Свидетелства на времето: Петър Стоянов, Стефан Софиянски и Хараламби Анчев за кризата отпреди 25 г.
Николай Лефеджиев
Петър Стоянов – президент на България (1997-2002)
Споделете статията
Идеята да се следва сляпо и винаги общественото мнение в някои исторически моменти може да се окаже неправилна. В критично време всяка страна има нужда от лидери, които да прогледнат няколко десетилетия напред. Лидерството трябва да е морално, за да предизвика положителни големи социални и обществени трансформации. Такива, които се помнят 25 години по-късно – като събитията от зимата на 1997 година.
Онова, което се случи преди 25 години минава през главата ми, защото това бяха три събития, знакови, които в много голяма степен определиха и съдбата на България до днес – разрешаване на политическата криза на 4 февруари, когато отказах мандат на БСП, подаването на молбата за членство в НАТО и споразумението за валутния борд. И когато всички ваши новини започват с това, в каква тежка криза живеем и в какво тежко време сме, ми се ще да напомня, че времето преди 25 години беше най-тежкото в новата българска история. И след като това преодоляхме онези трудности, аз съм убеден, че ще преодолеем и днешните.
Да се подаде молба за членство в НАТО – това е бил “Цивилизационният избор на България”, казват свидетелите и участниците в тези събития. Сред тях и служебният министър-председател Стефан Софиянски.
Това беше единственият начин в България да се покаже, че има промяна и процесите са необратими. Ние нямахме пари, инфлацията беше много тежка, бившите комунисти бяха още много силни, даже не се знаеха резултатите от изборите, даваха се балансирани прогнози. Те изкараха като геройство връщането на мандата, от което те се опитаха да извлекат позитиви. Международната общност гледаше на нас с абсолютно недоверие. Единственият начин, без да харчим пари /смее се/ да покажем, че процесът в България е необратим беше това решение. В този момент това извади България и това ми даде такава инерция в преговорите с МВФ, че нямаше връщане назад.
Специално в служебния кабинет нямаше никакво съмнение. Спомням си как Светослав Гаврийски, тогава министър на финансите каза „Ами къде другаде можем да отидем въобще? Защо го обсъждаме?” С ентусиазъм и абослютно единодушие взехме това решение. Никой от нас нямаше опит как се прави такава молба и съвместно и под ръковоството на президента Стоянов я направихме. Това действително даде една изключително добра перспектива.
Сравненията в историята какво е било преди и какво е сега винаги са били относителни, но и полезни, за да се избягват грешките, довели до повсеместна криза у нас и налагането на валутния борд преди 25 години.
Тогава беше такава невероятно тежка икономическа криза... Нямаше бензин, нямаше зърно. Президентът Стоянов отиде да лобира, за да можем да напълним хамбарите със зърно. Ситуацията беше изключително тежка. Пенсионерите като си вземеха пенсията гледаха да си я изхарчат до обяд, защото не знаеха какво ще стане по-късно през деня. Доларът се разменяше за две, три хиляди лева, а имаше единични сделки на 6000 лв.
Наистина през призмата на времето нещата изглеждат като много нестандартни постъпки, а за нас, с пълната подкрепа на Петър Стоянов, това беше просто ежедневие. Ставаш сутринта и водиш преговори до среднощ с МВФ.
Преките участници в събитията след демократичните промени у нас имат привилегията да свидетелстват за времето от първо лице. Това, което направи президента Стоянов през ранната зима на 97-ма година, наистина беше изключително, защото то предопредели целия по-нататъшен ход от историческото развитие на България. То предопредели тази българска участ да бъдем в европейския свят, да бъдем евроатлантически хора.
Лидерството е визионерство, което търси отговора на основния въпрос: Какъв е пътят ни напред, каква е нашата национална цел вбъдеще?
Искрено се надявам нещата оттук нататък да вървят все по-добре. Аз съм убеден, че посоката, която дадохме, фундаментът, който положихме преди 25 години е верният. Оттук нататък се изисква повече доверие, повече кураж и пътят ни е напред.
Ние при всички случаи сме отишли напред – по мъчителен начин, много мутри, много крадене... и въпреки всичко в правилната посока. Разбира се, че една битка с тази мутризация е много важна, но тя не е единственото, което трябва да се направи. Трябва да се продължава съвсем стабилно с членството ни в НАТО и ЕС, без никакви колебания, защото Макиавели е казал, че който иска да бъде неутрален бива намразван от тези, които губят и презиран от тези, които печелят.
Преди 25 години казвах, че не може да има щастливи хора в България, ако бедните хора продават на Петте кьошета или Витошка своята покъщнина, за да живеят добре. Сега тези хора ги няма, слава Богу, но това не е достатъчно. Трябва да има по-голяма стабилност, нашите сънародници да живеят колкото се може по-добре, да има повече работни места, тъй като е криза. И не само заради пандемията и войната в Украйна, кризата е световна.
Според Бехар. когато имаш работа и спокойствие, това прави хората много по-големи оптимисти, много по-трудоспособни. Това е огромна национална цел! Членството ни в НАТО и ЕС бяха някакви върхове, които трябваше да преминем. „Но често пъти казвам: След като се качиш на върха какво виждаш? Следващият връх! Никой не гледа надолу, всички гледаме нагоре. И сега следващият връх е една спокойна, сигурна България, в която живеят щастливи хора, допълни той.
Споделете статията
