От арабския към латиницата. От арменското изтребление до войната в Украйна. От забрадките до късите поли. И обратно.

От Турция на Ататюрк до Турция на Ердоган.

Днес южната ни съседка празнува 100 години от основаването си като република. Начело на страната тогава е Мустафа Кемал, пред когото до ден днешен повечето турци се прекланят. Включително и днешният ѝ лидер Реджеп Тайип Ердоган.

Смятан за един от най-влиятелните политически лидери на ХХ век, Ататюрк ще остане в историята като основателят на Република Турция и първи неин председател (1920-1921). През своя 15-годишен президентски мандат, който продължава до смъртта му през 1938 година, той радикално реформира политическата, икономическата, социалната и културната сфера на живот – така, че на световната карта се появява светска национална държава.

Ататюрк премахва халифата (1924 г.) и султана (1922 г.). Приема нов Граждански кодекс и други закони, в резултат на които става възможен преходът към светска система на управление. Дава на жените равни права, реформира законите за облеклото, регулира висшето образование, насърчава частната инициатива в селското стопанство и въвежда международната система за времето, календара, както и мерките за измерване. За него прогресът на една нация зависи от образованието на младежта, а истинска независимост се постига само при условие че е налична и икономическа такава.

До 1934 г. той се казва просто Мустафа Кемал. Но чрез Закона за фамилиите приема от турския парламент фамилията Ататюрк – в превод „Баща на турците“.

Една от мисиите му е озаптяването на исляма като политически инструмент. Заявява я при откриване на заседание на Великото народно събрание през 1924 г. Тогава той отправя именно това обвинение и призовава религията да възвърне истинската си цел.

Изглежда, че в онези години, наред с всяка успешно постигната реформа, желанието за секуларизация и европеизация на Република Турция е растяло.

Този, който последва

Настоящият президент на Турция е вече второ десетилетие на власт – първо като министър-председател, а през последните девет години и като президент. Реджеп Ердоган успя да преодолее най-критичните за управлението му избори през май тази година, когато се изправи срещу кандидата на обединената опозиция Кемал Кълъчдароглу.

Турция на Ердоган е различна от тази на Ататюрк, защото постави отново ислямските ценности на централно място. Турската дирекция по религиозните въпроси – Дианетът - първоначално замислена да осигурява по-голям контрол върху разпространяващия се ислям и неговата политическа употреба, днес е един от най-силните козове в ръцете на Ердоган. Собствената му съпруга е неизменно със забрадка на публични събития.

Нарастващият брой джамии, появилите се все повече религиозни секции и странно възникналият телевизионен канал на дирекцията са сред малкото последици от работата й.

Обвиняван в потисничество на човешките права, във война срещу ЛГБТ общността и в почти пълно овладяване на медийната среда в страната, турският президент си навлича все повече критики от Запада. В същото време обаче популярността му в собствената страна изглежда не спада достатъчно,за да се раздели с властта.

За това си има причини. Турция отбеляза истински икономически бум през първите години от президентството на Ердоган. И въпреки прогнозите за очертаваща се криза и обезценяването на турската лира, през първото тримесечие на 2022 г. икономиката на Турция надмина прогнозите за растеж, като увеличението от 7,3 % беше съпътствано със силно търсене, производство и износ.

През септември 2023 г. пък Ердоган изненада с бизнес нюха си, когато покани американският милиардер Илон Мъск да инвестира в Турция и заяви интерес страната му да си сътрудничи и със Starlink, да се развива в областта на изкуствения интелект и да се подреди на първите места сред производителите на високи технологии.

Предстои да видим как ще изглежда бъдещото партньорство между турската страна и милиардерът, собственик на социалната мрежа Х (до скоро Twitter), особено след заявката на последния, че Турция е сред най-важните кандидати за следващия завод на компанията му Tesla.

Наред с икономическия бум, и населението на страната се увеличава главоломно. Официалната статистическа служба на Турция обяви, че населението на страната е достигнало общо 84 680 273 души през 2021 г. след години на напрекъснат растеж.

