Ивайло Цветков разговаря с философа и журналист Тони Николов за изследванията му за София и „съществуването на град в града“. Ето какво сподели гостът за зрителите на Euronews Bulgaria.

За идеята “град в града”: 

Винаги ме е интересувало съществуването на някакъв “град в града”. Не това, че ние само се разхождаме по хоризонтала, а че има вертикалност на съществуването, на “етажи”. И тези етажи или пластове обиокновено археологията ги дава надолу. А тази феноменология на града те са по някакъв начин нагоре - трябва да вдигнеш поглед към прозореца на Ромен Гари. Това е много “парижко” - в Париж така казваш коя известна личност ти е (била) съсед.  

По същия начин софийските истории имат такива измерения. Гари е един от примерите, има много други. Много особено е това четене на дневници, писма, прелистването на страници, шумоленето на историята... 

За паметта на София: 

Има едни съжаления - София е порутен град, нахапан от челюстите на настоящето, или по-скоро от челюстите на алчността... Но и това, което е останало, ние някак си не го съзираме в достатъчна степен, а София е град на легендите. Това, което го има в Прага, във Варшава, в Париж, в Берлин (доста пострадало, разбира се), в София също може да бъде видяно. 

Памет има, дори и повече от това. В някои от тези истории аз дори бях удивен какви ядра на памет могат да бъдат намерени. Много странно е, че историите, които продължават, сами пишат истории. Личните истории на хората, които се съвместяват по “етажите”, се допълват.  

За македонската тема: 

Намерих един бележник на шофьора на Тодор Александров, който описва неговото убийство. Този човек не може да пише в нито един от правописите, но в същото време има желание да го запази. Как той разбира, че с Тодор Александров ще се случи нещо страшно? Пише “никога не ме е прегръщал, даде ми да ям пасти и аз ядох”. Прегръщат се, това е последната среща, той отива в планината и го убиват. И шофьорът е запомнил тези пасти.  

Между 1924 и 1934 година (македонските убийства) е най-кървавото десетилетие в историята на София. Големият проблем е, че София е “македонски Йерусалим”. Македонската историография се крепи на всичко, което се е случило между 34-и и 37-и парцел на софийските Централни гробища - там са Гьорче Петров, Кръстьо Мисирков, Григор Пърличев... И архивите са тук. С една част от центъра на София и това, което го има в архивите, ти трябва да градиш идентичност. А идентичността е нещо много особено.  

Има едни особени оазиси на паметта, каквито са архивите. Ние сме отворили архивите - те не са ги отворили и не са чели архивите на Белград. От това, което аз съм виждал, включително от западни кореспонденти, западни историци, там има потресаващи свидетелства за периода между двете войни - това, което сърбите вършат там.  

Но тази история също се пробужда. И ние имаме вече някакви пробуждащи се спомени за това какво сме вършилки 1941-44 година там. Историята като че ли е една невъзможна отсечка, която се дели на малки мигове и ядра.  

Цялото интервю вижте във видеото.