Няма какво да се лъжем, промени в Изборния кодекс винаги са се правили. От всеки нов парламент. Почти винаги в последния момент преди избори. Никога мирно.

И среднощни заседания сме гледали. И спрени часовници, и удължавания на удължаванията. И поправки на трето, четвърто и пето четене – нищо, че е в разрез с конституцията. И кърпежи през преходни и заключителни разпоредби. Важното е да стане, както съответното мнозинство си е наумило.

И крещене в пленарната зала е имало. И обиди. И агресия. И дописване на законови текстове на коляно, в някоя изпросена среднощна почивка за спасяване на положението. А спешните сбирки и емисари по стаите на парламентарните групи няма какво да ги отбелязваме – те са си съвсем в реда на нещата.

Всъщност приемането на Изборен кодекс най-ясно от всичко показва, че работата в парламента не се различава от всяка друга работа. Понякога, даже често, има кризисни ситуации, тичане, невроза, крещене и борба да надвиеш другарчето, за да постигнеш своето. Все едно как – с търсене на лоби, пазарлък, ловка хватка или милиционерски номер – според качествата и нивото.

С други думи – нищо ново. Проблемът, както винаги, е в дозата. А този път предозирахме.

Не е имало досега по-неубедително, истерично и гаменско приемане на промени в Изборен кодекс. Не заради крясъците, обидите и среднощните заседания – тях си ги знаем. А поради една единствена причина – всички поправки уж бяха написани, внесени, защитавани, скандирани и гласувани с един основен аргумент – правото на избирателя. Правото му да решава, да знае, да разбира и да избира. За да се повиши доверието му в изборния процес.

Наистина ли?

Всъщност единственото безспорно постижение на необуздания законодателен юруш покрай тези промени в изборните правила ще бъде допълнителен срив именно в доверието на обществото към изборния процес. А вероятният бонус към това постижение ще бъдат допълнителни дози отвращение към част от неговите представители в народното събрание.

Защо?

Защото работата на народните представители има и още една отличителна характеристика от всяка друга обичайна работа. Тя би трябвало да е подчинена изцяло на обществения интерес – по идея, по клетва и по конституция.

За целта Народното събрание би трябвало да предлага на обществото няколко основни неща – работещи решения, ясни послания, предвидими действия, последователни политики, публичност на мотивите, компетентност в предложенията. Казано просто и дори може би наивно – работата на Народното събрание е да прави живота на хората по-лесен.

В налудничавия законодателен делириум по приемането на Изборния кодекс то направи точно обратното.

Работещи решения

На следващите избори на практика ще се гласува с два вида хартиени бюлетини. Само че едните ще са подредени пред членовете на Секционните избирателни комисии, а другите ще ги „плюе“ машината – в случай, че избирателят я предпочете. И едните, и другите хартии ще се броят на ръка в комисията и ще се попълват в протоколите – отново на ръка. Протоколът от машината няма да се взема под внимание.

Точно както си беше преди, когато нямаше никакви машини.

Именно заради това мнозина нарекоха машините в тази им нова роля „скъпи принтери“. С новите законови промени друго приложение те на практика няма да имат. А единствената полза от тях би била евентуално ускоряване на изборния процес, благодарение на тези, които предпочитат тъчскрийна пред химикалката.

Горе-долу така изглеждаше смесеното гласуване с машини и хартиена бюлетина през пролетта на 2021 г. Точно тези избори бяха и сред сочените за най-хаотични, трудни, с най-много сбъркани протоколи и невалидни бюлетини.

Сега това положение се възстановява, но в още по-затрудняващ вариант и с пълно обезсмисляне на машините. Няма как това да бъде работещо решение.

Ясни послания

Обявиха се за връщане на хартията. Хубаво. После седнаха и прекроиха целия Изборен кодекс без предупреждение. ДПС и БСП, вдъхновени от ГЕРБ, подпомогнаха закриване на бъдещия изборен район „Чужбина“ (той може завинаги да си остане на хартия, но изтриването му е още по-символично), решиха да затруднят гласоподавателите зад граница с още повече изисквания за разкриване на секция, планираха закриване на обществения съвет към ЦИК, обезсмислиха машините. Това беше единия ден.

На другия ден излезе Бойко Борисов, укори своите, призова ги да отстъпят тук-там и „да не бързат“.

Още два дни по-късно същият Борисов обяви искане за седмица отсрочка, в която да се сформира комисия и да се постигне съгласие по промените в Кодекса. Последваха други два дни, в които посланията му еволюираха от „Нямаме доверие в машините на Мадуро“ до „Машините са изключително добри“. Седмицата отсрочка вече не беше валидна, намерението за комисия се бе изпарило, кодексът влезе в дневния ред на парламента за второ четене.

Там първо се прие да има смесено гласуване с хартия и машини. После машините отпаднаха от есента на 2023 г. и се чакаше да ги заменят едни митични скенери. И до това не стигнахме – уговорката пропадна. „Реабилитираха“ машините, но кастрирани.

