„Това е войната на Сатаната с Бога.“ Думите са на митрополит Донецки и Мариуполски Сергий.

„Бях свидетел как животни ядат тези тела. Видях как разстрелват граждански колони. Как убиваха деца. Как убиваха бременни жени“, спомня си Антон Довгопол от Ирпин. „Беше ужасно, трупове се търкаляха по улиците. Внучката ми е живяла в мазето, само на 8 години е“, допълва Лена от Буча.

Владимир Путин обяви началото на своята специална военна операция на 24 февруари 2022 г. А светът се събуди с новината, че войната отново се е върнала в Европа.

Руската армия решава да настъпи от три места - към сърцето на Украйна - Киев през летище Антонов; към Херсон - вратата към Черно море през Днепър; и през Мариупол - към окупираните сега територии.

Напрежението, трупано с месеци по границите на Украйна, се изля под формата на ракети, танкове и хиляди войници, които преминаха от другата страна, в чужда държава и започнаха да сеят невиждана от години разруха. Милиони украинци се събудиха от звука на взривове и в паника тръгнаха към убежищата.

Година след началото на войната екипът ни отпътува е в Украйна,за да види ситуацията в най-тежко атакуваните райони.

В Киев обстановката е коренно различна от преди година. Макар и временно изоставена от голяма част от жителите си, на пръв поглед столицата прилича на нормален европейски град. Но барикадите по улиците, военните и сирените за тревога прекъсват илюзията за мир.

В Украйна казват на шега, че всеки уважаващ себе си град има на централния си площад поне един танк. Тези оръжия реликви до преди няколко години символизираха борбата за свобода по време на Втората световна война. Днес тези думи, погледнати от централния площад на катедралата „Света София“ в Киев звучат още по-актуално. Там са струпани изгорените руски танкове и оръжия, които отново напомнят за украинската борба за свобода. Следите от руските ракети в Киев властта заличава бързо, за да пази до колкото е възможно психиката на народа си. Само на 25 километра на запад обаче гледката е коренно различна.

Ирпин е мястото, където се сблъскват най-силно близо до Киев руските и украинските военни сили. Това е едно от местата, където са документирани и военни престъпления, извършени от страна на Русия.

90% от жителите на Ирпин са евакуирани още в първите дни на войната. Сред тях са Юрий и баща му Виталий, които за кратко намират убежище в Западна Украйна. А когато се завръщат в дома си, от него са останали само руини.

„Тук виждате следите от обстрела. Цяло парче от стената на къщата беше отнесено, а аз го построих наново сам. Първите блокове взех изхвърлени от разрушените домове на други хора. Разрязвах ги и така строях“, разказва пред екипа ни Юрий.

Той прекарва целия си съзнателен живот в този дом. А сега сам го възстановява – парче по парче, за да се завърнат у дома и децата му. Сега, пръснати из Европа.

Все още зеят раните на руската окупация година по-късно. Виждате в какво състояние е домът на Юрий година по-късно. Тук е живял той заедно със своето семейство – с дъщеря си и с тримата си внуци. Виждате до мен отломките от срутванията на този дом.

Докато тече разговорът с Юрий и баща му, започна поредният сигнал за въздушна тревога. Звук, който носи спомена за началото на пълномащабната война.

„Когато започна войната, с жена ми две седмици се криехме в мазето. В него нямаше нормални условия за живот, беше много студено. Къде да бягаме сега? Не се знае колко ще продължи въздушната тревога, но вече не искаме да рискуваме да заминаваме отново“, допълва Виталий.

Директорът на болницата в Ирпин Антон Довгопол е един от последните, които напускат града по време на окупацията.

Още в началото на войната съпругата и децата на Антон Довгопол се евакуират от Ирпин. И в продължение на 10 дни той не знае нито къде се намират, нито дали са живи... А през това време от всички краища на Украйна пристигат видеоклипове на прегазени от танкове цивилни коли, разстрелвани коридори за евакуация и информация за отвлечени деца. За щастие семейството на лекаря успешно достига сигурно място на запад от Киев. А докато те пътуват, Антон Довгопол преживява ужаса в Буча и Ирпин - гледки, които потресоха целия свят.

