Образованието през последните 30 години у нас: Отпадна идеологията, но качеството на обучението не е на ниво
Николай Лефеджиев
Споделете статията
Целта на истинското образование е да разшири хоризонтите на хората, да ги научи да мислят и сравняват, да имат своята свободна оценка за света. По времето на комунистическия режим у нас в закона за народната просвета е заложено учениците да се „възпитават в социалистически дух, да се развива у тях научен обществено-политически мироглед, за да бъдат годни да изграждат социалистическото общество”. Тази идеологическа рамка е задължителна и на нея се основава целия процес на обучение.
Когато погледна назад си мисля, че тази рамка беше и доста пропусклива. Беше пронизана с идеологически схеми, тези пасажи се разпознаваха много лесно. Те бяха втъкани в останалата част от смисленото знание, но беше пропусклива и позволяваше да бъде заобикаляна, защото езикът има тази възможност и функция да заобикаля неудобните препятствия. Учителите говореха на „езопов език” – това е езикът на инакомислието и иносказанието. Но имаше учители, които говореха директно. Те се опитваха да превеждат думи като „народен”, „комунистически” и т.н. Превеждаха ги не за друго, а за да ги разбират техните ученици, за да може езикът на преподавателите да стигне до съзнанието на обучаваните и по някакъв начин да осмисли всекидневието им на четящи млади хора.
Рамкирано и пронизано от тоталитарната доктрина образованието преди 10 ноември 1989 г. е изтъкано с добавени към смисленото знание идеологически постановки. Още в самото начало на процеса на обучение тогава учениците започват да се ориентират да четат между редовете.
Мислех тези дни, че комунистическата идеологема трябва да бъде възприета като предшественик на изкуствения интелект, защото тя създаде цели езикови масиви от клишета, които трябваше да се запомнят и да се възпроизведат в подходящия момент. Общо взето се знаеше кой кой е. Цареше съответното лицемерие, което изглежда е болест на всяка система, но поне се знаеха добрите учители, честните хора, партийния секретар, доносниците. Сега като че ли това знание започна да се обърква. И оттук липсата на ориентири и ценности. Загубата на онова, което ние наричахме „компас на сърцето”. И когато загубим целта си и представата си за истина, ние влизаме в полето на лъжата.
Господството на комунистическата идеология изисква императивно да се спазват учебните програми, в които не попадат неудобните за режима писатели.
Забранените автори, както добре знаем от история на литературата, бяха много. Още от 1947-48 г. са съставяни подобни списъци и с това се занимаваше един комитет, чиято цел бе чистотата на литературното слово. Мнозина автори изпаднаха в немилост. Не говоря само за Змей Горянин и Чавдар Мутафов, а ще дам един по-пресен пример - един автор, който от скоро има честа да бъде в учебните програми като Атанас Далчев. Той дълго време живя в немилост, но пък това откри пред него хоризонтите на превода; направи божествени преводи от френски език. Идеологемата поставяше рамки и условия, но в същото време тя даваше известен простор на тези, които искат да мислят със собствените си глави, разбира се.
Когато едно поле е неразорано, върху него могат да поникнат бурени – така проф. Владимир Атанасов определи пропуските в знанията по хуманитарните науки на учениците през 45 години народна власт.
Когато не изучаваме миналото си, ние се опитваме да правим само едно – да повтаряме неговите грешки. Познаването на миналото е задължително и тогава няма да се чудим дълго дали да наричаме турското робство робство, дали да го наричаме присъствие, дали да му дадем определението отоманско владичество, както може би е най-коректната постановка... Историците са длъжници на образованието и то на средното преди всичко.
Краят на тоталитарните режими в Европа постави началото на промени в образованието у нас. У нас преходът бе по- плавен, но и по-мътен. Процесът на трансформация бе съпътстван и постоянни нормативни промени.
Кандидат-студентите в Софийския университет, когато постъпих в него след издържан конкурс, бяха 24 хиляди. Сега са 12- 13 хиляди. Какво сме направили през тези десетилетия? Загубили сме млади хора. Причините, които са в нас за това, можем да ги анализираме. Ние преди всичко непрекъснато променяме парадигмата на образованието – колкото повече я променяме, толкова по-трудно става на младия човек да избере специалността, в която да продължи образованието си. Нещо от кухнята и да ме прости Господ и ректора на Софийския университет. Много от специалностите в университета са представени по такъв начин, че един млад човек никога не би потърси образование тук. Това би могло да се избегне. И още нещо – преди 20 г. учениците бяха над 900 хиляди. Сега са около 750 хиляди, т.е. това е процес, в който малко бихме могли да се намесим. Но все пак бихме могли да се стремим да повишим качеството на живота, а това означава и повишаване качеството на образованието.
Реформата, която промени системата от преди 30 години получи популярност с формулата „парите следват ученика”. Според проф. Владимир Атанасов промяната остана само с количествения показател, а постоянната смяна на министри на образованието даде възможност на администрацията да прави това, което може най-добре – да се бори за своето оцеляване.
Продължиха т.нар. реформи в средното образование и особено в областта на учебните програми. Ако проследите в годините тези реформи, те се изразяват по следния начин – ще го визуализирам така: „преместване на книги от един рафт на библиотеката в друг”. Смятам, че цялата тази игра, свързана с изготвянето на нови програми, специално по литература, доведе до нещо, което може да се проследи през резултатите от държавните зрелостни изпити. Всеки може да си направи заключението сам. Тази година средният резултат от тях по български език и литература бе 3.93. Миналата година беше 3.97. През 2012 г. средната оценка беше 4.20. Какво сме направили за тези години? Ако сме променяли нещо, за да намалим резултатите на учениците, постигнали сме го.
Каквото и за говорим и анализираме за системата на образованието в България, неговото ниво зависи и от личностната мотивация на всеки човек, смята проф. Владимир Атанасов.
Това, което различава културния от природния човек е усилието. Културата изисква усилие! Да постигнеш нещо, да го предначертаеш, да му дадеш творчески облик, да развиеш себе си и с това да развиеш обществото. Това е като че ли най-важното, но трябва и държавна грижа, която не трябва да се изразява в друго, а да се стимулира и здравеопазването, и образованието. Преди избори тези неща се изтласкват на преден план, афишират се богато, а след това остават на края на таблицата на бюджетирането.
Българското образование в момента има голям шанс. Виждаме как много млади хора, завършили европейски университети, се връщат у нас. Преди време си мислех, че европейското образование е нещо като панацея. Днес казвам : „Заповядайте, върнете се! България е по-доброто място за живот и за личностно развитие!”, казва още проф. Владимир Атанасов.
Споделете статията