Няма как това да бъдат ясни послания.

Компетентност

БСП, ДПС и ГЕРБ вече не харесват машините. И това донякъде е приемливо. Минали са изборите, преосмислили са позицията си, добре. Проблемът е, че сериозен аргумент за това до този момент не се е чул. Замеряха се с „кодове“ (по БСП) и „вълшебни флашки“ (по ГЕРБ). Повтаряше се до откат прословутото „Дневникът е подправен“, изписано на няколко машини в изборния ден. Отнякъде се извадиха и данни за объркани машинни протоколи. „Мадуровки“, „Борисовки“, нищо сериозно.

Откъде ли не се събраха експерти да обясняват, че няма кодове, а код. Че никой не го „държи“, а е достъпен за всички. Че няма потвърждение за сбърканите протоколи и че с флашката не може да се направи нищо. Каза го дори служебният премиер Гълъб Донев, а той трудно може да бъде заподозрян в някакво опълчение срещу ГЕРБ.

Не, разговорът си остана в този вариант. Няма значение какви са фактите, има значение какво се крещи и кой го крещи най-силно.

Няма как това да е компетентност. Но със сигурност може да е нещо друго - например злонамереност. И умишлено манипулиране на обществото.

Предвидими действия

Предвидимостта може и да е малко скучна, но създава и поддържа доверие. А именно това е нужно в политиката. Камарата промени в кодекса на второ четене в парламентарната правна комисия се случиха рязко, без предупреждение, в последния момент. Подобна политическа грубост няма как да не направи впечатление. По същия начин протече гласуването и в пленарната зала. В нощните часове стана ясно съгласието между ГЕРБ и ДПС машините да бъдат заменени със скенери. Пак по тъмно и неясно как тази уговорка се разпадна.

Самите нощни часове също са показателни. Чуете ли за среднощно заседание на парламента, да знаете – няма никакво съмнение, че битката е на живот и смърт. Все е било да се заседава по спешност до 21 часа, до 22, дори до след полунощ. До 7 сутринта не беше се случвало. А спешност нямаше.

Няма как това да е предвидимо. Това е обратното на предвидимо.

Последователност

Машинното гласуване се въвежда в България плавно, поетапно и с тежки родилни мъки от 2014 г. насам. Имаше проби в отделни секции, след това разширяване на обхвата им, след това смесено гласуване. Имаше бойкоти, съпротиви, съдебни битки, политически комплоти срещу тях, докато се стигне до планираното по закон пълно покритие на всички изборни секции през лятото на миналата година. За това време нито ЦИК, нито някоя от политическите сили установи сериозен проблем при гласуването с тези устройства. Още се помни репликата от ДПС „Не искаме човешки ръчички да пипат хартийки“. Въвеждането на машините в различни моменти бе подкрепяно и от трите партии, които днес ги обезсмислят.

Въпреки това БСП реши, че вече не ги харесва. ГЕРБ също. ДПС и те. Принципно не е забранено да промениш позицията си, ако е настъпила някаква промяна в обстоятелствата. Хубаво е обаче да дадеш сериозни аргументи за това. Основният аргумент срещу машинното гласуване днес е „Ама с машините може изборите да са манипулирани“. Наистина ли? А с хартиените бюлетини не може? Това граничи с обида към обществото. Също колкото и другия аргумент: „Ама те хората се объркват“.

Няма как това да бъде последователност.

Gaslighting стана дума на 2022 година в САЩ според престижната класация на популярния онлайн речник Merriam-Webster. Психологическият термин означава висша форма на манипулация, подмяна на действителността, грубо и продължително подвеждане. При gaslighting няма значение какво казва и прави манипулаторът, защото след това той е в състояние да каже и направи точно обратното. Да вярва убедено и да убеждава енергично и в двете противоположни версии. А ако жертвата окаже съпротива, да обвини за противоречието нея и нейните възприятия.

Gaslighting се използва от насилници и води до объркване, дезориентация, чувство за безпомощност и безнадеждност. Може да доведе до пълно психическо и физическо унищожение.

Все повече изглежда, че през последните години България е подложена на методичен и съзнателен политически gaslighting. Грозният процес по приемане на Изборния кодекс поразително прилича на неговия модел.

Крайната цел на gaslighting – съзнателна или не - е контрол и пълна победа над жертвата.

Скоро обаче може да не остане никой и нищо за побеждаване. Изглежда сякаш все повече приближава моментът, в който всички ще кажат като по Дъглас Адамс: Сбогом и благодаря за кодекса*.

Защото „земята“ (парламентарната демокрация) ще е унищожена. И вече наистина изглежда сякаш това се прави нарочно.

*“Сбогом и благодаря за рибата“ е заглавието на четвъртата книга на Дъглас Адамс от „Пътеводител на галактическия стопаджия“