Ранна делнична сутрин. В ситуационния център „Отворени врати“ в София по това време вече е пълно с доброволци, които оказват подкрепа на бягащите от войната в Украйна. 

Всеки се е заел със своята задача. На входа човек регистрира и упътва търсещите закрила. Друг сортира даренията, пристигащи от цялата страна. Трети се грижи с намирането на работа и квартира за нуждаещите се. 

„Вчера няколко деца се бяха събрали в кръгче и всяко разказваше на останалите за бомбардировките, които е приживяло. Други споделяха как домовете им са разрушени заедно с всички техни играчки.“ Така Валерия и Диана, които са бесарабски български от Одеса, започват своя разказ за войната в Украйна.

Макар че двете момичета отдавна са спрели да се будят от ракети и сигнали за заплаха, те продължават да изпитват страх и безпокойство. Благодарни са на българите за помощта, която са получили, и именно заради това веднага след пристигането си у нас се записват като доброволци в подкрепа на сънародниците си, бягащи от войната в Украйна.

„Искахме да върнем по някакъв начин този добър жест“, обяснява Диана.

„Мислихме си, че живеем спокоен живот. Правихме си планове за бъдещето“, разказват двете момичета, които е трябвало за 8 март да пътуват за първи път сами на екскурзия до Будапеща. Призори на 24-и февруари обаче Русия обявява началото на т.нар. „специална военна операция в Украйна“. Започва широкомащабна война.

За Валерия и Диана изборът е само един - да напуснат родината си в търсене на спасение. „Събудихме се от взривовете. Настана паника в целия град и ние също се уплашихме. За няколко часа взехме решение да избягаме от Украйна“, разказват те.

Събират най-важното в две раници и тръгват. На 19 години, съвсем сами, уплашени и без ясна представа как и накъде да поемат. След няколко дни път с автобус и кола пристигат в България. Тук намират квартира и почти веднага след пристигането си започват да помагат с грижите за децата, които украински майки оставят в детския кът към Ситуационен Център Отворени Врати, докато обикалят институции, търсят жилище и работа.

Диана и Лера, както галено наричат Валерия, ежедневно дават максимума, на който са способни, така че да накарат децата да забравят поне за момент страшните картини от войната. Не винаги обаче това е възможно. Част от малчуганите инстинктивно рисуват спомените си за войната с четка и боички. 

От началото на военните действия на Русия в Украйна досега България е приела над 100 000 бежанци. Стотици от тях, в това число и много деца, ежедневно пристигат в ситуационния център на фондация „За доброто“ в търсене на хуманитарна подкрепа. 

„Много е страшно, когато при теб дойде малко украинче и ти каже: „ Аз съм от Харков, моят дом беше разрушен, моите играчки са там.“ Когато чуя нещо подобно, цялата изтръпвам.“, допълва Диана и казва, че в момента децата имат нужда от много любов и внимание, за да превъзмогнат травмата.

Двете с Валерия избягват да им дават надежда, че войната скоро ще приключи, тъй като самите те не са убедени в това. Затова се стараят да отвличат вниманието на невръстните украинчета с други по-приятни занимания.

Приятелите на Валерия и Диана, които все още са в Украйна, споделят, че на места положението е „страшно“. На други - като в Одеса например, където се намира семейството на Диана, в момента е спокойно. 

„Това е политика“, обобщава Диана и разказва,, че чувства гняв към хората, които излъчват език на омразата срещу украинското население.

„Повечето хора в Русия живеят в някаква илюзия. Може би заради информационната война те не знаят какво всъщност се случва там. Руските медии обясняват как се провежда специална военна операция. Те съобщават, че няма жертви. Казват, че градовете са цели и всичко е наред. Всеки, който се опита да каже какво се случва там наистина, е застрашен от затвор.“, обяснява Валерия.

Диана се включва и казва, че в Одеса всички говорят на руски. „Хората така са свикнали и няма никакъв проблем“. Отрича да има и сериозни културни различия между населението там. „Ние може да говорим на английски, руски или украински. Но в крайна сметка сме един народ. Ние сме украинци“, заключва 19-годишното момиче.

За финал ги питаме как си представят деня, когато отново ще стъпят на украинска земя. „Това ще бъде много емоционално събитие. В момента можем да мечтаем единствено нашите роднини и приятели да са в безопасност. Едва след това ще може да мечтаем свободно.“, казва Валерия.

В този момент на вратата на ситуационния център се почуква. Няколко деца на украински бежанци са тук и са нетърпеливи да си поиграят с Лера и Диана. За тях това е начин да забравят ужаса от бомбардировките поне за малко, докато техните родители се опитват да се впишат в новата действителност.