Разруха, сринати сгради, сринати съдби, шок, отчаяние.

Близо месец след трусовете, Турция и Сирия трудно, но все пак успяват да се съвземат от първоначалния ужас. След нощта на 6 февруари десетки хиляди загубиха живота си под тонове бетон и желязо, а милиони останаха без дом.

Но надеждата не беше затрупана.

Още в същия ден български екипи се организират едва за няколко часа и отпътуват за южната ни съседка, за да издирват оцелели. Пожарникари и доброволци от Планинска спасителна служба към Българския червен кръст се впускат в надпревара с времето.

Гледките навсякъде си приличат - разрушени сгради, наричани до вчера дом, а край тях - близките на затрупаните, които стоят с часове в очакване да прегърнат отново любимите си.

„Всичко е толкова объркано. Толкова много хора викаха. Не можехме да направим нищо. Просто побягнахме. И не спирахме да чуваме виковете“, спомня си Саид.

Тук български и турски спасители работят заедно, за да извадят хора, които може все още да са живи. Опитват се да спасят дори спомените им - като това любовно писмо.

Повече от 70 български пожарникари от цяла България, пътуват с коли над 1800 км. След като разбират, че в Адана има достатъчно екипи, продължават към Адъяман, но никога не стигат до града. На 50 км. от него попадат в блокада. Местни, в отчаянието си, спират конвой от 17 коли, с една единствена молба - да помогнат.

„Около 40 часа до там, доста тежко пътуване“, казва Калоян Дончев.

Българите остават в малкото градче Бесни. При минусови температури работят денонощно сред разруха, прах и лед. Въпреки че първите 24 часа, които са най-критични за спасяването на оцелели, отдавна са отминали, не се отказват.

Повече от 100 часа след труса, малко след полунощ получават сигнал за оцелели след като местни чули шумове. И надпреварата с времето започва, както и спасителната операция.

„Посрещна ни една доста емоционална картина, в която имаше доста разрушение и много хора, които търсеха близките си“, продължава Дончев.

В началото спасители и оцелели комуникират чрез почуквания. Екипите засичат и сърдечен ритъм чрез специализирана техника. Прокопават няколко тунела. На помощ идват и полски екипи.
„Общо бяха три тунелите. През първия тунел се видя, че няма как да се стигне до нея, затова бяха направени още два. Единият тунел вървеше всъщност под жената. Идеята беше да се качи полският екип нагоре. Ние вървяхме малко над нея с идеята да слезем надолу. Така в даден момент просто я открихме“, споделя той.

Доскоро спокойното градче е озвучено от шума на багери, линейки и молитви.

„Всъщност разрушенията не са най-страшното на такова място. Не са най-страшното и затрупаните хора. Най-страшното е като се обърнеш и погледнеш очакващите погледи на техните роднини“, не крие Дончев.

Настъпва тишина, когато се появява надеждата, че оцелял вика за помощ.

5 дни след земетресението, и след близо денонощие неуморна работа жената е спасена. Единствено тя оцелява от цялото си семейство.

След като претърсват всички 16 сгради в Адана, които са засегнати от трусовете през първия ден, 12-те доброволци от Планинска спасителна служба се свързват с местния турски щаб, за да разберат къде ще бъдат най-полезни.

Със своите 5 кучета се отправят към Хатай.

„Апокалипсис. И то със страхотни мащаби. Аз лично в моя живот не ми се е случвало дори да си представя, че може да има такова нещо. Говоря ви за 1-милионен град, сравнен със земята. Буквално сравнен със земята. Трупове навсякъде“, откровен е Марин Хитров.

Разговаряме с целия екип вече обратно в Адана, където чакат да се качат на “Спартана”, за да се върнат у дома.

Разказват за отчаянието на хората.

„Започнаха да си мислят, че едва ли не мъртвите хора кучетата ще ги извадят живи“, казва Минко Банчев.

След почти цяла седмица в Турция доброволците са спасили най-малко 7 живота. А може би и много повече, без да знаят, тъй като след като някое от кучетата маркира място, на което има жив човек, екипът продължава напред, за да спаси още хора.

Хера - успява да спаси цяло 5-членно семейство. А водачът й Благой първоначално дори не вярва.

„Наистина, както беше паднала плочата, имаше една стена. Те я бяха разбили и вътре бяха хората…Хората бяха много щастливи, поздравиха ни, прегръщаха ни. благодариха ни и така свърши денят“, спомня си той. И продължава: „После си дадохме равносметка, че никога не трябва да се отказваме за нищо, за каквото и да било и където и да сме.“

Разчитат на своите четириноги герои. Не се отказват, дори когато всички останали казват, че оцелели няма. Така откриват жена, която все още диша под руините, 84 часа след труса.

Атанас си спомня момента, в който е съобщил новината на десетките хора - синовете й, близки, полицаи и военни, събрали се до сградата: „Просто вдигнах ръцете с двата палеца и направих така. Опитвам се да ви опиша емоциите, които изпитах, но може би не успявам, защото това не става просто с думи - как всичките тези хора се зарадваха, усмихнаха и напълниха очите си, включително и ние. Дори и ми е трудно сега, когато говоря това нещо, защото наистина емоциите са в таванските етажи.“

„Затова сме доброволци, затова сме всички тук, за да може да помогнем на тези хора, защото те имат нужда точно от нас, от нашите кучета“, казва Минко Банчев.

Екипът поема и рискове. Влизат в опасни сгради. Казват, че тяхната професия е призвание, а героите не са те.

„Герои са по-скоро кучетата и всички хора, които участваха в цялото това бедствие, тази катастрофа“, счита Любчо Джолев.

За спасителите кучетата са част от техните семейства, а и често прекарват повече време с тях, отколкото с близките си. „Просто стават част от нас. Връзката с кучето е изключително силна поради това, че много често заедно влизаме в изключително рискови ситуации и животът на единия зависи от живота на другия. Тук може би е мястото да благодарим на нашите семейства, да благодарим на нашите съпруги…които ни подкрепят винаги. Толкова“, завършва Атанас.