„Свидетелства на времето“: Полемиката „за“ и „против“ Паметника на съветската армия
Николай Лефеджиев
Споделете статията
Паметник на признателност или паметник на националното унижение? Полемиката за и против паметника на съветската армия не е спирала след решението на Столичния общински съвет през 1993 г. за демонтирането му. 30 години по-късно то бе потвърдено от мнозинство от общинските съветници в София. В това издание на „Свидетелства на времето“ колегата Николай Лефеджиев ни връща към идеята за създаването му и представя гледните точки на противниците и защитниците на монумента, извисяващ се в центъра на българската столица.
Паметниците се издигат да напомнят на следващите поколения за събитията преди тях. В българската столица от десетилетия чуждите паметници преобладават и заемат централно място в нея.
Ние празнувахме 145 години от Освобождението си пред коня на един руски император. Зад него блестяха кубетата на катедралния ни храм, посветен на един светец, неизвестен в православния свят вън от поместната православна руска църква. Обградени сме с булеварди с руски имена –„княз Дондуков-Корсаков”, наследил княз Черкаски като ръководител на окупационното правителство на освободената през 1878 г. България; имаме улица „Граф Игнатиев”; имаме улица „Ген. Гурко”, който поляците ненавиждат, поради това, че с кръв е потушил тяхното въстание. Имаме десетки подобни... Руски паметник, паметник на руските доктори в Докторската градина. Столицата на нашата независима държава продължава да бъде под „символична окупация от Русия” или ако се изразя на езика на съвременните руски идеологии - ние сме една формално несъстояла се, но потенциално винаги готова територия на „руский мир.
Най-спорният паметник през последните почти 70 години у нас е този на Съветската армия в София. На 4 октомври 1949 г. Министерският съвет, начело с Васил Коларов, приема решение за изработване му. Планът е за малък постамент някъде в центъра на града, но вместо това монументът е изграден от висока 37 метра пресечена пирамида, върху която се извисява 8-метрова фигурна скулптурна композиция – съветски войн с автомат „Шпагин“ в ръка и видимо по-дребните от него български работник и майка с дете. На фронталната част е монтирана плоча с надпис „На Съветската армия освободителка - от признателния български народ". Открит е на 7 септември 1954 г.
Българският народ, да го кажа по-простонародно, хабер не е имал какво ще пише на този паметник. Това го е решила Българската комунистическа партия, която не е нищо друго, освен поделение на КПСС. Никакво признание българският народ не е отдавал на „руските братя-освободители”. А и собствено от какво са ни освободили те през 1944 г. не е много ясно...
Съветската армия не влезе в България като освободителка, така, както лъжовно твърди този вече полуразрушен надпис. Тя навлезе като армия на държава, обявила война на България. А през цялата Втора световна война България води балансирана политика, начело с цар Борис III, който е сдържал по всякакъв начин натиска на Хитлер нашата страна да изпрати войски на Източния фронт и да обяви война на Съветския съюз. Напротив! И Соболевата акция през 1940 г. показва, че България е била леко открит двор и по време на Втората световна война за руското влияние. Ето сега тези дни честваме 80 години от спасяването на българските евреи. Кажете ми в коя фашистка държава обществото ще излезе, ще протестира и ще застави държавните власти да отменят депортацията на евреите. Какъв фашизъм? Да, имало е профашистки организации и уклони... Това обаче е част от ситуацията, в която се намираме по време на Втората световна война.
В някои европейски столици като Берлин и Виена съществуват и до днес мемориали, посветени на загиналите войници от Съветската армия по време на Втората световна война.
„Първо, Австрия и Германия, като част от Третия райх, са победени държави. Това е едно и второ – ако сравним паметниците са доста по-миролюбиви, образно казано, отколкото този съветски войник, който размахва заплашително оръжие над главите ни”, казва Горан Благев.
„Дали паметникът в Берлин се извисява толкова високо в самия център? Дълбоко се съмнявам. Тук имаме един агресивен символичен жест. Това е най-високият, най-големият паметник. Впрочем нека да кажа, тези, които преди дни протестираха пред общината, маргинално агресивни, твърдейки, че сме под колониална зависимост на САЩ и ЕС, могат ли да ми посочат площадите, улиците или паметниците на американци, на европейци... Аз се сещам само за паметника на Гарибалди, който едва се забелязва на площад „Гарибалди” и който все пак е герой от 19-и век”, смята проф. Калин Янакиев.
Паметникът на Съветската армия е дело на един от най-язявените български архитекти и скулптури, сред които Васка Емануилова, Иван Фунев, Васил Зидаров, Любомир Далчев. Именно той пише пише писмо до проф. Александър Янчулев, тогава квет на София, в което пита: „Редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението?”
