Десетки колеги и приятели изпратиха днес Радослав Спасов и Николай Волев.

„Всички го наричахме бате Радко, защото към редица поколения той се държеше като грижовния по-голям брат, за някои буквално беше като баща. Изключително широко скроен човек, от тези, за които в любимия му край Ковачевица казват, че има сърце като планина. Наистина беше такъв. Беше един от най-талантливите оператори, създал своя школа. Много от операторите, които започнаха след него, а и тези, които могат да му бъдат деца, са били негови асистенти или са се допитвали до него. Напусна ни един от най-сърдечните и най-нормалните хора в българското кино“, каза режисьорката Иглика Трифонова. Поклонението пред Радослав Спасов (1943-2024) бе в църквата „Свети Седмочисленици“, предаде БТА.

„Беше един от най-близките ми приятели, чувствахме го като част от нашето семейство. Като талант, това е една от най-големите звезди на българското кино отпреди 1989 година. Най-важното е, че той е изключителен човек, много добър, със страшна грижа към всеки приятел или колега. Започнах своя път в киното с него и с Георги Дюлгеров, с него направих първия си филм като продуценти. Невероятна загуба е за българското кино и култура, за всички нас“, каза кино продуцентът Стефан Китанов.

„Помня го от дете. Той е много сериозна част от моя живот, макар и не от най-близките до мен хора. Това е човекът, с който моят баща е заснел най-много филми, и до последно се чувахме и виждахме с него. Много уютен човек бе Славчо. Само един оператор може да разбере какво е усещането зад камерата да има един човек, който те обича, обича актьорите, да се вгледа в тях – в душата им, в сърцата им. Затова всички много го обичаха – заради тази негова доброта, уютност, щедрост, непримиримост“, каза актрисата Ани Вълчанова.

„От него научих страшно много за операторската работа, как операторът трябва да работи в един филм, как най-важното нещо е емоцията. И когато трябва да снимаш, просто снимаш. Това го научих когато снимахме заедно „Пеещите обувки“, каза операторът Веселин Христов.

„Това е адски тъжен ден. Ние със Славчо сме работили няколко филма. Просто, за мен той е една изключителна личност – задълбочен, прям, с прекрасно чувство за хумор. Много, много интересен човек. Не мога да повярвам просто“, каза режисьорът и сценарист Киран Коларов.

По думите на кинокритика Тони Николов Радослав Спасов е бил невероятен човек и режисьор: „Имах щастието за кратко да играя в негов филм – „Пеещите обувки“. Помня го с този невероятен проницателен поглед към киното. Той знаеше какво да направи в киното. Виждаше красивото. Имаше много проекти. Съжалявам, че не успя да заснеме тази прекрасна любовна история на Яна Язова и проф. Александър Балабанов, която беше мечтата на живота му. Но Радослав Спасов направи страшно много за българското кино. От първия си кадър като втори асистент – оператор в „Бялата стая“ на дърветата край Националната библиотека, до последните филми, които създаде, той просто е нещо като кино енциклопедия на нашето изкуство. И, когато операторът се присъедини към режисьора, наистина като че се получава магията на киното“.

„Изпращаме много голям оператор и много добър режисьор, страхотен човек. Много добър приятел – повече от 48 години. Въпросът е не как ще го запомня, а че няма да го забравя, защото имаме толкова години заедно. И тук, и в любимата му Ковачевица, и в борда на „Бояна филм“. И ето днес си отиват двама от борда – и Славчо (Радослав Спасов) и Николай (Волев)“, каза режисьорът Евгени Михайлов.

Проф. Виктор Чучков разказа, че с Радослав Спасов се е запознал постепенно: „Всъщност първо го знаех от неговите филми като оператор, след това като режисьор и след това постепенно станахме приятели, и като един страшно отворен човек към младите хора – защото аз съм от друго поколение. Но ще го запомня и с това, че беше много отворен да общува, да помага и да прави тази връзка между поколенията в киното, което е много важно“, разказа той.

