На 7 март излиза от печат първата книга на Георги Милков - „Истории от ръчния багаж“. Името на автора е добре познато от страниците на „24 часа“, където той е дългогодишен журналист. Георги е един от най-добрите разказвачи на истории в цялата българска преса. А истории има в изобилие, тъй като е обиколил почти цялото земно кълбо. Отдавна се е отказал да брои страните, в които е бил - защото в не една и две се е връщал многократно. Но при последната равносметка преди години установил, че е посетил над 160 страни. Днес са повече. И от всяка си е донесъл по много истории.

Именно те намират място в книгата, която той подарява на себе си и публиката по повод своята 50-годишнина на 8 март.

„Инвестирам в спомени от пътешествия през целия си живот. Това е голямата ми страст и детска мечта. Виновници са Жул Верн и безименният автор на „1001 нощ“, казва Георги. Дълги години той отказваше да пише книга, но издателите от „Книгомания“ го убедили, че инвестицията в спомени е много хубаво нещо, но, "за да не ги изяде инфлацията на оскъдяващата памет“, е добре да ги пренесе на хартия.

Жоро не просто посещава различните страни по света. Той ги изучава, опознава местните хора, излиза извън туристическите маршрути, столиците и познатите пътеки – понякога с риск за живота и сигурността си. А особена страст за него са Арабският свят и Близкият изток.  

Предлагаме ви една от неговите „Истории от ръчния багаж“. И му благодарим за разрешението да я публикуваме в аванс: 

Изборите на Саддам

От Георги Милков

Когато ме питат кои са най-интересните избори, на които съм бил свидетел, винаги се сещам първо за тия в Ирак през 1995 година, на които Саддам Хюсеин бе избран с 99.96 % от гласовете. Тъй като кандидатът беше един, бюлетината също беше една. Изборът се състоеше между две отделни квадратчета – на едното пишеше „Да“, на другото „Не“. Прост отговор на прост въпрос: Желаете ли Саддам Хюсеин за президент на републиката?

Хората вземаха бюлетината, отмятаха една тлъста чавка с химикал върху утвърдителното квадратче, пускаха бюлетината в урната и с радост се хващаха на хорото, което се виеше вътре в изборната секция. Този фестивал на пряката демокрация се прекъсваше частично от някоя по-екзалтирана групичка избиратели, които нахлуваха в секцията с плакати на президента (който едновременно с това бе кандидат за такъв), и се вклиняваха в празничния хоровод, скандирайки: „С душа, с кръв, ще те защитим, о, Саддам!“

Тъй като на арабски думата „кръв“ се римуваше чудесно с личното име на кандидата, тези възгласи поетично вулканизираха общата атмосфера на приповдигнатост. Всичко наоколо сякаш трептеше в хармонията на един пламенен матримониум – този на кандидата и неговите избиратели.

Нарочно не споменавам нищо за „тъмна стаичка“, осигуряваща анонимността на вота. Подобна приумица би била твърде обидна за всички. Един такъв срамен кът с още по-срамно перде би хвърлил горчилка върху местните чистосърдечни разбирания за транспарантност. Затова и никой не си причиняваше излишното неудобство да сгъва бюлетини, преди да ги пусне в урната. Би се изтълкувало като дребнава подлост, опит да се прикрива нещо в такъв ден, в който всеки показва радостта си от вота. Всичко изглеждаше като едно невъобразимо увеселение, в което белите бюлетини за референдума нарочно трябваше да са на показ като сватбарска кърпичка върху бюстието на щастливата сватя.

Бях истински впечатлен от видяното и тогава си мислих, че няма как да бъдат проведени по-категорични избори от тези. Но Ирак ме изненада седем години по-късно.

На следващия референдум, който Саддам организира за себе си, резултатът беше 100%.

На тези избори бях с моя колега и приятел Гасан Насър, с когото решихме да не обикаляме секциите в Багдад, а да видим как е в дълбоката провинция. Качихме се на един самолет за Басра, който в нарушение на въздушното ембарго трябваше да лети ниско, за да не го „хванат“ радарите. Гасан се успокои, че американците няма да ни свалят във въздуха, след като видя на борда и колегите от CNN, Ройтерс и „Ал Джазира“.

От Басра всички тръгнахме с конвой Ал Фао – най-южния иракски град, и там се разделихме, като ние с Гасан отпрашихме към незнайни села и паланки. И се започна.