С близо 85 млн. души население Турция е 18-ата страна по население в света, а разположението й между Европа и Азия я прави от съществено геостратегическо значение.

Особено критичен момент за управлението на Ердоган беше опустошителното земетресение през февруари тази година, когато Южна и Централна Турция, както и северна и западна Сирия, бяха разлюлени от трус с магнитуд от 7.8 по скалата на Рихтер. Жертвите на бедствието надхвърлиха 40 000, а като основна причина за това бе посочено ниското качество на строителството. Властта бе обвинена в извличане на икономически дивиденти от набързо вдигнатите неустойчиви сгради, които се превърнаха в гробове за хиляди.

Въпреки това няколко месеца по-късно Ердоган отново пое юздите на Република Турция като неин президент. А веднага, след като положи клетва, отиде да се поклони в мавзолея на Мустафа Кемал Ататюрк. И така символично свърза бъдещето на Република Турция с нейното минало.

Друга символична връзка Анкара направи през лятото на миналата година, когато официално се преименува на Тюркие (Türkiye) и в официално писмо до ООН настоя това име да влезе в международно обращение. Именно Тюркие е първото име на страната след обявяването на нейната независимост през 1923 г. За завръщането към него миналата година бяха изтъкнати два аргумента. По-прозаичният бе недотам престижното езиково съвпадение на думата в най-утвърдения международен език - на английски Turkey означава „пуйка“. А по-политическият аргумент бе изтълкуван именно като завръщане към заветите на Мустафа Кемал Ататюрк.

Дали обаче днешна Турция продължава курса на Ататюрк? Или точно обратното – годините под управлението на Ердоган доведоха до завой на 180 градуса от идеите на основателя? За миналото, настоящето и бъдещето на Турция Euronews Bulgaria разговаря с международния анализатор Мартин Табаков, който има изявен интерес към вътрешната и външната политика на нашата вече стогодишна съседка.

Euronews Bulgaria: Г-н Табаков, колко важна е религията в политиката на Турция?

Мартин Табаков: Това е едно от основните наследства на президента Ердоган. Той не просто реабилитира исляма като основна референция в публичния живот на страната, но го превърна и в отправна точка при формирането на политиката си - и във вътрешната - като източник на електорална подкрепа, и във външната - като източник на легитимност сред мюсюлманското население в региона.

Една от най-дискусионните политики на президента – тази на ниските лихвени проценти, поради което страната не може да се справи с инфлацията си, например – се обяснява включително посредством исляма. В Корана пише: „О, вярващи, не изяждайте лихвата, многократно умножена, и бойте се от Аллах, за да сполучите!”.

Турско-ислямският синтез, иначе познат ни още от Тургут Йозал, бива експлоатиран и във външно-политическите вектори на страната. Позоваването на религията като основна част от политиката на идентичността е една от причините, поради които Ердоган успя да спечели последните парламентарни и президентски избори, въпреки че срещу подобно развитие на нещата имаше сериозни аргументи. Най-вече от икономическо естество.

Euronews Bulgaria: Каква е ролята на Турската дирекция по религиозните въпроси - преди и след Ердоган?

Мартин Табаков: Чисто исторически Дианетът е създаден от Кемалистката република, не за да развива и разпространява исляма в страната, а за да го контролира. Това става чрез държавата, която определя и учебния конспект на „Имам Хатип“ училищата, така и съдържанието на проповедите в джамиите. Целта тогава е религията да бъде държана в стерилна и пасивна форма, така че да не възпрепятства модернистичния проект на Ататюрк. В процес на времето обаче, особено когато Турция бива управлява от политически партии с по-скоро десен и консервативен профил (тоест през определен период от 50-те години насам), ролята на Дианета бива променяна постепенно: от това да функционира като „спирачка” на исляма в посока на насърчаване и обостряне на религиозните сантименти. Пикът в този процес се наблюдава именно в управлението на Ердоган. Към днешна дата Дианетът разполага с бюджет, който е по-голям от редица министерства на турската държава. И дори има собствен телевизионен канал.

