През месец февруари в парижкия театър „Одеон“, театърът на Европа се играе поставената от световноизвестния режисьор Галин Стоев пиеса „Вуйчо Ваньо“ по Чехов, чиято премиера на 2 февруари пожъна огромен успех сред френската публика. Ще се срещнем с режисьора, за да сподели своите мисли за актуалността на пиесата, за театъра, за Европа и за неговите бъдещи проекти, свързани с България.

Галин Стоев е един от най-изявените български театрални режисьори, работещи в чужбина. Роден през 1969 г. във Варна, още в детска възраст е пленен от театралното изкуство и постепенно открива, че това е неговото призвание. Завършва „театрална режисура“ във ВИТИЗ в класа на Крикор Азарян и повече от 30 години работи с големите световни театри. Борави майсторски и поставя пиеси, както на класически драматурзи като Корней, Молиер и Шекспир, така и текстове на съвременните автори Харолд Пинтър, Том Стопард и Филип Ридли. След 2007 година той започва партньорство с най-престижния театър във Франция „Комеди Франсез“, където в следващите няколко години режисира 5 спектакъла. От 2018 той заема поста Директор на Националния Театър в Тулуза, а през следващата година е награден с високото отличие на Френската държава „Кавалер на ордена за изкуство и литература“.    

През месец февруари 2023 година, в парижкия театър „Одеон“- театър на Европа, се играе режисираната от Галин Стоев пиеса „Вуйчо Ваньо“ по Чехов, чиято премиера на 2 февруари пожъна огромен успех сред френската публика. Текстът на пиесата е авторски на Галин Стоев и Виржини Ферер.      

Срещаме се с режисьора, за да сподели своите мисли за актуалността на пиесата, за връзката между политиката и театъра и за неговите бъдещи проекти, свързани с България.

Това е малко дълга история, но всичко започна когато бях на 7 години и майка ми ме заведе в Пионерския дом във Варна в драм състава на Катя Папазова. Там се събираха деца за извънкласни занимания и обикновено поставяхме класически текстове, преработени за деца и това беше място и пространство за мен, в което открих за пръв път свободата, още повече че тогава растяхме в един тоталитарен режим и това какво е свобода, всъщност,  никой никога не ни го е обяснявал наистина. При мен откриването на свободата дойде през играта, през театралното действие, през театралното случване и тогава осъзнах, че това е нещото, което ме интересува истински, а в училище и на всички останали места трябваше да продължа да се държа като всички останали, за да не ме закачат много, но истинската ми страст беше в тези игри, които си организирахме. След това всичко някак си тръгна по етапния ред.

Чехов е един от най-познатите руски автори класици. Вие сте поставял „Чайка“ преди около 20 години,  а сега се завръщате към Чехов с „Вуйчо Ваньо“. Какво прави Чехов актуален според Вас?

За мен Чехов винаги е бил визионер и това е нещото, което му осигурява безсмъртие по някакъв начин, т.е. ние се връщаме непрекъснато към неговите текстове и в зависимост от епохата и от историческия момент, в който тези текстове са поставени различни фасети и различни страни от творбата излизат на преден план много по-силно от други. В случая с екологичната тема, много хора ми казаха, че не са предполагали колко актуално може да звучи това днес, а то е актуално не просто защото ние сме пред едни огромни промени в климата, които променят и социалната структура и социалната тъкан на обществото, които карат огромни групи от хора да емигрират и това ще се засилва все повече и повече и връщайки се към текст, който е писан преди повече от 120 години, изведнъж ние откриваме, че проблемите, които в момента избухват пред нас са били заложени още тогава и е имало вече автор, който успява да ги третира по начин, по който те се вплитат в действената тъкан на самата творба. Героинята на Елена се влюбва в Астров или поне бива впечатлена от него след като чува излиянията на тема гори, изсичане на гори и т. н. И когато една такава ситуация бива осветена малко по-остро, малко по-директно, малко по-ангажирано, изведнъж мощта на този автор излиза на преден план и екологичната тема става наистина водеща в представлението, защото не говорим просто за екология, говорим и за екология на човешките взаимоотношения и това е нещо много интересно, което мисля, че Чехов за първи път открива като драматург в световната драматургия. 

