"Автоматът е най-доброто средство срещу стреса."

В следващите минути ще видите един по-различен поглед върху войната в Украйна - през призмата на уникалното украинско чувство за хумор. Онова, което говори за оръжието като най-доброто лекарство срещу стреса. Следващите ми гости за писатели, драматурзи и артисти, известни онлайн и в Украйна като братя Капранови. Разговарях с тях по време на станалата ежедневие в Киев въздушна тревога. А те ми разказаха за живота в Украйна по време на война и за живота в Русия, който дори в мирно време се е оказал по-тежък за тях. Защо Виталий и Дмитро Капранови смениха перото с автомата - вижте. 

Тук в България не сме запознати с вашата работа. Разкажете ни моля ви с какво се занимавахте преди войната в Украйна?

Виталий: Ние бяхме писатели, артисти, драматурзи, от време на време и музиканти. Основната ни работа все пак е писането на книги и пиеси. Съпътстващото е музиката, сцената, театърът. С две думи ние сме хора на изкуството. Всъщност сме доста популярни в Украйна. Имаме голям канал за историята на Украйна с 600 хиляди последователи. Често ни разпознават на улицата. Нашата работа е свързана с медиите, с публичната дейност в сферата на изкуството.

Аз лично ви познавам от страницата ви във Фейсбук, открих ви в социалната мрежа. И от там видях, че след началото на войната в Украйна, започвате да качвате снимки с военни униформи. Защо решихте да участвате в тази война?

Дмитро: Това беше не просто униформа. Това беше униформата на полка „Азов“. Във втория ден на войната се включихме в „Азов“ и служихме в батальона до края на киевската отбрана. След това ние останахме в Киев, а те продължиха на юг. Ние участвахме в цялата киевска биография на полка „Азов“, включително и защитата на Гостомел и Буча.

Виталий: А причината е много проста. Много ясно разбираме какво ще се случи с нас, ако недай си Боже врагът влезе в Киев. Ще ни убият. В списъка за убийства не сме на първо, но далеч не сме и на последно място. Защото ние имаме доста патриотична дейност, ние сме публицисти, популярно разказваме за историята и сме много идеологически заредени. Прекрасно разбираме, че не може да има компромис с окупаторите. Без съмнение бихме били убити. Затова ако трябва да се умира, то най-добре да го направим с оръжие в ръце.

Дмитро: Поне трябва да вземем някого със себе си. Това е нормална мъжка логика. Трябва да хванеш оръжието, когато врагът идва при теб.

А как премина отбраната на Киев? Разкажете ни как преминаваха дните ви тогава.

Дмитро: Както дните в казармата. Ако нямаш излизане за бой, спиш в казармата и учиш. Хубавото нещо в „Азов“ беше, че основната работа на всички военнослужещи беше ученето. Учиш, учиш, за да преживееш боя, за да изпълниш задачата. Най-вече това беше учене, изпълняване на наряди и излизане за сражения – това са трите основни неща.

Виталий: Или си на караул, или си в наблюдателния пункт, или излизаш за операция, или се учиш как да боравиш с нова техника. Точно тогава започнаха да ни доставят NLAW и „Джавелин“, RPG, чешки и шведски гранатомети. Усвоявахме и тактиката на работа във взвода по обезопасяването на града.

Дмитро: Тогава се готвехме за улични боеве, затова всички тези неща бяха важни.

Виталий: Във всичко това имаше един огромен плюс. Ние сме хора, замесени от творчско тесто и прекрасно знаем, че най-големият страх се изпитва, когато седиш и четеш в интернет за това кой къде настъпва, какви неприятности са се случили. Седиш, притесняваш се и си заработваш инфаркт. В казармата няма време за интернет и си мислиш така: Щом още не са ни вдигнали под тревога, значи всичко е наред. А ако всичко е наред, значи няма причина за притеснение. Значи трябва просто да си вършим работата, да изпълняваме наряди, да излизаме на караул, да оставаме на позиция и да не си пълним главите с глупости. Знаете ли, оказва се, че автоматът е най-доброто лекарство срещу стреса. Нито една таблетка не помага така, както помага автоматът в ръцете ти.

Дмитро: Още повече, че спиш с него. (смеят се)

Разказвате всичко това с усмивка, но беше ли ви трудно да смените перото и сцената с автомата?

