Създаването на елит в дадена нация, който да е двигател на общественото развитие, обикновено е дълъг еволюционен процес. Затова особено внимание у нас заема формирането на новата власт след 9 сеп. 1944 г., която не просто подменя, а унищожава стария буржоазен елит. Тук става дума не само елиминиране, но и за емиграция, интерниране или лишаване от свобода на неговите представители.

Първоначално той е почти изцяло идеологически и е изключително хомогенен. Но с течение на времето в него се оформят три генерации, твърди доц. Груев.

„Едната е т.нар. „димитровско-червенковска гвардия” – ветерани на комунистическата партия, някои от тях с доста драматична биография до 1944 г. Хора, родени в самия край на 19 в. И първото десетилетие на 20 в. След това имаме една втора генерация, която се асоциира с Тодор Живков и неговото обкръжение, макар той да е едно междинно поколение между първите и хората (партизани, ремсисти и други активисти, които той издига в управлението.С тях той довършва политическата си кариера до 1989 г. Третото поколение са техните деца и синове, което излиза на обществената сцена в края на 70-те и началото на 80-те години на 20 в. То се трансхформира после в посткомунстическия елит на прехода”, допълва доц. Груев.

В началната фаза комунистическият елит се формира от рекрутирането на определени групи от маргинализирани провинциални интелигенти и преди всичко от полуобразовани слоеве, които се намирали близо до комунистическото движение или след промяната бързо се включват в него.

Социалният профил на комунистическото движение преди и по време на Втората световна война го характеризира преди всичко като селски феномен. Количествените изследвания на редица български историци доказват, че от този профил се рекрутира основната част от бъдещата първа генерация от новия държавен елит.

„Чисто количествено не повече от 10-12% от партизаните са родени в градовете, а от този дял това изключително са евреи. Когато говорим за градски партизани, това са евреи. Сред тях почти няма работници. Големият проблем тогава на комунистическата партия, която се нарича работническа партия, е че почти няма работници”.

Пътят към върха на властовата пирамида преминава през овладяването на държавно-административния апарат. Затова още от самото начало Тодор Живков, като най-млад член на Политбюро на БКП, инвестира изключително много в изграждането на т.нар. партийна номенклатура, разделена на три – основна, контролно-отчетна и резервна. С нея вървят и привилегиите и облагите на комунистическата власт.

Част от нея става учредения през 1959 г. Комитет на активните борци против фашизма и капитализма.  Така всъщност прокламираното общество на равенството става все по-разделено, а разпростирането на системата от привилегии и върху децата на т. нар. “активни борци” превръща комунистическия елит в генетически. 

„Към 9 сеп. 1944 г. по съвсем приблизителни изчисления партизаните са били около 7 хиляди и приблизително двойно повече ятаци и помагачи, общо около 20 хиляди души. С всяко следващо десетилетие техният брой нараства и към края на съществуването на режима този брой надхвърля 80 хиляди. Ясно е, че приносът към комунистическото движение на всички тези хора е меко казано съмнителен. Но във всички случаи това е своеобразна „преторианска гвардия” на Живков, хора, получаващи някакви реални привилегии и съответно имат мотив и всички основания да ги бранят до последно”, казва още доц. Груев.

Трета генерация на комунистическия елит, стъпила на базата на системата от привилегии, възможности за много добро образование, родствени връзки и достъп до лостовете на властта ще се превърне в в новия посткуминистически елит на съвременна България.