На печално известната ул. „Яблонска“ в Буча след оттеглянето на руските войски са открити трупове на хора, застреляни от упор. На хора със завързани ръце, изгорени, съблечени, ограбени и изоставени непогребани тук.

„Забраняваха ни взимаме тези тела. Бях свидетел как животни ядат тези тела. Видях как разстрелват граждански колони. Как убиваха деца. Как убиваха бременни жени“, спомня си Антон Довгопол.

Когато разбира, че ще бъде евакуиран, лекарят моли руските военни да погребе поне част от разстреляните по улиците на Буча и Ирпин. На 10 март получава разрешение да създаде масов гроб, станал известен като "Братска могила". За един ден изпраща в черни чували в последния им път 67 убити.

Антон Довгопол е и сред първите жители на Ирпин, които се завръщат след края на руската окупация. А гледката, която заварва в болницата, спира дъха му. „Така изглежда мародерството. Всички врати са отворени ....“

„Украйна няма право да не победи. Защото тогава просто няма да има Украйна. А да бъдем подвластни на онези кучета, които не знаят как да живеят, които не знаят какво е тоалетна, не знаят какво е микровълнова, които не разбират какво е интернет, за нас като процъфтяваща държава е просто невъзможно“, смята лякарят.

33 дни под руска окупация. 33 дни, които в Буча никога няма да забравят. Равносметката е тежка – 1400 загинали украинци, от които 37 деца по данни на украинските власти.

Срещаме Лена на ул. „Яблонска“ до дома на нейна приятелка, по който още личат следите от руските куршуми. Със сълзи на очи тя ни разказва, че нейният син е един от хилядите украинци, призовани на фронта.

„Имам един син. Един-единствен син. Дядо ми не се върна от войната. Загина през 43-а година от ръката на германците. Баща ми почина през 71-а година. Бях на 7 години и израснах без баща. Синът ми остана без баща на 16 години. Не искам и внучката ми да остане без баща...“, плаче Лена.

Но те не се предават. Желанието за живот, за бъдеще е по-силно от мъката и разрухата. Знаят, че ако се предадат, всичко ще свърши. Година след началото на руската инвазия съседната ул. „Вокзална“  прилича повече на строителна площадка. С част от даренията от цял свят в подкрепа на Украйна средства на всички жители на града са предоставени материали, за да възстановят домовете си. Някои от тях – разрушени изоснови. Огромни пожари са изпепелили тук десетки домове, изпепелили са дърветата около пътя. Буквално не е останало нищо след руската окупация. Хората са се крили в мазетата си от страх да не бъдат убити от руските войници.

„Така изглежда ул. „Вокзална“, близо до 9-о училище. Тук има спирка, а ето я и оградата ми. Бившата. На 30 метра от нея 9 танка са напълно изгорели. “„Ето такава е обстановката. Покривът ни е отнесен. Навън е неописуемо. Оградата ни гори. Догаря руската техника на улицата. За съжаление почти нищо не остана от нашия дом“, казва Сергей.

„Нашата артилерия и „Байрактар“-ите ги спряха на моста. И тук започна страшен бой. Всичко гореше, металът се взривяваше. Откъснатите ръце и крака на рашистите бяха навсякъде, дрехите им – по дърветата, парчета техника...“, пък разказва Лариса.

Тя е била в дома си в Буча, когато в края на февруари пристигат руснаците. „Живяхма в сарая зад къщата, защото нямаше нито ток, нито, вода, нито газ. В къщата беше много студено. Палехме огън навън и така си готвехме храна. Летяха снаряди непрекъснато. Седях на входа и четях и ги виждах по улицата как летят – ето толкова големи бяха (показва). Много беше страшно.“

В началото, когато надеждите, че Киев ще падне за три дни са живи, руснаците не проявяват агресия към местните. После ситуацията бързо се променя.

„Добре че успях да сваря 10 яйца и 10 картофа и имахме парче сланина. Когато отново ни затвориха в сарая, не ни разрешаваха да запалим огън, за да сготвим. Не ни разрешаваха да излизаме. В ъгъла имаше кофа... за трима души. И така... ядяхме на ден по едно яйце, режехме по един картоф на две и слагахме малко сланина.“

Плановете на руснаците пропадат. Пътят им е пресечен. А година по-късно животът в Буча бавно се завръща към нормалното. Но споменът за преживяното никога няма да избледнее. С войната не се свиква. Ние, вие, всички от другата страна на екрана гледаме картините от Украйна всеки ден. Картини, които за украинците са техния живот. Ужас, в който те живеят. Всеки ден. Всеки час.