Виталий: Честно казано не ги заменихме съвсем. Паралелно имахме прокет за десакрализация – взехме популярни съветски песни за войната и направихме от тях версии за днешната война. Там където се прославят като освободители на Европа в песни като „Катюша“ и „Тримата танкисти“, заменяхме текста с реални разкази за това как мародерстват, как грабят, как говорят с жените си по телефона за това кой най-добре е ограбил и мародерствал. Имахме си паралелен творчески отдушник.

Дмитро: И освен това организирахме концерти за нашите голеги в армията. Това беше допълнително натоварване към ежедневната ни войнишка работа. Ние служихме като честни войници, не се стремяхме да ставаме командири. Честно си вършехме работата. Но не се разделяхме и с творческата. Не сменихме нищо с автомата, по-скоро го приобщихме към китарата и така се получи своеобразен дует в ръцете ни.

Виталий: Единственият проблем беше, че когато работиш с оръжие, постоянно си причиняваш малки травми на пръстите. А когато имаш такива, е доста трудно да свириш на китара. Но това, както се казва, са капризи. Когато си на война, някак си не е прилично да обръщаш внимание на малките травми на пръстите. Използвахме оръжието като средство за самоуспокоение и успокояване на врага. Оказа се, че това е средство с двойно действие. Пушката успокоява и теб, и врага.

Сега продължавате да се намирате в Киев, а преди да започнем интервюто ми казахте, че е обявена въздушна тревога. Каква е обстановката сега в украинската столица?

Дмитро: В украинската столица обстановката е като почти като на фронта, но е относително спокойно. Няма го усещането за обсада, което беше по време на боевете. Но и няма усещане за мир, защото все пак атмосферата не е мирна. Това е място в тила, град в тила, който живее своя живот в тила. Постоянно получаваме новини, хората остават в готовност, а ние продължаваме да помагаме на полка „Азов“, но вече като литератори, публицисти и влогъри. Работата ни с полка продължава, но вече се занимаваме с неща, които са ни по-присъщи.

Виталий: Аз вчера бях в Лвов и трябва да ви кажа, че разликата с Киев е потресаваща. В Лвов цари обичаен живот. Само дето не танцуват по кафенетата. В сравнение с Лвов, Киев е град на фронта. Но в сравнение с Киев, в който живяхме през февруари, днешният си е направо мирен град, с изключение на полицейския час.

Дмитро: Остават блок-постовете, полицейският час, опашките по бензиностанциите, въздушните тревоги. Но вече не реагираме така, както в началото. От време на време се появява по някоя крилата ракета в небето.

Виталий: Виждали сме крилати ракети, които прелитаха над нас. Не е приятно, но какво да се прави – не можеш да ги хванеш за опашката. Затова просто трябва да свикнеш.

Добре. Когато се готвих за това интервю, прочетох, че няколко години сте живели в Русия. Така ли е?

Виталий: Живяхме в Москва 10 години, в Урал – 3 и още една година в Мурманска област. Имаме доста голям стаж живеене в Русия. В Съветския съюз имаше максимална присъда затвор - 15 години. На практика тази максимална присъда я прекарахме в Русия. (смеят се)

Как се отнасяха тогава към украинците в Русия?

Дмитро: Знаете ли, в Русия обстановката е много нетърпима към така наречените етнически малцинства. Ако ти имаш самосъзнанието на украинец и те видят това, ще се отнасят към теб зле. Откровено лошо. Наричат ни „хохли“, понякога се държат покровителствено и даже може да се пошегуват с думите „е, поне не са белоруси“. Битовата ксенофобия, битовият нацизъм при руснаците са много силно изразени.

Виталий: Работата е там, че ние израснахме в Одеска област. В ранното ни детство живяхме в българско село. Знаете, в Болградския район има много българи. За нас българският език е нещо от детството, макар и този български, който ние сме чували, да е малко по-различен от този, който говорите в България. Свикнали сме много и с българските национални носии, и с българските сватби. Израснахме в среда, в която имаше украинци, българи, молдовци, гагаузи и всички ние живеехме нормално заедно. А когато попаднахме в Русия, изведнъж разбрахме, че ако не си руснак или поне не се чувстваш руснак, значи оказва се, това е лошо. Такова нещо никога не сме си и помисляли, че е възможно. Винаги сме мислели, че ако си украинец, трябва да имаш правото да си такъв, без никой да ти пречи. Оказа се, че е много трудно да не си руснак в Русия. Тогава се сблъскахме с това и въпреки всичко живяхме в Москва 10 години. Занимавахме се с бизнес и си докарвахме много добри пари. Когато си млад, такива неща са ти интересни, още повече, че това беше през 90-те години. Беше и доста сложно – имаше и бандити, преживяхме два пуча. Но когато нещата се успокоиха и започнахме да мислим за бъдещето, разбрахме, че в Москва или ставаш руснак, или трябва да бягаш. Затова захвърлихме всичко, заминахме за Киев и станахме такива, каквито сме.

