На фона на изминалите пети поредни избори само в рамките на две години и несполучливите опити за създаване на стабилно мнозинство, един фактор остава непроменен - ниската избирателна активност на българските граждани.

На изборите през април 2021 г. излезлите да упражнят правото си на глас българи успяват да достигнат 50.61%. Три месеца по-късно през същата година избирателната активност вече е 42,19%.

Смесените избори от 14 ноември, когато гласувахме едновременно за президент и парламент, привлякоха на първи тур едва 40, 50%, а на втория активността спадна с близо 6 пункта. 39% от избирателите гласуваха на 2 октомври миналата година, за да стигнем до печално белязания от хаос и невалидни бюлетини вот отпреди три седмици, когато избирателната активност е 40,69%.

Защо интересът на гражданите към гласуването плавно, но сигурно намалява е въпрос, анализиран не един и два пъти. И на повърхността почти винаги изплува темата, свързана със задължителното гласуване. И по-точно с големия въпрос: Право или задължение на всяко общество е то? Ако е само право, то трябва ли да стане задължение? При това не само на хартия.

Не са много гражданите, които знаят, че в България по закон гласуването всъщност е задължително още от 2016 г. Санкции за „нарушителите“ обаче няма. С влизането в сила на въпросния закон имената на негласувалите на два последователни от един и същи вид избора трябваше бъдат премахнати от избирателните списъци, в случай че не представят „основателна причина“ за отсъствието си. В край на сметка обаче на по-късен етап Конституционният съд отмени решението на депутатите, позовавайки се на основния закон. В него пише именно, че гласуването е право, а не задължение.

И ето така, с формално въведена разпоредба за задължително гласуване, България все пак остава сред страните с най-ниска избирателна активност в цяла Европа. А как е навън? Проверихме политическата и законова традиция в държави с подобен на нашия опит, в някои случаи „гарниран“ и с последствия за негласувалите.

Оказва се, че страните с приет закон за задължително гласуване, но без никакви последствия за „непокорните“ граждани не са малко. Сред тях са Коста Рика, Мексико и Тайланд. Венецуела и Нидерландия пък са примери за държави, преминали от задължително към доброволно гласуване съответно през 1967 г. И 1993 г. Въпреки този „скок“ в другата крайност, избирателната активност там остава висока.

В Австралия, Лихтенщайн, Бразилия и Сингапур пък действа закон за задължителното гласуване, при това придружен със санкции за неспазването му.

Ще обърнем обаче по-конкретно внимание на законодателната уредба в три страни: Гърция, Белгия и Люксембург.

Белгия е първата страна в света, която въвежда задължителното гласуване. За мъжете то е въведено още през 1892 г., за жените - през 1949 г. Според закона в страната в случай, че гражданин не гласува на четири поредни избори, то той рискува да изгуби правото си на глас за следващите 10 години или да плати парична глоба в размер на до 1000 евро. Освен това негласувалите могат да си навлекат определен брой часове общественополезен труд и да срещнат трудности в намирането на работа в публичния сектор. От 2003 г. насам обаче никой не е реално санкциониран.

Ситуацията е сходна и в Гърция, където задължителното гласуване е заложено в конституцията още през 1952 г. Но на практика санкционирани негласували от 2001 г. досега няма. По закон неявяването пред урните се наказва със затвор до една година, отказ от издаване на паспорт или шофьорска книжка, а в някои случаи дори отнемане на звания. Извинени са само гласоподавателите над 70-годишна възраст, трудноподвижните хора или такива, оказали се на повече от 200 км. от своята избирателна секция по „уважителни причини“. Така и в двете страни задължителното гласуване остава формално, но това не пречи на Белгия да продължава да бъде една от държавите с най-висока избирателна активност в цяла Европа.

Люксембург прилича на Гърция по това, че оправдава негласувалите хора над 70 години и онези, намиращи се зад граница в деня на изборите, но само ако могат да го докажат. Вътрешноконтиненталната държава в Северозападна Европа въвежда задължителното гласуване през 1919 г. Задължителни са местните избори, тези за камарата на депутатите и за Европейския парламент. На бунтарите, които все пак решат да бойкотират изборите, се налагат глоби в размер между 99 и 990 евро. Практиката обаче показва, че негласувалите получават само предупреждение след първото неявяване. Санкциите идват, ако то се повтори.

„Задължителното гласуване е свързано с избора в менюто“

Euronews Bulgaria потърси за коментар по темата социолога от „Галъп Интернешънъл Болкън“ Първан Симеонов. Той смята, че разговорът за задължителното гласуване „е ценностен въпрос и точно защото е такъв, не може да се реши технически“. Вярва, че санкциите няма да помогнат, тъй като

Първан Симеонов аргументира това свое сравнение с изборните резултатите през последните години, а именно: Винаги печелят „новите играчи“.

„И все пак, има някакъв смисъл да бъдем задължени да гласуваме, защото това е задължителна част от решението – решение, от което и ние зависим. Това управление решава за нас, значи и ние трябва да решаваме какво да е то“, допълва социологът.

Той обаче подчерта, че „в една демократична система въздържането също е право и също е позиция“.

Религия и политика- една неочаквано добра комбинация

На въпроса каква избирателна активност се забелязва в силно религиозни общества, Първан Симеонов не пожела да навлиза в конкретика, тъй като подобно изследване не е правено. Но сподели лично мнение и наблюдения. –

Социологът даде за пример турското общество - демографски младо и икономически развиващо се, което обаче е силно поляризирано.

„Там (в Турция) правят преврати, има постоянна интрига“, обясни Първан Симеонов.

Социологът изтъква още, че „религията се използва за политически цели“.

Има страни, в които въпреки че няма въведено задължително гласуване, се забелязва висока избирателна активност. Това се вижда най-често в държави с авторитарни режими на управление.

В заключение

Основното предимство, което привържениците на задължителното гласуване изтъкват, е че то би насърчило по-голям политически интерес, по-голяма представителност на институциите, респективно и по-добре информирано за политическата реалност общество. С други думи, вместо партиите да инвестират времеви и материални ресурси в това да привличат потенциални нови гласоподаватели, то задължителното гласуване им позволява да вложат ресурсите си в разясняване на предложените от тях политики (например).

Противниците на тази „практика“ обаче смятат, че тя е несъвместима със свободата на словото, защото последната се състои и в правото да не се изразяваш. Припомнят още и случай от 2010 г., когато бившият лидер на    австралийската опозиция Марк Латам призовава всички граждани да пуснат празни бюлетини в урните по време на изборите преди точно 13 години. В този смисъл задължителното гласуване би могло дори да застраши демокрацията, която то всъщност иска да укрепи, служейки за „оръжие“ в ръцете на популисти и бунтари.