Макар че малко известният епизод на Делор в Югославия беше засенчен от жестокостите на конфликта през 90-те години, той ни остави траен урок за това как европейското единство може - или трябва да се опита - да предотврати насилието и жестокостта, пише Александър Брезар.

Кончината на бившия председател на Европейската комисия Жак Делор предизвика бурни емоции на целия континент, като хората си припомниха наследството на един истински европейски политически гигант.

От скромното си начало на френски социалист Делор има изключителна заслуга за оформянето на това, което мнозина приемат за даденост или дори обичат да осмиват: единния пазар, Шенгенските споразумения и Икономическия и паричен съюз, който беше предшественик на превръщането на еврото в обща валута.

Освен за тези постижения, Делор заслужава признание и за съгласуваните си усилия в опитите да предотврати най-кървавия конфликт на европейска земя след Втората световна война - войните за разпадане на Югославия. Разбира се, това беше преди пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна да счупи всички предишни мрачни рекорди.

Изправен пред предстоящото разпадане на Социалистическа федеративна република Югославия, Делор, който винаги е бил европейски идеалист, се опитва да спре войната, вярвайки, че Европейската икономическа общност може да подейства като достатъчен стимул за враждуващите страни да сложат оръжие. Както вече знаем, той не успя.

Най-големите провали в историята имат единственото предимство да бъдат важни уроци и предупреждения за бъдещето. Макар че ролята на Делор в Югославия беше засенчена от жестокостите на конфликта, той ни остави траен урок за това как европейското единство може - или трябва да се опита - да предотврати насилието и жестокостта.

Този урок придобива ново значение, когато Брюксел се сблъсква с друго голямо предизвикателство на континента, обсъждайки най-добрия начин за подпомагане на Украйна - бъдеща държава членка на ЕС - да спечели войната си и да се интегрира в Европейския съюз.

Амбициозен предшественик на съюза

По онова време ЕИО не е днешният ЕС. Предимно икономически съюз, той започва да упражнява нарастващото си политическо влияние едва в началото на 90-те години, признато от самия Делор през януари 1991 г.: "От него се очаква много. Ние не трябва да забравяме това и... да поемем отговорностите си."

Студената война обаче все още не беше приключила напълно и международната външна политика на Запад все още беше в ръцете на САЩ. На фона на засилващите се слухове от Белград за потенциални проблеми, Вашингтон първоначално избра отстъпчивостта и вече беше затънал в преговори с управляващите.

Окуражен от постоянната подкрепа на Франция, Великобритания и Италия и уверен след сключването на споразумение, което най-накрая ще доведе до обединена Германия, Делор смята, че Брюксел трябва да се справи с кризата.

Освен възможността за по-нататъшно обединение на понякога несъвместимите север и юг на Европа, Делор беше убеден, че за разлика от Вашингтон Брюксел стои на здрава основа.

В отговор на опасенията от съветско военно завладяване след инвазията в Чехословакия през август 1968 г. Югославия под ръководството на пожизнения президент Йосип Броз Тито става първата социалистическа страна, която установява отношения с ЕИО. Дори и след смъртта на Тито през 1980 г. по-нататъшните търговски споразумения с Югославия означават, че около 90% от износа ѝ се продава в Европа - напълно необлагаем.

Увереността на Брюксел се засилва допълнително от факта, че в края на 1989 г. Югославия вече е парафирала споразумението за асоцииране за присъединяване към ЕИО, след като десетилетия наред се е приближавала към Европа.

През май 1991 г. Делор, заедно с министър-председателя на Люксембург Жак Сантер, дойдоха в Югославия с преломно предложение: заедно с пакет от 5,5 милиарда долара (равностойността на 12,8 милиарда долара или 11,5 милиарда евро днес) за структурни реформи те предложиха на югославското ръководство пълноправно членство в ЕИО - веднага, без да са необходими преговори.

Имаше само едно условие: всички републики трябваше да останат заедно и всички военни действия да бъдат прекратени. След като Югославия вече беше част от европейския клуб на равните, различията трябваше да се решават на масата за преговори с помощта на Брюксел.

В очите на Делор сделката щеше да бъде най-доброто перо в шапката на съюза, което изискваше да се преминат най-тънките граници и същевременно да се укрепят външнополитическите пълномощия на ЕИО.