Дмитро: Работата е там, че Русия ни превърна в украински националисти. Преди да заживеем там не обръщахме особено внимание на въпроса за националностите, но попадайки в тази ксенофобска среда, ние доста...

Виталий: ... остро възприехме това, че не харесват без да има причина за това. Че какво съм ти направил, защо не ме харесваш?! И отговорът е, че не ни харесват, защото не сме като тях. Това обостри националните чувства у нас и в Киев се върнахме вече завършени националисти.

Попаднах на информация, че сте имали среща в Путин. Вярно ли е това?

(Смеят се)

Дмитро: Знаете ли какво се случи? Видяхме кого са избрали за президент на Русия и си казахме: „О, този съм го виждал!“

Виталий: Някога, когато той беше клакьор на кмета на Петербург Анатолий Собчак, си стиснахме ръцете веднъж. Външният му вид е доста запомнящ се и когато го видяхме като президент, си казахме „О, та това е нашият стар приятел!“

А как ви се стори той тогава?

Дмитро: Никак! Дори внимание не му обърнахме. Просто като го видяхме като нов президент възкликнахме „Господи, боже мой!“. Беше доста невзрачен, незабележим...

Виталий: Беше някакъв клакьор, сива мишка... и изведнъж той става премиер, а на нас ни настръхнаха косите. Защото толкова не съответства постът му даже на външния му вид, да не говорим за поведението, че не можехме да повярваме. Тогава още не бяхме свикнали, че наши познати стават президенти. А сега всички са ако не президент, то съветник.

Познавате ли се с президента Зеленски?

Виталий: И с Порошенко се познаваме, и с Юшченко.

Дмитро: ... И с Кравчук, вечна му памет се познавахме. Единственият, с когото не се познаваме, е Янукович. Там някак си не се получиха нещата.

Да, разбирам Ви. А очаквате ли нова атака срещу Киев?

Виталий: Не, разбира се. Трябва да сме готови, но трябва и да разбираме, че те нямат сили да направят каквото и да е дори в Донбас. Могат единствено да хвърлят бомби. Има един стар принцип – ако искаш мир, готви се за война. Затова, разбира се, трябва да се готвим да защитаваме Киев. Допреди 24 февруари не се готвехме за война. Нашето ръководство казваше, че няма да има война и трябва да строим пътища. Изглеждахме слаби в очите на врага, показахме, че не сме готови за война и той ни нападна. Ако бяхме готвили за война, ако формирахме военни защитни линии, ако бяхме провели частична мобилизация, нямаше да ни нападнат.

В края на разговора ни бих искала да ви помоля да се обърнете към онази част от хората в България, които все още вярват на Путин, че на власт в Украйна са нацисти, че това е специална военна операция.

Дмитро: Ами явно според тях и ние сме нацисти, защото сме част от полк „Азов“.

Виталий: Ние сме такива нацисти, които са израснали в българско село. Които в детството си танцуваха на български сватби. За които българското вино е като водата, която пиехме като деца. Горе-долу колкото ние сме нацисти, са нацисти и всички останали тук. И досега си сътрудничим с „Азов“.

Дмитро: В „Азов“ има и цигани, и евреи, и гагаузи, и българи, и украинци, и руснаци дори. В полк „Азов“ служат руснаци! А за белорусите има даже отделен полк, защото има изключително много хора от Беларус, които искат да воюват – да защитават Украйна, но и Беларус.

Виталий: Затова искам да се обърна към българите с едно просто съобщение. Вие много добре го знаете, но аз просто ще ви напомня. Украйна и България са братски страни, братски народи. Сами можете да ми разкажете каква част от вашия елит през 19-ти век е завършил Университета в Одеса. Там на практика е бил подготвен новият елит на България. Вие го знаете по-добре от мен, затова няма да ви го разказвам. Но трябва да ви кажа, че Одеса не е в Русия. Това е Украйна. Всички тези братски чувства, които учейки история започвате да изпитвате към Русия, всъщност не са насочени към Русия. А точно към Украйна. И българите са изпращали децата си на украинска земя – и в Одеска област, и в Запорожска, и в Днепропетровска. Това не е Русия.

Много ви благодаря за това интервю!