Децата, които оцеляха - български евреи разказват как бяха спасени
Йоана Георгиева
Споделете статията
80 години от спасяването на българските евреи честваме днес. Денят е обявен и в памет на жертвите на Холокоста. История за унижението, ограниченията и спасението, разказват българските евреи, които не заминаха за лагерите на смъртта.
Този, който спаси един-единствен живот, спасява целия свят, гласи стара еврейска поговорка. В нощта между 9 и 10 март преди 80 години България “спаси света” 48 хиляди пъти.
„Цяла нощ изживяхме най-трудните моменти, да чакаш почти смъртта“, разказва проф. Рахамин Шекерджийски - спасен от депортация в лагерите на смъртта.
„Но, оцеляхме“, добавя Сабат Исаков – друг спасен.
След започването на Втората световна война Европа се разделя на две. По това време България пази неутралитет. Преждевременно обаче нацистите превземат територии, а натискът за присъединяването към Тристранния пакт става все по-голям.
Германците като влязоха в Кюстендил, тръгвайки към Македония… бяха музики, цветя, речи, ние децата ги посрещнахме. Спираха за малък отдих в еврейската махала, отношението не беше лошо, като на деца, даже и шоколади ни дадоха. Но след тяхното изтегляне пазарът се изпразни. Започнаха опашките, липса на хляб, липса на продукти. И изникна законът за защита на нацията. Първият резултат от този закон беше да ни поставят значките. Да ни маркират с големи шестоъгълни значки. И от този момент започна един кошмар.
През 1941 г. на евреите се налагат редица ограничения. „Забранява се на евреите от Кюстендилската градска община да пазаруват от магазините и пазара по-рано от 11 часа всеки ден.“ „Да посещават следните обществени места: кината: в неделя и други празнични и официални дни, както и никакви танцови забави и вечеринки, движение: по площада „Св. св. Кирил и Методий“ и бул. „Тодор Александров“, освен по работа.“
„Започнаха да минават самолетите за бомбардиране на София, те нощно време се виждаха. И едно бучене грамадно, много силно. те са стотици и искахме да се скрием в скривалищата, дето моите родители са го копали и са го правили, но там пишеше на входа “за евреи забранено”, така че и там не влязохме… но оцеляхме“, спомня си Сабат Исаков.
„Нашите граждански права, бяха сведени до минимум, трябваше да се движим на определени места, трябваше да носим значките, имахме вечерен час, нямаше как да ходим в ресторанти, но имаше места, на които можеше да отидем. Аз мисля, че Дупница беше най-толерантният град.“, смята проф. Рахамин Шекерджийски.
Татко ми веднъж ме заведе на кино, нямаше табела, не я ли е видял, не знам. И точно преди да загасне осветлението се чува един мъжки глас - “ако има евреи в салона - да напуснат”. Може би всички са ни съчувствали, не знам, но реакция нямаше. Всички се бяха обърнали към нас и тогава излязох със сълзи.
Ние бяхме под специален режим, хранехме се с хляб, който се приготвяше от люспите на слънчогледа, който не можеше да се понася.
Рахамин и Сабат са едва на 8 години, когато започват антиеврейските процеси. Бащите им са принудени да работят в трудови лагери, детството им е изпълнено с лишения.
„Това е класът от 2-ро отделение. Учителката помня, че се казваше Роза. Бяха добри години. Ето тук съм аз до класната“, показва Исаков.
„Когато нямахме възможност да отиваме на театри и концерти, ние си правехме собствени представления. Това беше сцената на нашите приятели, млади хора. Там, където вие сте, долу имаше пейки, столове, откъдето се гледаха.“, връща се в спомените си проф. Шекерджийски.
На 20 януари 1942г. В Берлин нацистите решават да изпратят в лагерите на смъртта 11 милиона европейски евреи . Срещу България е записана цифрата 48 хиляди евреи. В заповед за депортирането на българските евреи пише, че те трябва да бъдат предадени в срок до 30 септември 1943 г. Преди това обаче комисарството по еврейските въпроси у нас сключва споразумение с немската страна да бъдат депортирани евреите от Македония и Беломорието.