Чехов е известен със своя поглед върху детайла. Има ли детайли и символи във Вашия спектакъл, които зрителят трябва да улови?

Във всяко представление има поредица от детайли и от символи и детайли, които се предполага зрителя да трябва да декодира или да разбира и те да предават информация. Тук в случая, това, което ме интересуваше е да намеря изключително жив, почти като оголен нерв, усещане за случката при Чехов и за природата на взаимоотношенията между героите и в този смисъл не бих казал, че има някакъв конкретен символ, но има един свят, конкретен свят от чувствителни и интелигентни същества, които когато ги гледаме ни се ще ние да сме част от тяхната група и да ни се иска да живеем с тях и така малко по малко откриваме колко те са дълбоко нещастни и дълбоко самички всеки един от тях свързани, но понеже вече някак си ние вече сме се закачили за техния чар, ние ги следваме включително и в най-тъмните моменти, които те прекосяват, така че за символ едва ли бих могъл да кажа, но може би има точно това пост Ковид усещане затова че светът такъв какъвто го познаваме си отива, независимо, че външната реалност е подобна на тази която оставихме преди 2-3 години, но нещо дълбоко се е променило, всички го знаем, а не можем да го назовем все още, нямаме думи затова и не знаем как да го ситуираме във времето и в пространството и това е дълъг процес, в който има изключително много носталгия от една страна, защото сме оставили зад себе си нещо, към което никога няма да се върнем, а това, което ни очаква не е дефинирано все още и там има и страх, и притеснение и тревожност и в същото време в основата на този разказ седи дълбокото усещане, дълбоката необходимост на човека да бъде щастлив и да бъде обичан и с тази необходимост нищо не можем да направим, трябва да се борим, за да докоснем някакво дори и имагинерно щастие.      

Акцентът върху екологията звучи също много съвременно. Визионер ли е бил Чехов, според Вас?

За мен Чехов винаги е бил визионер и това е нещото, което му осигурява безсмъртие по някакъв начин т.е. ние се връщаме непрекъснато към неговите текстове и в зависимост от епохата и от историческия момент, в който тези текстове са поставени различни фасети и различни страни от творбата излизат на преден план много по-силно от други. В случая с екологичната тема, много хора ми казаха, че не са предполагали колко актуално може да звучи това днес, а то е актуално не просто защото ние сме пред едни огромни промени в климата, които променят и социалната структура и социалната тъкан на обществото, които карат огромни групи от хора да емигрират и това ще се засилва все повече и повече и връщайки се към текст, който е писан преди повече от 120 години, изведнъж ние откриваме, че проблемите, които в момента избухват пред нас са били заложени още тогава и е имало вече автор, който успява да ги третира по начин, по който те се вплитат в действената тъкан на самата творба. Героинята на Елена се влюбва в Астров или поне бива впечатлена от него след като чува излиянията на тема гори, изсичане на гори и т. н. И когато една такава ситуация бива осветена малко по-остро, малко по-директно, малко по-ангажирано, изведнъж мощта на този автор излиза на преден план и екологичната тема става наистина водеща в представлението, защото не говорим просто за екология, говорим и за екология на човешките взаимоотношения и това е нещо много интересно, което мисля, че Чехов за първи път открива като драматург в световната драматургия.       

Вашата пиеса е като игра на шах, първите ходове в играта за започнали преди спектакъла, а краят на партията е някъде в бъдещето. Но както в шаха, всеки ход е свързан със следващите и обратно следващите ходове зависят от предходните. Така и човешките отношения, между персонажите изглеждат свързани с миналото, но ще намерят решение в бъдещето. Можем ли да приемем, че за всички персонажи е налице житейска безизходица, както за играча на шах понякога няма време за измисляне на полезен ход.    