За съжаление, всичко това се оказа твърде малко и твърде късно. Колелата на конфликта вече бяха задвижени, подхранвани от бурния и токсичен етнонационализъм, който щеше да доведе до бавно разпадане на страната по линия на нейните републики.

Национализмът отново побеждава в Европа

По времето, когато Делор и Сантер отправят молбата си, първите демократични избори в Словения, Хърватия и Босна водят до това, че ръководствата и на трите държави обещават да се отделят от съюза. Белград, вече под твърдата ръка на силния човек Слободан Милошевич, заплашва да отговори на всеки опит за независимост с военна сила.

Националистическият лидер на Хърватия Франьо Туджман, окуражен от подкрепата на германския консервативен канцлер Хелмут Кол за самоопределение, отхвърли споразумението заедно с Милошевич, чието основно притеснение за продължаване на финансовата подкрепа от ЕИО в случай на разпадане на Югославия беше разсеяно от френския Франсоа Митеран, затваряйки здраво вратата към общото европейско бъдеще на страната.

През юни официалното обявяване на независимостта на Словения разруши и без това крехката федерация, давайки началото на военна кампания, която в крайна сметка щеше да се превърне в етническо прочистване, лагери за мъчения, системни изнасилвания и в крайна сметка в геноцид.

Неспособността на ЕИО - и на ЕС - да се намеси и да разсее югославската криза се счита за най-голямото политическо поражение на Съюза по това време, а Делор остава да размишлява какво е можело да се случи.

Съвсем скоро Делор отново ще бъде в Югославия, където през юли 1991 г. в бившето лятно убежище на Тито - Бриони - ще се опита да договори прекратяване на огъня или това, което Брюксел нарече Обща декларация за мирно разрешаване на югославската криза. И все пак се провали. Никой не вярваше на идеалистичните обещания за розово бъдеще под звуците на движещи се танкове и експлозии на артилерийски снаряди.

Междувременно политическите лидери, които заседаваха в различни европейски столици, ставаха все по-непоколебими в бездействието си, предпочитайки да гледат встрани - чувство, което най-добре се изразява в циничните думи на британския преговарящ лорд Дейвид Оуен, който каза на гладуващите граждани на обсаденото Сараево, да не "сънуват мечти".

"Не, не, не живейте с тази мечта, че Западът ще дойде и ще реши този проблем", каза Оуен в края на 1992 г., сякаш не знаеше, че животът на милиони хора вече се е превърнал в дългогодишен кошмар - и че Западът вече се е опитал да спре кръвопролитията.

Неспособността на ЕИО - и на ЕС - да се намеси и да потуши югославската криза се смята за най-голямото политическо поражение на Съюза по онова време, а Делор остава да размишлява какво е можело да се случи.

Югославският недостатък

В едно интервю през октомври 1995 г., след като се оттегля от поста на ръководител на Европейската комисия, за да бъде заменен от Сантер, Делор заявява, че "фактът, че ЕС не е в състояние да направи нищо за бивша Югославия ... е нанесъл ужасен удар върху изграждането на Европа".

По ирония на съдбата критериите от Копенхаген, установени от ЕС през 1993 г. като правила за бъдещо присъединяване, доведоха до това, че повечето от бившите комунистически държави от Източна Европа прескочиха югославските държави и станаха пълноправни членове на блока.

Въпреки обещанията на Сантер да интегрира бившите югославски републики - сега независими държави - последвани от думите на председателя на Европейската комисия Романо Проди в Солун през 2003 г. за това, че "обединението на Европа няма да бъде завършено, докато балканските страни не станат членове на Съюза", парещата дупка в сърцето на Европа остава и до днес.

Постоянните промени в методологията превърнаха членството в постоянно движеща се цел, а нарастващата незаинтересованост на Брюксел към интеграцията на Западните Балкани доведе до това, че повече от 30 години по-късно към съюза се присъединиха само Словения и Хърватия, а Загреб хвана последния влак през 2013 г.

Едва след като Русия навлезе в Украйна с танкове и всичко останало, ЕС реши отново да се заеме сериозно с бившите югославски държави, опасявайки се, че засиленото влияние на Кремъл в региона може да бъде средство за разстройване на Европа чрез изкормване на мекия ѝ подкожен слой.

Днес, когато европейските лидери си спомнят за наследството на Делор, може би вземащите решения в Брюксел биха могли да отделят известно време и за размисъл: има ли нещо, което бихме могли да направим по различен начин този път?