Този паметник не е част от националната ни историческа памет, а памет за нашия национален позор. Все пак през тези 45 години между 1944 и 1989 г. бяхме под формена, истинска окупация от Русия. Знаете ли коя е единственият независим акт, който сме извършили по това време? БКП независимо е поискала да стане 16-та република на СССР. Трябва да благодарим богу горещо, че от Москва са неглижирали този наш единствен независим акт. Друг не сме имали! На нас са ни назначили от Москва Георги Димитров, с характерно ударение на втората сричка, за да е по-руско. След това те сами са ни „освободили” от него като са си го отровили някъде. Те са ни назначили рабфаковецът Вълко Червеков и пак те са ни „освободили” от него през 1956 г., назначавайки нищожния Тодор Живков, за да ни „освободят” и от него чрез своя агент Андрей Луканов през 1989 г. Това е паметник на националния ни позор.
На противоположното мнение са защитниците на паметника на Съветската армия, които емоционално аргументират негово оставане и са против взетото от Столичния общински съвет решение за неговото демонтирането.
Не бива да се унищожава историята. Ние, които участвахме във втората фаза на Втората световна война и победихме фашизма в Европа, спасихме Европа, живяхме 70 години в мир, строихме и съграждахме. Днес отново се надига фашизмът. Не го осъзнават много от хората. Аз съм тук, защото и баща ми е участвал във тази втора фаза на войната. Ние четири деца го чакахме да се върне. Върна се осакатен и до края, без никога да е членувал в каквато и да е партия, беше за Съветския съюз, който ни освободи тогава и ни помогна да запазим територията си.
Това събиране днес не е просто едно събиране, за да защитим паметника, а ние водим война. Даже не за миналото и историята си, а за бъдещето, за паметта на тези, които идват след нас. В никоя цивилизована страна не се води война с паметници. Това е наша памет и на нашите поколения. Ние трябва да сме благодарни на тази армия, която някои днес се опитва да нарече армия окупаторка, а в действителност не бива да забравяме, че Съветският съюз беше принуден да обяви война на България на 5 септември 1944 г. Не защото искаше да воюва с България, защото по договореност с т.нар. съюзник Уистън Чърчил и президентът на Турция Инюню на следващия ден 6 септември в България трябваше да навлязат 16 турски дивизии, струпани на нашата граница – много повече, от това, което имаше българската войска. Нашата страна щеше да бъде окупирана може би завинаги от Турция.
„Дали ако в България по някаква причина беше останал някакъв паметник, свързан със съюзничеството ни с Хитлер, той щеше да остане? Преди 9 сеп. 1944 г. бул. „Витоша” е бил наименуван на „Адолф Хитлер”. Трябваше ли да остане? Трябваше ли да остане като „Йосиф Висарионович Сталин”, както е бил прекръстен след 9.IX.? Варна трябваше ли да остане с името Сталин? Това е абсурдно, особено в днешно време, когато Русия отдавна не е дори комунистическа страна, а е формено фашистка. Тя в момента извършва престъпления, сравними с онези на нацистката армия и то на същата територия, когато тя ги е извършвала. Да почитаме нещо, което се е променило по такъв начин е според мен недопустимо”, размишлява проф. Янакиев.
„Представете си в Пловдив паметникът на Альоша се извисява на десетки метри и едно паметниче на Васил Левски някъде долу в ниското. По-голям цинизъм и по-голямо национално унижение от това не виждам. Аз неведнъж съм напомнял и няма да спра да го правя: Къде и какви са паметниците на нашите национални герои? Те са в пъти по-ниски от паметниците на съветската армия. Това не е ли национално унижение? Искам да попитам онези дни тези, които бранят с червени знамена този паметник къде е вашият патриотизъм, това не може да е патриотизъм – слугуването, раболепието пред една чужда власт”, категоричен е Горан Благоев.
Решение за демонтажа на паметника на Съветската армия в София има още от 1993 г. на Столичния общински съвет. 30 години по-късно то бе потвърдено с мнозинство то общинските съветници. А какво ще направи държавата, чиято собственост е монументът?
„В този момент в разгара на предизборната кампания политиците не трябва да противопоставят хората едни на други. Трябва да търсят съвместни решения, така че по най-добрия начин историята да бъде предмет, който изучаваме и чрез който помним нашето минало, нашите събития, нашите герои, от които да се учим. Така че политиците нека да оставят тази тема за след изборите, в спокойно обстановка да се вземе най-правилното и най-точното решение”, смята служебният министър-председател Гълъб Донев.
Споделете статията