Да, да, да, Саддам! Видеха ли ни да идваме, стотици хора почваха да викат като един. В първата секция имаше изненада. Множеството се отвори пред нас, вдигна се пушилка и различихме борещи се тела. Още двама-трима се хвърлиха в калабалъка. В центъра на битката се оказа един голям овен, който няколко младежа се опитваха да съборят на земята. Изведнъж проблесна нож и към нас плисна струя топла кръв. Още – два-три удара и овенът беше довършен. Пурпурни вадички залъкатушиха в прахта. Погледнах надолу – американските ми джинси Lee Cooper бяха обилно оплискани с кръв. Каква метафора за бъдещето!

Прескочихме умиращото в конвулсии тяло и продължихме напред, оставяйки следи от съсиреци. Да заколят животно в нозете ти, бе най-високо гостоприемство според местните сурови обичаи. Над главите ни някой пръскаше с лейка розова вода. Тъпани, дайрета, тромпети... Жени с ръце на устата издаваха онези характерни за арабския полуостров пискливи звуци. Вече почти половин час бяхме там, а множеството не бе спряло нито за секунда да скандира лозунга за „единствения президент“.

Вътре в избирателната секция мъже и жени, стари и млади, режеха ръцете си с бръснарски ножчета и слагаха кървав отпечатък върху бюлетините. После като в религиозен транс всички тези ранени длани се спускаха вкупом към урната. Уж бе политически акт, а изглеждаше като жертвоприношение.

В следващата секция вече нямаше никакви изненади. Викове, дайрета, тромпети, скандиране... Отново заколиха животно в краката ни, после хората започнаха да самонараняват ръцете си, за да гласуват. И онзи неизменен лозунг: С кръв и душа, жертваме се за теб, Саддам! И така – трета, четвърта... петнайсета секция... все същото.

Кръв! Навсякъде толкова много кръв. Животинска, човешка... Миризмата на съсиреците от добитъка, отишъл за курбан този ден, се смесваше с потта на тълпите в 40-градусовата лепкава влага, която идеше откъм Персийския залив. Беше по библейски драматично.

Преди да се върнем в Багдад, се заговорих с един мъж. Казах му, че съм бил на първия президентски референдум преди седем години и тогава Саддам беше избран с 99,96%. Написах на един лист това число и му го показах. Как мислиш, сега колко ще е, попитах аз. Той дръпна листа от ръката ми и написа единица, а зад нея много нули. Това ще бъде резултатът, каза съвсем сериозен. Посочи с върха на химикалката първата цифра и каза: „Той е един, а ние всички сме нули. Но сме много и сме зад него. И това е нашата сила. Когато на иракчаните им махнеш този, който е отпред, те стават нули“.

Прозвуча ми като прокоба.

На другия ден обявиха резултата от референдума. Всички регистрирани за вота – 11 445 638 иракчани, бяха гласували за един човек. Саддам Хюсеин бе избран със 100% от гласовете. Онзи мъж от пущинаците на Ал Фао бе познал. Нямаше никакви деветки, само единица и нули. А посланието на Саддам към чужденците бе повече от ясно.

След като победата бе обявена, започна неудържима веселба по улиците. Вечерта бяхме на гости в къщата на един стар приятел в багдадския квартал „Мансур“. Но почти не можехме да си чуем приказката, защото навън настана яка пукотевица.

„Хайде да постреляме  ние“, каза нашият любезен домакин. Наведе се и най-непринудено изпод дивана в хола издърпа три калашника. Изкушавах се да коленича и да надзърна какво ли още е скрито под този диван, но кодът за благовъзпитано поведение в чужд дом ме възспря. Излязохме навън и се включихме в стрелбата. Набързо опукахме всичките пълнители, но нашият домакин не ни остави да се приберем. Извика петгодишния си син и му поръча: Хамуди, моето момче, иди при комшиите и кажи, че имаме гости от чужбина, да ти дадат патрони.

Минути по-късно малчуганът едвам довлачи една дочена торба, два пъти по-тежка от него, пълна с муниции. Толкова не бях стрелял с „Калашников“ дори за година и половина в казармата. По улиците на Багдад тоя ден беше като на война. Тръгнахме от къщата на моя приятел, но булевардите бяха задръстени от всякакви превозни средства с хора, стрелящи във въздуха.

С Гасан само вдигнахме ръка за поздрав и мъжете от първия пикап, който мина край нас, ни дадоха знак да скачаме в каросерията. Мигом се намериха оръжия и за нас. И пак запукахме. Като минавахме покрай някой висок дувар, увенчан с бодлива тел, лесно разбирахме, че е казарма или полицейско поделение, защото на уличните автоматични откоси онези отвътре отговаряха с канонада... Беше оглушително...

Още помня думите, с които завърших репортажа си за този ден: „Толкова кръв и стрелба, и то без да има война! Не искам да си представям какво би било, ако сме чужденци, но сме дошли на това място неканени...“