Когато пристигна този влак, децата отидохме да ги видим. Видяхме едни хора измъчени, едни хора с разкъсани дрехи, едни хора, които ползваха физиологичните нужди в този вагон, това беше една страшна гледка, която ние видяхме. Те ги отведоха в тютюневите складове и ние няколко деца се промъквахме да им носим хляб и вода с риск, че ако някой ни хване, може с тях да замине.
През март 1943г. 11 343 български евреи заминават за Полша. Те не се завръщат повече в домовете си.
Постепенно еврейските семейства разбират, че на 10-ти март трябва да заминат извън пределите на България.
-Вие знаехте ли къде отивате? -Да, сега се опитват да кажат, че не сме знаели, аз обаче чувах от родителите, те непрекъснато говореха, че там където се отива връщане няма. Нa майка ми не й бяха останали сълзи вече. Бяхме се наоблекли с много дрехи, седим в един ъгъл на кревата и чакахме да дойдат. През това време влиза баба Маца - хазяйката ни, една прекрасна жена. И тя казва на майка ми: “оставете го него, ние ще го гледаме, пък вие като дойдете, ще се съберете наново”. Отговорът на майка ми беше - “където другите, там и той“.
Цяла нощ изживяхме най-трудните моменти, да чакаш почти смъртта. Някои хора не можеха да издържат, горе имаше балкон и искаха да се хвърлят, за да не могат да преживеят това, което щеше да им се случи в бъдеще. Но дойде голямото събитие. Сутринта рано в 4 часа дойде човек с един мотор оттук и каза: “отменя се заповедта за депортиране, заповедта е от Цар Борис” , това беше най-голяма радост в живота ми. Това нещо никой път не съм го изживял. От смъртта да се възродя, да бъда жив!
„Аз наистина съм признателен на българина, е, вярно някои са ме урочасали. Но обичам България“, категоричен е Сабат Исаков.
Години по-късно става ясно, че депутати от Кюстендил и Дупница изиграват ключова роля в решението за отмяна на депортацията на евреите от т. нар. стари земи. Това са народните представители Димитър Икономов, Димитър Пешев и Петър Михалев, които убеждават вътрешния министър Петър Габровски да спре депортацията.
Знаете ли, сега като си спомням, че аз трябваше да бъда в лагера, да ме изгорят в пещта, представяте ли си, това нещо бе избегнато, не съществува. Че дадохме живот на много хора в България да творят, а ако това не се беше случило, ако не беше нашето поведение, ако не беше тази взаимност на българи и евреи, ако не беше тази помощ на правителството, на царя беше много по-лесно да ни защити. Затова свалям шапка на българския народ и това, което съм направил досега го посвещавам на него.
За евреите в останалата част на страната депортацията. С писмо адресирано до председателя на народното събрание Богдан Филов, подписано от 42-ма народни представители, Димитър Пешев настоява антиеврейската политика да бъде променена. Филов обаче отказва. Редица общественици и организации също се застъпват за евреите. Православната църква начело с митрополит Кирил изпраща протестна телеграма до Цар Борис Трети. Известно е, че царят по време на срещата си с Хитлер през март 1943г. заявява, че българските евреи са нужни в строежите на пътища. Със заповед до вътрешния министър Петър Габровски евреите остават в България. Така на 10 март 1943г. влаковете за Полша тръгват. Хората остават. И оцеляват.
И за да извършим тази история точно както в приказките ще открехнем за вас вратата след спасението. Когато Сабат среща Жени. Една християнка отворила сърцето си за него.
„Тя беше много хубава и като я видях казах това ще бъде, а и тя беше куражлийка. Да се ожениш за евреин то си е събитие, но не се колеба“, спомня си Сабат.
„И много ми хареса. Така се запознахме. Без да говорим, без нищо“, казва Жени Исакова.
-Вие поканихте ли я на среща? -Вие знаете ли какво значи среща? За да целунеш една жена трябваше да се ходи горе в планината, за да вземеш една целувка. Не е като сега, сега завиждам на младите. О, как завиждам!
И заживели щастливо. Вече 64 години.
За Euronews Bulgaria Йоана Георгиева.
Споделете статията