„Съвместно сме се борили за по-добри условия за българското филмопроизводство доста дълго време. Аз бях много близо покрай него и в българската асоциация на кинорежисьорите, и във филмовия център десетина години, преди финансирането на българските филми да излезе от криза. Той беше един от основните двигатели да се подобрят условията за всички и да се снимат много повече произведения“, добави Чучков.

По-късно днес бе и поклонението пред Николай Волев (1946-2024) – в храма „Света София“.

„Николай Волев беше много интересен човек, особняк, много горд, изключителен мъжкар, безкомпромисна личност във всеки един кадър, в който сме работили заедно. Имаше един невероятен талант – разкриваше фалша в зародиш. Много пъти, докато снимаме, в момента, в който започнем, той казва „Стоп! Фалшиво ми е!“ и започваме отначало. Докато не се получи това, което иска. Правили сме по 54 дубъла“, каза актьорът Христо Мутафчиев, председател на Съюза на артистите в България.

„Ще го запомня като един от малкото аристократи на българското кино и с това, че имаше един особен характер. Трябва да погледнеш по друг начин на този характер, за да разбереш, че зад него се крие много любов. Ще го запомня като човек, който никога не го беше страх да каже, че учителят по пеене не може да пее. Така че, дай Боже, младите хора да се учат повече от такъв тип страстни хора. Аз лично съм почитател на това, което той най-много обичаше в киното – да разказваш истории, в които, докато плачеш, можеш и да се посмееш. Това се опитвам да правя и аз в моите филми“, каза режисьорът Виктор Божинов.

"Той беше абсолютен хегемон като присъствие на цялата снимачна площадка. Тогава страшно много хора гледаха към него и заради сложността на това, което правеше. Едно време киното се правеше по съвсем друг начин, без дигитални технологии. За мен той ще остане такъв – истински търсещ, стараещ се да направи максимума от ситуацията човек. Вечно недоволен, в хубавия, в творческия смисъл на думата. Жалкото е, че хора като него си тръгват и остават празнина след себе си. Не само заради филмите, които тогава, в онези години е правил, а и заради целия му опит непрекъснато да търси и усъвършенства нещо повече от стандартните битовизми, които ни заобикалят, за съжаление", каза актьорът Иван Велков.

„Да не сте фалшиви – това беше донякъде лайтмотивът и на филма, който ни запозна, но и на целия му живот. Да се търси, колкото и да струва, колкото и да е сложна и болезнена истината и съвършенството. Не е лесно, но откаже ли се човек, губи всичко“, каза още той.

Актрисата Елена Петрова описа Николай Волев като изключителен творец, вселена, свят: „Николай Волев е един суров, безкомпромисен, категоричен, интелигентен режисьор, който не просто маркираше и показваше проблемите на обществото – директно бъркаше в раните в своите филми. Показваше системата, която по някой път унищожава човешки животи. Това, което съм научила от него, е да изисквам, защото изискваше много от артистите, от екипа си и това изискване трябва да бъде изпълнено наистина безкомпромисно. Това, което съм запомнила от него е „Всичко и докрай!“ Когато тръгнеш по един път, трябва да го извървиш докрай. И това е неговият живот – да живееш живота, да правиш кино и да обичаш на инат“.

„Ние сме приятели от много години. Той е може би от това златното поколение хора, които се родиха странни, чешити и талантливи. Странното е, че той има свой личен поглед към изкуството, човек с много таланти. Не е лаком за много а за качество. Такъв беше – пестелив в отношението си към изкуството – малко, но много качествено. Помня целия му път – колко му беше трудно, когато тръгна да прави „Козият рог“, защото Андонов вече беше направил с Катя Паскалева. И трябваше да направи много добра версия. Успя, според мен. Един такъв човек – на риска, но такива хора правят голямото изкуство. Те движат, те могат да правят крачка към опасното. Ще липсва на България поредният талантлив човек“, каза художникът и скулптор Вежди Рашидов.

Пред храма „Света София“, където беше изпращането на Николай Волев, имаше венци от министър-председателя, Министерството на културата, парламентарната комисия по медии и култура, Съюза на артистите в България, театър „Възраждане“, Столичната община, както и от БТА.