хубава история за Украйна. Но този момент, уви, за момента го няма.

- Всъщност покрай „Истории от ръчния багаж“, покрай разказването на всичките ти преживявания малко на заден план остана фактът, че ти от дълги години си журналист, който се занимава с международна политика. Затова и малко взех завоя към Украйна. Искаш ли да споделиш чисто геополитически какво си мислиш този конфликт, къде ще му излезе краят, беше ли нужен изобщо, какво ще ни причини?

- Разбира се, че не беше нужен. Нито една война не е нужна, ако трябва да генерализирам.

Беше вероятно най-ужасната грешка, която Путин е правил в този свой – скоро – 70-годишен живот.

Но кой съм аз да анализирам Путин и неговите грешки... Факт е, че това се случи. Къде ще му излезе краят, уви, не знам. Тази история няма да свърши така просто. Дори един ден войната да спре, танковете и кръвопролитията да спрат, Русия да се изтегли отвъд границите на това, което е завзела. Да речем, че такъв ден дойде, рано или късно. По-скоро късно.

Но си представи как тези хора – руснаци и украинци – ще продължат да живеят. Това ще остави следа толкова дълго напред във времето, че даже не знам как да го анализирам. Защото тази война може да бъде описана само по един единствен начин – братоубийствена война. А няма по-тежък грях от братоубийството. Тук вече изхождам от библейския прочит. Защото както и да го гледаме, каквато и да било идеология или обяснение да се опитаме да сложим – военно, културно, институционално, финансово – каквото и обяснение да се опитаме да приложим на мащаба на руско-украинската война, ние не можем да обясним тази война, освен връщайки се към библейския прочит.

Братоубийство. Най-отвратителният грях.

И тъй като в „Битие“ е казано, Господ казва на Каин, който е убил Авел „Гласът на братовата ти кръв вика към мене от земята“. И тъй като няма по-силен глас от братовата кръв, затова и не можем да предполагаме – защото това е ирационално – как с рационални доводи това може да бъде описано или да приключи. То няма да приключи. Никога няма да приключи.

Как се пътува с камила през Сахара? Кой е Теодор Димитров и защо завеща три тира съкровища на България? Защо светът на пътешествията се промени? Къде е магията на Арабския свят? Как изглеждат старите африкански пари?

Гледайте целия разговор с Георги Милков във видеото.

Последвайте EuronewsPodcast и в:

Spotify: https://spoti.fi/3Dsx3WY
Soundcloud: https://on.soundcloud.com/u7Cq2
Apple Podcasts: https://apple.co/3jpYv0G
Google Podcasts: https://bit.ly/3JwFdl1