Тук се срещат съдбите на хиляди избягали от най-опасните места в Украйна. Днипро посреща търсещите сигурност от разрушените им домове на изток. Превръща се в разпределителен хъб за военна и хуманитарна помощ. В университета в града срещаме Владимир. Още от 2014 г. той е доброволец в „TakMed Team“ и провежда обучения за даване първа помощ. За него спасяването на живот е кауза.

„Занимаваме се с това, за да може военните, които рискуват живота си, а и цивилните да бъдат добре подготвени. Защото в Украйна няма безопасни места – непрекъснато има обстрели и опасни ситуации. Хората трябва да знаят как да спасят живота си – своя, на своите близки и на всички пострадали“, разказва доброволецът в Takmed team Владимир. На обучението идва Александра. Само след две години тя ще стане офицер в украинските военни сили. Според нея никъде в Украйна не е безопасно, затова трябва да знаеш как се спасява живот.

„Моят път е да се боря с руската агресия за независимостта на украинския народ. Да воюваш не е страшно. Страшно е да бъдеш под окупацията на чужда държава“, казва тя.

За някои хора в Украйна руската окупация започва преди години. Такава е ситуацията за семейството на Инна, Дима и дъщеря им Ева. Те са от Крим - сърцето на конфликта. Влизаме в дома им, където разбираме, че враждата между руснаци и украинци в Украйна е табу.

Инна и Дима се запознават през 2008 г. Тя е украинка, а той – руснак от Москва. Дима напуска окончателно Русия преди 10 години. А войната ги преследва през целия им път.

Двамата живеят в Крим до 2014 г.. Когато войната идва при тях за първи път.

„Намирахме се там, когато влязоха „зелените човечета“. Всичко се случваше пред очите ни. Разбрахме, че трябва да заминем. Нямахме желание да останем там. Руският мир не е за нас. Не искахме да живеем под руско управление. Мъжът ми напусна Москва. Избяга от Русия в Крим, а Русия отиде да го вземе от там“, казва Инна. „Избягахме тук, а Русия дойде и тук“, допълва Дима. От 2014 г. домът им е в Днипро. Преди 24 февруари никой от тях не вярва, че войната отново ще ги застигне.

„Напрежение преди това имаше, висеше във въздуха. Но до последно не ни се вярваше, че това ще се случи. Имаше взрив съвсем близо до нас. Оказа се, че това е летището на града. Всъщност е доста далеч от дома ни, но ни се стори, че е направо на улицата до нас. Чудехме се ако ракета попадне в дома ни, какво ще правим, имаме дете. В началото имаше много силна паника, навсякъде се появиха опашки“, допълва Инна.

Когато чуват първия удар в града, решават, че пределът е преминат. И отново заминават – още по на запад. Решават да бягат... отново. Няколко седмици остават при свои близки в Западна Украйна. Но не издържат дълго далеч от дома. Връщат се вкъщи, където животът им продължава почти по старому. Канят ни на чай и домашен сладкиш, когато питам Дима как се отнасят към руснаците в Украйна.

„През всичките години откакто живея тук никой не ми е казал да говоря на украински и не ме е питал защо говоря на руски. Когато хората виждат, че не говоря украински, преминават на руски, за да мога да общувам с тях. Още повече заобичах украинския народ, отношението между хората е много добро“, казва Дима.

Пълномащабната война променя осезаемо живота на 9-годишната им дъщеря Ева. Сега тя може да се среща със съучениците си онлайн, а любимия си балет тренира пред екрана на компютъра.

Животът за семейството на Инна и Дима не е същият от началото на войната, макар и ракетите да подминават техния дом. Не същия късмет обаче имат десетки други жители на Днипро.

Освен дом на хиляди бежанци от ужаса на войната в Източна Украйна, Днипро е и мястото на една от най-смъртоносните атаки от началото на пълномащабната война.