Пиесата на Чехов е наистина като игра на шах и когато историята започва  героите се намират всеки един от тях в задънена улица, всеки един от тях разбира, че няма накъде да мърдам, че е приклещен в някакъв тесен коридор и няма къде да избяга и всичките му решения и проблеми се задават и започват да го нападат все повече и повече и мисля, че това е и причината, заради която и хората си плащат билет и идват да гледат други персонажи, които приличат на тях, но са в много по-трудна житейска ситуация и хората гледат с интерес как всъщност тези персонажи ще се измъкнат от тези ситуации, така че идеята, че това прилича на шахматна дъска е много точна, също, защото пиесата по принцип се държи като салонна история където хората седят на едни кресла и пият чай и говорят за изкуство, но всъщност затова в тази салонна история стратегиите, които всеки един от персонажите развива са чисто военни стратегии, т.е. става дума за военни действия едва ли не, които се пласират в зоната на интимните взаимоотношения. В този смисъл и войната по някакъв начин присъства като усещане в цялата атмосфера на представлението, а и на пиесата, защото на мен ми се искаше да разкажа история за хора, които са се събрали и които се опитват да изградят общо бъдеще, но това са хора забравени, това са хора оставени, това са хора, които няма къде да се върнат или хора, които няма къде да отидат, включително и тези, които напускат накрая пиесата.

Театър и политика. По време на аферата „Драйфус“, един от най-известните писатели Емил Зола пише историческото си обръщение „Аз обвинявам“ във вестник „Зора“. По същото време Чехов е в Ница и по повод скандала казва, че авторите трябва да имат политическа позиция, но да се пазят от политиката. Какво е Вашето мнение?  Звучи ли ви съвременно тази мисъл на Чехов?

Абсолютно съм съгласен с мисълта на Чехов, че авторите трябва да имат политическа позиция и да се пазят от политиката, защото това са две различни неща. По принцип, всяка публична изява, каквото е и едно театрално представление, в самата си природа е политическа, защото тя носи послание. Сцената е място, на което човек получава власт, когато ние гледаме актьорите на сцената, те винаги ни изглеждат по-големи, по-красиви, по-мощни, по-умни и някак си по-сериозни и това идва не просто от това, че те са вдигнати леко по-нагоре, на една сцена и ние ги гледаме от гледната точка на детето, което гледа възрастните или от гледната точка на смъртния, който гледа боговете си. В този смисъл е много важно една творба да носи ангажирано послание, което няма нищо общо с пропагандата, която в момента така се е развихрила на всяко едно ниво и така манипулира общественото мнение и индивида в частност. Тук става дума за нещо друго, става дума за опит на театъра да помогне на човешкото същество да трансцендира проблемите си, може би и дори да се качи над материята и по някаква вертикала да се свърже с нещо, което е много по-важно и много по-ценно от ежедневните ни боричкания. Това е и театъра, театърът не може да спаси едно общество, не може да спаси една страна, не може да спре една война, за съжаление, но театърът има шанса да спаси поне едно човешко същество или поне една душа, която е абсолютно изгубена, седи в салона и гледа и чака смисълът да дойде отнякъде, така че да, театърът в природата си е политически и е много важно, особено в моменти на огромно объркване, на разместване на пластове, на хаос, артистите или тези, които имат претенция да създават нещо, да се позиционират много точно, не по партийна линия, а по чисто човешка и етична линия, защото ако артистите могат да допринесат с нещо за тази реалност, това е може би именно тази светлина, която биха могли да покажат, да визират или да дадат надежда.

 „Одеон“ е Европейски театър. Какво още може да направи Европа за изкуствата и по-специално за театъра в тези тежки икономически времена? Вие сте директор на голям френски театър и от 5 години работите и като администратор и имате поглед върху тези процеси. 

