Образователен център помага за интеграцията на украински деца и възрастни
Година след пристигането си у нас, деца и възрастни от Украйна, получават шанс да се приобщят и да останат. Това е възможно благодарение на единствения образователно-интеграционен център, който съществува у нас от средата на миналата година. За мисията на "Украинский вулък", разказваме в репортажа на стажант-репортера Анастасия Пейчева.
Агата, Божена и Марго са сред децата, за които "Украинският вулък", което в превод означава Украински кошер, е като втори дом.
„В това училище ми харесва да уча български, и да посещавам различни занимания. На мен ми харесва да играя с моите приятели тук. Тук аз се занимавам с танци и уча английски и много ми харесва“, казват децата.
Освен игри, децата създават тук нови приятелства и учат български език. Това е единственият образователно-интеграционен център в България. Той работи от май миналата година, а от тогава до сега е приел на обучение над 260 деца.
Интеграция и адаптация, научаване на български език. Помощ на украински деца и възрастни да намерят тук своето място в чужбина. Правим и разговорен курс за тези украинци, коити вече учат и искат да започнат да говорят.
Част от преподавателите в центъра са доброволци, като Никола който преподава български език.
На практика това, което прави с децата, е че ние през повечето време си играем. Глeдаме филмчета, русуваме. Малките деца имат ограничен запас от думи, те учат езика естествено, потопявайки се в средата. И това е основното, да общуваме. До колко правилно и до колко бързо, няма нужда да се слагат норми.
Витя е едно от децата, които идват на занималня тук. Той не посещава българско училище, но майка му Юлия се надява, че в центъра той ще намери нови приятели.
„От една страна ми харесва, но от друга не особено. Нямам приятели, иска ми се да съм у дома, там имаме животни, хамстери и папагал. Искам войната да свърши“, казва Витя.
„Притеснявам се как той преживява отсъствието на приятелите си, защото често се местим. Понякога той казва, аз не разбирам българските деца, какво да правя, искам приятели. Тази самота, когато около теб има хора, но всъщност си сам, дори когато си в голям хотел или в голям град, това е най-тежкото“, допълва майка му Юлия.
Витя не е единственото дете, което се чувства не на място в България. Това разказва Ирина. Тя е психолог и наскоро е дошла тук от Киев, а вече помага на хората.
Дори за толкова кратко време успях да забележа, че по-малките деца и тийнейджърите имат различни притеснения. Те са свързани основно с напускането на родното им място. При подрастващите е по-сложно, защото трудно намират приятели, както и да приемат факта че са напуснали дома си. Трудно им е да отидат в друго училище, с чужд език, и най-често се нарушава сънят и храненето им. Малките деца се адаптират по-лесно. На моменти при тях също има известна раздразнителност, отказ да слушат напътствия, а това което забелязват родителите им е, че децата на моменти разсъждават като възрастни.
Светлана от Днипро учи децата, както и техните майки и баби, да създават красота с ръцете си.
„Тук децата и техните родители могат да се отпуснат и за момент да забравят проблемите си. Ние работим с вълна, последните няколко пъти изработихме макове от нея. Можем да правим картички, да рисуваме. Изработваме венци и сапун във формата на цветя“, казва тя.
Мястото, където се намира Украинският вулък, е отстъпено благотворително от София Тех парк. Вече не малко са хората, които имат желание да помогнат финансово.
„До сега се справяхме практически без пари, благодарение на доброволците. Повчето от нещата, които виждате тук са дарени. По-голямата част от момичетата, които сега работят при нас, са дошли като доброволци. Никой не може да седи и да не търси начин да помогне на своите сънародници. Те започнаха като доброволци, но след това намерихме финансиране, аз ги поканих на работа“, допълва Юлиянна Кулюкина
Юлияна също е от Украйна. Преди шест години тя среща съпруга си, който е българин, и така семейството се установява тук. Те не бягат от войната, но въпреки това и двамата са отворени към това да помагат. А сега той е в Украйна.
„Ние сме малко лудо семейство на доброволците, което помага на моите сънародници. Той работи в доброволческа организация, където правят жилетки за деца и за жени за евакуация, в зоната на бойни действия“, казва още тя.
Почти година Юлия и Витя живеят в България. От идването си до сега, са сменили вече няколко градове. Отскоро са в София, а близките им са останали в Одеса.
„Първото място, където попаднахме през април беше Златни пясъци. Толкова бяхме уплашени и толкова зле се чувствахме, че повечето хора мечтаят да живеят на първа линия, но докато ние живеехме там, не виждахме морето, не чувствахме радост и всичко за нас беше безвкусно. Всички хора които и видях, и които дойдоха от Украйна, те бяха в нестабилно състояние. На мен ми тъжно, че тук украинците ги наричат неадекватни или лоши, а те просто не могат да бъдат като останалите, защото им е нужно време да се адаптират“, разказва Юлия.
Една от причините за трудна адаптация на украинците у нас, е езиковата бариера. Все повече възрастни имат желание да научат езика.
В българския и украинския език има много думи с общ корен, затова не смятам българския за толкова труден, колкото езиците от друга езикова група. Първоначално си в ступор, усещаш езиковата бариера, но когато навържеш няколко думи по смисъл, се получава изречение.
Ирпин е градът, от който идва Ярослава само преди три месеца. А първата фраза, която научва е: „От къде сте?“ - "Звідки ви?"