„На 14 януари през нощта тук върху тази сграда пада ракета, която унищожава зданието почти напълно.“

Олга оцелява като по чудо. Спасяват я случайността и нейният съпруг. “10 минути преди страшната трагедия мъжът ми ме извика в съседната стая. Много настойчиво ме викаше”, разказа тя.

Днес Олга живее втори живот. Седмици наред се възстановява от рана, на милиметри от окото. И си спомня за дома си на изток – в Херсон. И за живота в окупация.

„Херсон беше окупиран в първия и втория ден на пълномащабната война. Наложи ни се да останем в окупация около два месеца и половина. Това беше ужасен период, през който преминаха всички жители на града. Беше невъзможно да избягаме. Бяхме приклещени между морето, реката и окупирания път. Когато се появи първата възможност да избягаме, го направихме. Беше много трудно, нямаше коридор за евакуация. Хората тръгваха на свой риск. Взривяваха се коли, разстрелваха се хора на улицата. Ние трябваше да нощуваме в полето повече от пет дни, за да получим възможност да тръгнем. А когато го направихме, мислехме, че най-страшното е отминало“, казва още Олга.

На запад от ада бяга и отец Сергий. Пътят му тръгва от Донецк още през 2014-а.

Сега вторият му дом се казва Мариупол. Но войната го застига и там. „Не мислех, че ще има пълномащабна атака. Бях убеден, че ще устоим. Мариупол беше защитен от три отбранителни линии. А когато дойде руската авиация и започнаха да падат бомбите – това беше най-страшното нещо, което съм виждал. От коработе започнаха да долитат ракети, които разрушаваха болници, социални центрове, занимални за деца и родилни домове“, допълва отец Сергий.

Знае, че след тези атаки няма да има достатъчно живи тела, чиито души да спаси. Тогава взима решение да замине отново – този път бяга в Днипро. Тук основава най-големия църковен благотворителен център. Между 2000 и 3000 души се редят на опашка всеки ден, за да получат най-необходимото – храна, топли дрехи и завивки. А често най-необходимото се оказва разговор – за спасението на душата, а не на тялото.

„Там, където падат мини, където мините разкъсват на парчета телата на близките и семейството ти, в окопите и болниците няма атеисти. Много от хората, които не ходеха на църква, но бяха вярващи в душите си, след като видяха смъртта и разрухата започнаха да се молят: „Господи, спаси нас, спаси децата ни, спаси нашата Украйна, нашия Мариупол“.

Битката си за спасение на душите на пострадалите от войната отец Сергий води всеки ден. Облечен не с военна униформа, а с расо, той отслужва литургии в близък до Днипро манастир. Но често пътува на изток – по-близо до ада на войната.

„Това е войната на Сатаната с Бога. Ако някой заповяда на нашите войни да грабят или да убиват, те няма да го изпълнят. Преди два месеца бях в една от деокупираните територии. Един от свещениците ми разказа, че руските войници завързали ръцете на над 100 души и ги разстреляли. Без там да има нито един военен. Нито един. Сред убитите били дядовци, баби, деца на 3,5,10 години. Нормални хора не могат да избиват невинни. При мен дойдоха оцелели жени. Едната от тях ми каза: „Владика, вижте, бременна съм. Руснаците ме изнасилиха. Грях ли ще бъде да направя аборт?“ Виждате ли през какво преминават хората? И когато ме питате може ли човек да причини това на друго човешко същество ще ви кажа: Това не са хора. Това са слуги на тъмнината. А на онези, които казват, че украинците и руснаците са един народ, ще отговоря: това не е вярно. Видях дете на 7-8 години, чиято глава е отрязана, а на стената до него беше написано на руски: „Кой ви разреши да живеете толкова красиво?“. Тогава аз ще ви попитам – братя ли са ни те? Сестри ли са ни? Защо убиват нашите деца?“

„Децата видяха всичко. Видяха как загиват техните семейства и приятели. Много от тях идваха с домашните си любимци – някои от тях без лапа, без ухо. Децата преживяват много тежко всичко това. Особено когато идват без мама или татко, които са загинали“, допълва Сергий.

Тези деца някой ден ще бъдат наричани „децата на войната“. Ще се пишат книги за техните спомени от ужаса, за загубата на техните близки, родители, приятели. Но днес те трябва да знаят как да останат в безопасност.

