Кой е Франсоа Байру – новият премиер на Франция
Френският президент Еманюел Макрон назначи в петък центристкия си съюзник Франсоа Байру за нов министър-председател на страната. Това се случи седмица след като депутатите гласуваха за свалянето на предишното правителство под ръководството на Мишел Барние. Но дали той ще успее да избегне съдбата на своя предшественик?
Франсоа Байру може да оцелее при вота на недоверие, защото, просто казано, има два параметъра. Крайнодясната партия „Национално обединение“, включително евродепутатът Жордан Бардела, заявиха, че от тяхна страна няма да има вот. Така че ще трябва да видим какво ще направи Байру на място. Преди всичко Социалистическата партия, умерените леви, засега няма да гласуват срещу него, защото е направено всичко възможно да се направи крачка в тяхна посока. Така че можем поне да се надяваме, че през следващите няколко седмици ще има момент на отсрочка, който ще ни позволи да приемем бюджетен план.
Сега политикът е натоварен със сложната цел да състави ново правителство и да приеме националния бюджетен план за следващата година в горчиво разделената долна камара на парламента. Но кой точно е той? Седемдесет и три годишният Байру е от Югозападна Франция и нарича себе си „човек от провинцията“. Той е опитен политик, който не е чужд на френската политика. Когато Макрон дойде на власт през 2017 г., той беше назначен за министър на правосъдието, но бързо беше принуден да подаде оставка на фона на разследване за предполагаемо присвояване на средства на Европейския парламент.
Байру става добре познат на френската общественост, когато е министър на образованието от 1993 до 1997 г. Политическият му опит се счита за ключов в усилията за възстановяване на стабилността, тъй като нито една партия не разполага с мнозинство в Националното събрание. Според експерти стратегията на Макрон има за цел да попречи на лидера на крайната десница Марин льо Пен да има „решаваща“ власт над правителството. Назначаването на Байру е в съответствие и с усилията на президента да изгради пакт за ненападение със социалистите, така че те да се ангажират да не гласуват срещу правителството при всеки бъдещ вот на доверие.