По време на пандемията Европа реагира много адекватно и всяка европейска страна опитваше по свой начин да разреши проблема с артистите и особено артистите на свободна практика. Във Франция имаше огромни помощи за абсолютно всички, в този смисъл това е страна, която се грижи за изкуството си, валоризира го, защото смята, че това е част от запазената марка на Франция да поставя изкуството, не бих казал на пиедестал, но в авангарда на съвременната мисъл и също чрез критически поглед и към обществото и към всичко случващо се в момента в света. Европа би трябвало да помогне на всичките контексти в различните страни, да разберат кои са силните и слабите страни на всяка една система на организиране и правене на театър, защото в Германия, в България или в Австрия, съществува една система на произвеждане на театър, на съществуване на театрални институции, а във Франция тя е съвсем друга и всяка система си има своите положителни и своите отрицателни страни, Мисля, че на ниво театрални директори или театрални практици, обменът би могъл да бъде много силен, много по-интензивен, много по-мощен, защото така или иначе театралната дейност е нещо, което еволюира непрекъснато и системи, които ние сме установили преди 50, 100 години, продължават да функционират, но те вече са неадекватни на реалността, на театралната реалност днес, така че имам много неща, които на европейско ниво биха могли да се случат, но силната страна на Европа е и това, че тя не налага отвънка нещо, а тя оставя всеки един контекст да стане достатъчно съзнателен за собствените си проблеми и отдолу да започне движението, и след това веднага на европейско ниво ще се намерят и помощи и партньори, които да могат да подпомогнат тези процеси на промяна, да се случват и еволюцията някак си да продължава да се движи напред. В този смисъл аз бих окуражил всички театрални практици да общуват много повече, да пътуват много повече, да правят контакти, защото в моменти, в които и евроскептицизмът започва да става много силен и пропагандата от отсрещната страна засилва това усещане, много е важно културата да бъде в авангарда на този обратен процес и да показва, че всъщност през култура, хората могат да се срещат и да общуват и да преодоляват проблеми заради които в друг контекст те биха се хванали за оръжието и биха направили война. Културата е място, където можем да дебатираме всичко и можем да правим абсолютно всичко, и можем да избягваме конфликтите или нещата, заради, които хората са склонни да се убиват един друг.

Искате ли да споделите какъв е следващия Ви проект? Имате ли бъдещ проект свързан с България.

Много бих искал да споделя какъв е следващия ми проект, но дори и аз самия още не го знам, защото сега излизам от това представление и все още не мога да събера сили и някак си да събудя желанието си за следваща стъпка, но следващ проект ще има, включително и с България, не знам още с кого и под каква форма, но така или иначе аз продължавам да настоявам на факта, че аз съм учил тази професия в България, аз съм работил много интензивно в България в рамките на едни 10 години и аз съм изключително свързан с колеги, с приятели, с театри в България и всеки път когато намеря прозорец или успея да „избягам“ от работа, аз идвам с удоволствие в България, за да направя някакъв проект там.

В актьорския състав има актьори от Комеди Франсез и актьори от различни поколения. Това ли е най-успешната комбинация за достигане до по-широка публика? Търсен ефект ли е езика на спектакъла да звучи съвременно?                                                            

Да, ние работихме по нов превод на текста и аз исках изказът да е много по-директен, понякога почти „суров“, бих казал. Това идва от факта, че Чехов навремето, когато е започнал да пише пиеси е шокирал публиката с това, че героите му говорят един изключително ежедневен език, че сред тях няма нищо героично и това са хора, които заслужават да бъдат представени и репрезентирани на една сцена, така че когато с моята асистентка Виржини Ферер започнахме да работим върху превода, нов превод на френски на пиесата на Чехов, всъщност ние решихме не толкова да търсим дума по дума, точните изрази като при Чехов, а да се опитаме да създадем, да възстановим именно това усещане, което зрителят тогава е имал, когато за първи път е чувал текста на Чехов и да видим дали това може да работи по същия начин днес на френски. А това, че в състава на представлението има от различни генерации, с много различен опит зад гърба си е преднамерено, защото при Чехов има различни възрасти и е много важно тези възрасти да бъдат видими, да бъдат осезаеми в самото представление и другото, което е много важно, особено във Франция днес е, че става все по-трудно актьори от различни поколения да се срещат и да работят заедно. Обикновено младите, които излизат от театралните училища днес, те си правят свои групи и те седят някак си в един балон на тяхното си поколение. Това е много интересно като начало, но след 2, 3, 4 опита започва да се изчерпва и тогава е много важно човек да осъзнае връзката между поколенията и това как едно поколение може да предаде знания, опит, гледни точки на друго поколение и как те могат да се обогатяват взаимно и това, което много често наричаме война на поколенията в театъра идеално може да бъде разрешено през такъв тип опит, когато имаш един голям автор и един голям текст и актьори от различни театри и различни поколения, от различни школи, но всички свързани чрез любовта си към този автор и към усещанията, които той успява да артикулира на сцената, се събират и моята работа като режисьор е да направя тази констелация и да се надявам тя да проработи и чудото да се случи или не.      

Благодаря Ви много за отделеното време и за интересния разговор. Пожелавам успех за представлението, на Вас и до нови срещи !

Вижте повече във видеото.