Центрове като този в южния град Николаев работят на стотици места в Украйна. За да могат да бъдат децата отново заедно. Но войната е с тях и тук – в убежището под земята.

"Затворени са детските градини, затворени са училищата и занималните за деца. Децата обаче имат нужда да продължат да се развиват и да общуват едни с други", казва Сергей Иванов - координатор на пространството за деца в Николаев.

Екатерина е от Херсон, но вече няколко месеца живее в Николаев със семейството си. Не за първи път води 7-годишното си дете в центъра. Разказва ни, че децата в Украйна знаят, че в тревата не се ходи, а в гората е опасно дори на пикник. Няма да ви покажем лицето й и променяме гласа й, защото Наталия се притеснява, че руснаците преследват осмелилите се да говорят публично.

Година след началото на пълномащабната война в Николаев е спокойно. Със звука на сирените за тревога са свикнали всички, а голяма част от жителите на града вече са се върнали у дома. Нощем в града не свети нищо, а първите етажи на сградите са заковани с дървени плоскости. Тук се стичат и хиляди бежанци от Херсон и Мариупол в търсене на безопасност.

Точно преди година обаче фронтовата линия минава на километри от града. Николаев се готви за улични боеве.

„Всички, които не искат да живеят под чужда власт – призовавам ви да се присъедините, защото това е реалният път към спасението. Защото те няма да дойдат, когато виждат, че мирното население не се радва да ги види“, призовава Виталий Ким – ръководител на областната администрация на Николаев.

След този призив на областния управител на Николаев Виталий Ким стотици мирни жители се включват в отбраната на града. Организацията поема музикантът Володимир Алексеев.

„Трябва ни всяка помощ, която ще ни помогне да укрепим града срещу наземна атака. Ще имаме подкрепа от военните, но ни трябват мирни, силни ръце, които ще могат максимално бързо да укрепят входа към града ни“, казва той.

И това става факт. За часове метални блокпостове се издигат около входовете на Николаев.

Почти 200-годишната сграда на Дома на офицерите на флота (ДОФ) става дом на доброволците, които събират хуманитарна и военна помощ, правят коктейли „Молотов“, за да защитават града си.

„Тук имаше барикади навсякъде, пътят беше блокиран. Готвехме се за улични боеве. Бяхме готови да се отбраняваме в случай, че нахлуят по централните булеварди на града. За щастие не ни се наложи да използваме всичко, което бяхме построили.“

Преди войната животът на Володимир се върти около джаз музиката и културния живот на Николаев.

Днес дните му минават в ДОФ, където заедно с десетки доброволци организира и изпраща хуманитарна помощ на изток – към най-пострадалите райони в Украйна. Само допреди няколко месеца Николаев е рускоезичен град, но днес по улиците му се чува само украинска реч.

„Никой не ни е забранявал. Просто хората не искаха да имат нищо общо с руската музика, с руската култура, с руската литература. Не мога да го опиша с думи. Но в Украйна се шегуваме, че трябва да благодарим на Путин за това, че обедини както никой друг Украйна и украинците“, казва още Алексеев.

Преди освобождението на Херсон през ноември миналата година Николаев беше едно от най-опасните места в Украйна. Тогава руските обстрели бяха ежедневие, а статистиката за загиналите и ранените набъбваше всеки ден. 9 души загиват в тази сграда на 29 юни.

„Виждате последствията от този обстрел, случил се тук през лятото. Ракета пада в 6,20 часа сутринта. Убива деветима души на място, включително и доброволец от Червения кръст, който е дошъл да помага.“

„Чухме жужене като от тих мотор. А след това дойде взривът. А един от съседите ни викаше толкова силно... Беше затрупан. 12 дни беше в изкуствена кома. Слава Богу сега е в рехабилитационен център и ще оцелее“, спомня си Наталия от Николаев.

По официални данни на ООН близо 9000 цивилни са загубили живота си от началото на войната – град с население приблизително колкото Банско или Етрополе е заличен. Голяма част от убитите са деца.

Над 8 милиона са бежанците, регистрирани в различни държави в Европа. С милион повече от населението на цяла България.

Всички те бягат на запад от ада. Но голяма част от тях гледат на изток – към дома, в който искат скоро да се завърнат.