Свидетелства на времето

"Свидетелства на времето" - Стопанските абсурди на българския комунизъм

От Николай Лефеджиев Николай Лефеджиев Водещ
ЛЕФЕ Стоп кадър на Euronews Bulgaria

Най-силното оръжие срещу лъжата е истината, а срещу заблудите – документите! В годините на комунистическото управление ДС и МВР слeдят всички и всичко. Въпреки тоталния контрол, шокиращите факти за загубите в социалистическата икономика не са изключение, а правило. Това разкрива проф. Вили Лилков в книгата си „Стопанските абсурди на българския комунизъм”. А „Пътят към комунизма минава през Кремиковци” – така гласи тогава популярният лозунг.

Проф. Вили Лилков: „Идеята за Кремиковци е дълбоко порочна от самото си начало, защото тя почива на фалшифицирани резултати от изследванията за съдържание на желязо в кремиковската руда. Другото е гигантоманията – много наши специалисти настояват да не е в този голям мащаб, докато руснаците казват „вие завод ли ще правите или ще си играем”. Така се налагат съветските технологии и години наред Кремиковци работи с внос на руда, което страшно оскъпява производството и от първите години той е нерентабилен, работи на планирана загуба. Към това се добавя и ниското качество на продукцията”.

В архивите на ДС се срещат данни за непрестанно текучество на работници, както и за ниска квалификация, което е огромен проблем за социалистическата икономика. А когато има текучество, службите не могат да търсят персонална отговорност за авариите и повредите. Пример за стопански абсурд е донесението на агент, че почти всички работни места в завода са заети, но не достигат работници.

Проф. Вили Лилков: „Това е агент „Вихър”, който дава анализ за състоянието на завода за абразивни инструменти „Димитър Филипов” в Берковица. Това е било едно необходимо предприятие за нашата индустрия, тъй като е било уникално за онези години, но то е работило с голямо количество брак. Няколко пъти е спирано, търсени са всякакви начини да се подобри производството, но поради текучеството на работната ръка, ниската квалификация, неспазването на тихнологиите и буквално заради разсипничеството, този завод в определение периоди е работил с 20% брак. Единият от анализите на този агент е, че всички работни места са заети, но пак не достига работна ръка. И така е било на много места!.”

За една от гордостите на социалистическото машиностроене –„Балканкар” - документите на ДС показват, че повече от 20 години се следва политиката „дайте да дадем”, да отчитаме обеми”. Това води до трупане на огромни загуби. Накрая, независимо, че страната има големи заводи и разполага с технически персонал, документите показват, че Балканкар е можело да работи само с държавна помощ.

Проф. Вили Лилков: „Само 37% от износа на електро и мотокари в капиталистическите страни успява да стигне до краен потребител, при това на кредит. Всичко останало залежава във външнотърговските ни фирми. А отговорът на министъра /тогава/ е : „За следващата година увеличете 2.4 пъти обема на производството!” Т.е. нищо, че сме изостанали, нищо ще правим остаряли модели, „продължавайте да бълвате производство”. Нищо, че губим от износа в капиталистическите страни и стоката продължава да залежава. А тя залежава в складовете в социалистическите страни. И какво се случва през 1989 г.? Генералният директор на „Балканкар” инж. Тонев пише един доклад до ЦК на БКП, в който казва: „Ние сме във валутна агония. Изкуството да се показва, че все още сме добре, не струва вече нищо”. Има драстични примери, които съм посочил в книгата, когато от отделни кари ние губим по 1000 – 2000 долара на бройка.”

Балкантурист е друга социалистическа емблема на родната икономика. ДС установява строг контрол върху туристическите обекти чрез гъста мрежа от секретни сътрудници, които следят всичко – хотели, ресторанти, барове, плажове, транспортни средства и кореспонденцията на туристите, но качеството на обслужването остава ниско.

Проф. Вили Лилков: „Това се непрекъснато се подчертава в документите на ДС – кражбите, лошото отношение на персонала, ниската хигиена, неподържането на базата. Има един доклад, в който един от западните туристи пише: „За българите е много по-лесно да изградят модерна база и комплекси, отколкото да осигурят добро обслужване на чужденците”.

Между другото в един период ръководството на „Балкантурист” решава да направи една инициатива като за стотици хиляди левове се отпечатват един бонове, наречени „Бон-усмивка”. Всеки чужденец, който идва в България, получава такива. Той може да ги раздава на администрацията, келнерите, камериерките и др.,от които е останал доволен. Събраните по този начин бонове ще е стимул за работещите в туризма да получават по-високо заплащане. Тази инициатива се проваля, боновете остават в туристите. Ужасни са примерите как българите, хората в и около комплексите, търгуват с долари, как са готови да се унижават за дребни парцали пред чужденците”.

Логично е да се запитаме защо са се допускали тези стопански абсурди, след като на партийно и държавно ниво се е знаело за корупцията, която е била повсеместна на всички нива. Отговорът го дават документите на ДС и ръководителите на БКП.

Проф. Вили Лилков: „Краденето в предприятията е невероятно. И тук е положителната роля на ДС, че тя е предотвратявала стотици, хиляди стопански престъпления, като така се осъществявал някакъв контрол. Ако не е имало Стопанска милиция и Държавна сигурност, тези предприятия щяха да фалират за много по-кратко време, тъй като в краденето и корупцията са били впрегнати едва ли не всички. Всичко това се е знаело! Комунистическата партия непрекъснато е търсела рецепти. Например ТКЗС-та – отначало те са били определяни като социалистическата форма в селското стопанство. След това се променя концепцията, създават се ДЗС-та, АПК-та, след това се стига до самозадоволяването. Но през всичките тези години те не смеят да пипнат „свещеният бик” в комунистическото учение – частната собственост на земята. Същото е било и в предприятитята.”

През 80-те години комунистическото ръководство се опитва да прехвърли собствеността на работническите колективи, но не да я направят истински частна. Говори се непрекъснато за конкуренция, но конкуренция между социалистически предприятия, т.е. държавният и партиен елит не променя базови неща. И точно тук се крие отговорът за абсурдите на българската икономика.

Проф. Вили Лилков: „Хората не са ги знаели тези неща. Те казват: „Това предприятие, когато го направихме, беше построено за стотици милиони”. Да, обаче то не струва вече нищо. И е пълно в България в такива предприятия. Между другото за някои хора е сложно да им се обясни. Те казват: „Не ми говори”! Но тогава да послушат поне Тодор Живков, който казваше накрая, че „социализмът е едно недоносче и всичко, което сме ви казвали за социализма все едно, че църният дявол ви го е казвал.” Поне това да разберат!