Дирекцията по религиозни дела – посредством кадровия и идеологически контрол, който има върху ислямските храмове – се е превърнала в пряк механизъм за влияние на турската държава в чужди държави. Пример за това е напрежението между Ердоган и френския президент Еманюел Макрон, който именно във връзка с влиянието на чужди държави върху дейността на джамии във Франция заяви, че Париж обмисля да предприеме мерки - да обучава и назначава служещите в храмовете, така че те да не бъдат под контрола на други страни.

Euronews Bulgaria: В една от вашите статии казвате, че Турция е заобиколена от всички страни с враговете, които целят нейното разпадане? Кои са те? И как Турция все пак успява да „удържи фронта“?

Мартин Табаков: Във въпросния текст съм имал предвид един характерен синдром на Турция - т.нар. Севърски синдром. Според психологията и светогледа, диктувани от този синдром, Турция е заобиколена от врагове, които целят нейното разкъсване. Но това всъщност е мотив, който Ердоган обича да използва, за да катализира подкрепа. Врагът може да е външен – американците, или вътрешен – гюленистите, кюрдите. Ако се чудите откъде българските политици заговориха за „дълбоката държава”, то имайте предвид, че взеха това словосъчетание именно от реториката на турския президент.

Иначе непосредствена заплаха за своята сигурност – къде обективно, къде пропагандно – Турция вижда най-вече в ПКК (Кюрдската работническа партия) и нейните клонове в Сирия и Ирак.

Euronews Bulgaria: Коя е най-голямата грешка, която Ататюрк направи? И най-голямата на Ердоган?

Мартин Табаков: И двамата правят идентична грешка, свързана с редукционисткото им разбиране за това, което е порядъчно в политиката, и това, което не е. Ататюрк се опита да създаде една Турция, която да се крепи само на т.нар. „бели турци” – секуларни, образовани, със сравнително добри финансови възможности. Това е крайбрежната, панорамната и европейска Турция. Ердоган пък заложи на т.нар. „черни турци” – тези от вътрешната част на страната и централен Анадол, които са по-консервативни и ислямообразни, незадължително с висок образователен или социален статус.

И в двата случая обаче – и при Ататюрк, и при Ердоган – ставаше дума за социално инженерство, което е екслузивно (тоест изключващо, те правят политика със знак минус), което ги прави инструментално идентични. Турският народ обаче има много по-голям опит, отколкото Ататюрк и Ердоган искат да му признаят и да му позволят като социално-културни практики.

Euronews Bulgaria: Как виждате бъдещето й? Играе ли ЕС двойна игра по въпроса с присъединяването на Турция в Съюза?

Мартин Табаков: През последното десетилетие политическият фундамент между ЕС и Турция изтъня – поради побоя на демокрацията в югоизточната ни съседка, поради бежанската криза, покрай отказа от либерализация на визовия режим и покрай стандартни проблеми като гръцко-турските. Анкара и Брюксел обаче продължават да имат сходства в икономическите си интереси. През територията на Турция минават проекти за енергийната диверсификация на ЕС, а съюзът продължава да е най-големият търговски партньор на Анкара.

Въпросът тук е дали политиката ще афектира и естеството на икономическите отношения. Така например, ЕС не желае да предоговори митническия съюз с Турция, така както и Анкара няма намерение да се съобразява с политиката на санкции на Брюксел към трети страни.

Euronews Bulgaria: 100 години Република Турция - направи ли страната кръг на 180 градуса?

Мартин Табаков: Турция се променя. Със сигурност. Турция на Ататюрк се опитваше да интернализира европейската идентичност – внос на секуларизъм, модернизъм, култура. Ердоганова Турция прави нещо различно: тя се възприема като носител на собствен и уникален опит, включително османски. Това са две различни „одежди”. Но тялото остава същото, независимо от градусите, на които то се обръща. Неслучайно и Ататюрк, и Ердоган създават своите проекти сравнително идентично – с огромни дози национализъм и авторитаризъм.